Възмутително чаровни, хищно хубави

Чрез нас преплитат шпаги „Армани“, „Пако Рабан“ и „Кристиан Диор“. Ние сме красиви, усмихнати, величествени. Почти „Спайс гърлс“, но с две по-мал­ко. От аркансил блестят миглите ни, четчици-охлюви са оставили цветни дири върху клепачите. Блузата и полата с неразгладени плисета ми струваха радост за цяла заплата. Черните шалвари и сетрето на Нина при­тежават цветен кант от мъниста, а копринената рокля с кимоно ръкави на Стела е ограбила пролетната лу­дост в асиметрични триъгълници.

Ослепителни сме, но и фатално жестоки. Разсъбли­чат ни погледи и желания. Снизходително демонстри­раме белия чар на зъбите. Облъчени от неповторимост, припадат мъже. В краката са ни. Там им е мястото - нещастна половина на човечеството.

Изплашено слънце поръбва планината. Залезът не ни разнежва. Старанието да спасим тоалетите от коварни гънки е наивно в теснотията на фиатчето. Даваме път на тойоти, волвота, фордове, мерцедеси. Омагьосани, те страдат с клаксони, а ние размахваме с пръсти ла­тинска буква - наивен афиш за бъдеща победа.

Седмица убеждавах себе си и приятелките: ние сме най-хубавите, и то не само в периметъра на нашите офиси. Със Стела развихряме фантазия в проектант­ско бюро, а Нина се труди на отсрещната страна на улицата в бюро за преводи и визи. Чарът ни няма граници, твърдях аз, непременно трябва да тръгнем. Сега вишневочервената буболечка трополи по магис­тралата като безобидно доказателство, че самотата не е порок. Стискам волана с безгрижието на летец изпитател. Главата на Нина подпира тавана на кола­та. Тя, Нина, си ни е най-снажната. Стела припомня сводка за настръхналото обществено мнение, което завършва с диагнозата на Васко - управителя на бар­чето където си пием обедното кафе: за таковане ставало дума – отивали сме колективно на бик.

­— За някои хора женското щастие е еднопосочна ули­ца — обаждам се аз и продължавам с престорено меч­тателна интонация: — То поне да имаше истински мъже…

Ограниченото пространство на колата се разпъва от смях. На Стела смехът е звънък като камбана, Ниненият изкачва опасни височини с трагикомични извивки, а аз разстилам кадифе на ситни дипли, все едно че някой ме гъделичка. Вече ми е спокойно и за тях, и за мен. Ей тъй, като се смеем, макар и за глупости, ми е спокой­но. Преди седмица беше различно: физиономиите - огледално унили, шепите - преливащи от житейски не­сгоди, сърцата - чирозно измършавели. Не е за разправяне. От две глътки „Плиска“ се гипсирахме. Пър­ва Стела напълни очите и заскимтя. После прихвана Нина, въпреки че кърпичка героично затискаше сълзи­те. Накрая и аз се предадох - радостта и скръбта лес­но заразяват - запригласях с отворено гърло. Трагедия.

Жоро напусна Стела преди три месеца. Срещаха се повече от година. Подхождаха си и по приказка, и по външност. Вече ги виждахме брачни, но не би. Жорето - инженерче от Лесотехническия, придобиваше трудо­ви навици в служба по опазване на околната среда.

Нищо чудно екологична муха да му бе бръмнала в главата. Стела нищо не признаваше, но от три месеца полите й се въртяха свободно около кръста. Глътките „Плиска“ откъртиха ревниво пазена истина. Въздишка деформира думите:

— Напусна ме заради поколението. — И ревна.

Теста не издържала за предварително забременява­не и Жоренцето заминал, воден от грижа за рода, дру­гаде да пробва прихватливост. Мила глупачка. Би мог­ла да експериментира с армия нерези, без мухльото да усети. Не, не би могла. Сърцето й ще се пръсне още в подстъпите на подобна мисъл. То сега пак се пръска, но от безполезна мъка към още по-безполезна любов.

Противно е, че страданието ни обединява в печално съавторство. Копринената кърпичка на Нина бе натежа­ла от влага, когато ни довери, че втори месец няма писмо. Щяха да се женят с Французина и от нетърпение вече съчинявахме снимки с черен фрак и бяла булчина рокля пред Айфеловата кула. Сеизмограмата на душев­ните трепети се изписа преди година на Международ­ния панаир, където Нина превеждаше във фирма за ав­томобилни гуми. Седмица вятър въртя дебело пласт­масово човече над покрива на павилиона, докато петдесетгодишният французин проумее, че е невъзможно да диша без нашата приятелка. Месец след това само­лети пренасяха писма, набъбнали от целувки и обеща­ния. От последните редове, получени от Французина, можело да се разбере, че фирмата разработвала фили­ал в Бразилия. Сетне мълчание, като че се е удавил в Амазонка или Мадейра.

Вместо да пресека мелодраматичната еуфория, сама се разхлипах от солидарност.

— Ти поне нямаш за какво — невинно ме сряза Стела.

— Нямам. Ей на, веднага спирам — съгласих се аз и изтрих набързо страните си с юмруци. Така е: за мен е отредена ролята на оптимистка. Одеждата ми под­хожда. Жена около тридесет. Разведена. С едно дете и самостоятелна гарсониера. Според някои съм склонна към авантюри. Други ми приписват вдовича хищност, а аз съм усмихната искрено и безнадеждно продължа­вам да вярвам, че хубавото ми предстои.

Ден преди конякът да омотае шантавите ни глави за концертно изпълнение, се сбогувах с поредното посто­янно присъствие. Пратих го да слуша Менделсон със засукана малолетна продавачка от бутик „Куин“. Сам се изпрати. Те, постоянните присъствия - измислени или действителни, - идват, радват се на извивките в смеха и тялото ми, а после се заженват или се връщат там, откъдето са избягали. Та вечерта ми беше самот­но и в леглото, и в душата. Валето, синът ми, щеше да спи при бабата. Така поне беше уговорката. Сутринта не донесе мъдрост. Валето не беше ощастливил с при­съствие нито училището, нито баба си. Прерових це­лия град, докато го открия, заспал в огромния фотьойл на Грета.

Двамата си бяха спестили от учението. Петьо от тех­ния клас написал на черната дъска: „Грета е крава!“, а Валето настоял не само да го изтрие с гъбата, но и да се извини. Отказът предизвикал удар в ченето и сбиване, в което се намесили и другите съученици. На Вале­то прикачили страданията на младия Вертер, въпреки че без затруднение Грета може да го носи под мишни­ца. След конфликта двамата избягали. Това го научих в педагогическата стая, където Капитана стрижеше момчешката коса с тъпа ножица, а класната подпитваше дали освен играта на карти е имало и нещо друго. Валето хапеше устни. Погледът му героично се съсре­доточаваше в чепче от дървения под. Гледах как отскачат кестенявите кичури под желязната паст на но­жицата, слушах мухата-досадница за „нещо друго ос­вен картите“ и ми идеше да се разплача вместо него. Вън целунах проскубаната му коса. Признах: оставила го бях да разбере какво може да се случи…