Годините, прекарани във Виетнам, бяха и вълнуващи, и непоносими. Вълнуващи, защото се докоснах до един непознат – примамващ и отблъскващ едновременно, свят. Имахме изключителни, незабравими преживявания, нагледахме се на чудновати природни красоти, на непоносима мръсотия, на любезни усмивки, азиатско коварство и жестокост, затрогващи приятелства и стъписващи предателства. Между приятелите ни имаше и руснаци, те ни помагаха да се справяме с трудните битови и климатични условия и ни подкрепяха морално. Колко незабравими вечери, влажнодушни, гъмжащи от комари, пълзящи по стените и таваните „тракащи“ гущери, сме прекарвали с Борис Блюмкин, Вадим, Едик, Шота, Големия брат (румънец)! Допреди десетина години поддържахметелефонна връзка, но времето си каза своето, а и някои от тях се преселиха в по-добрия свят.

Всяка неделя се събирахме на кафе и водка естествено, за да слушаме песните на Висоцки – тогава у нас малцина бяха чували за него. На Вадим бяха изпратили нелегални записи на някои негови песни и ние слушахме като омагьосани, пеехме с него и плачехме.

В Ханой, където живеехме, имаше само две заведения, които ни беше разрешено да посещаваме – за нас, чужденците, независимо дали сме от соц. или от кап. страни. Едното беше в представителния хотел „Метропол“, а другото – индийският клуб, където имаше и музикална зала. Но ние с мъжа ми искахме да се докоснем до истинския, реалния живот в столицата, който всъщност беше грижливо пазен от нас, и затова прибягнахме до услугите на шофьора на съпруга ми Кън – викахме му Къната. Той знаеше руски и беше класно ченге, досещаше се за нашите щения и един ден прошушнал на мъжа ми, че във френското кафене (в посолството, разбира се) има превъзходно кафе. Входът бил свободен, нямало никакви проверки, заслужавало си да го опитаме.

Без много да му мислим, един ден тримата (взехме и дъщеря си Паулина, която учеше във Виетнам) се качихме на велосипедите си (придвижвахме се предимно с тях) и се отправихме към френското посолство. Поогледахме се и влязохме. Озовахме се в друг свят – приказна градина, красива сграда, чистота и спокойствие. Истински оазис сред мръсотията и потискащата влага. Кафенето, забележителна постройка от бамбук, с плетени столове и масички. Барчето с наредени като в аптека бутилки с питиета от цял свят.

Имахме усещането, че сме попаднали в рая. Изпихме по две кафета и по чашка кубински ром, не ни се тръгваше, но трябваше да се прибираме за вечеря. След няколко дни отново се качихме на велосипедите си и се запътихме към „рая“. Не устояхме на съблазънта, въпреки че усещахме някаква тревога, след като познавахме правилата, по които трябва да живеем в този град. Поканихме и руските си приятели, но те благоразумно ни отказаха. Два дни след второто ни посещение извикаха съпруга ми при посланика. Върна се потъмнял и тревожен. Не ми каза какво точно се е случило в посолството, спомена само, че посланикът го е предупредил – ако още веднъж си позволим да ходим при капиталистите, да си стягаме багажа за София – и тримата. Добре, че имаше и по-здравомислещи хора в посолството. Бай Цвятко – военният аташе, бивш партизанин, простоват, но много добър човек, уреди работата (не ни наказаха), но ни посъветва да се съобразяваме с правилата.

И Борис Блюмкин ни чете „конско евангелие“. Той беше най-емоционалният от руските ни приятели. Официално беше преводач на Ленин на виетнамски, но всъщност – разведчик, и руският посланик му беше подчинен – разузнавач от висш ранг. И нашето посолство се съобразяваше с действията му. Той ни запозна и с Евгений Евтушенко. Беше на Бъдни вечер. Няколко приятели пиехме тъжни кафе в „Метропол“, чакахме да стане време за тържествената служба в катедралния храм (построен от французите). По едно време Борис се появи, придружен от висок кокалест мъж. Досетихме се, че е Евтушенко, бяхме чули, че е в Ханой. Поканихме ги на нашата маса – то и друга заета нямаше, и кафето моментално се превърна във водка. Вдигахме наздравици за дружбата, за поезията, за любовта, за приятелството – до 11.30 часа, и доста се наквасихме, но се отправихме към църквата. Евтушенко настояваше да присъства на рождественската служба. Тя вече беше започнала, когато пристигнахме, и присъстващите ни гледаха враждебно. Дипломатическият корпус – капиталистическият естествено, беше възмутен от шумното ни присъствие, но ние издържахме до края.

Измъкнахме се гузно, натоварихме се – шест души, на волгата на Евтушенко и се отправихме към нашето жилище – в затворения жилищен комплекс Ким Лен. Започнах да изтрезнявам, дали този път наистина ще стягаме багажа си за София, но не се случи нищо, та ние бяхме в приятелска – от всички гледни точки, компания, но в посолството ни знаеха за нашите подвизи. Празнувахме Коледа три дни. Едва успяха да накарат Евтушенко да спазва задължителната си програма.

След седмица го изпратихме на летището умърлушени и тъжни. След години се срещнахме в Москва, но не беше същото – времето беше друго, друг беше и градът, а и растящата слава навярно си е казала думата.

Съжалявам, че не можах да се запозная с Джейн Фонда, но по времето, когато тя е била там, аз бях в българския си шестмесечен период. Правила каквото си иска, споделяше мъжът ми, не се съобразявала с никакви програми, организирала си свои и непрекъснато тормозела придружителите си, вдигала на крака полицията.

Виетнам и досега е незабравим период от моя живот независимо от трудно поносимия климат, битовите проблеми и поведението на някои от колегите на мъжа ми. Защото живеехме интензивно и емоционално приповдигнато и се докоснахме до различна от нашата култура.

През 1975 г. окончателно се прибрахме в България. В Софийския университет нямаше виетнамска филология и дъщеря ми Паулина записа българска. Съжаляваше, защото вече беше навлязла във философията на виетнамския език. Все още се справя с четенето, но ѝ лисват преките разговори.

В Дома на детската книга атмосферата се беше променила много. Всичко се вършеше бавно, по инерция. В литературния кабинет работехме осем души. Когато не се занимавахме с организиране на срещи с детски писатели или с програми за Седмицата на детската книга – те вече се извършваха формално, четяхме новоизлезли книги за деца, пътувахме в командировки по окръзите. Но повечето време седяхме в хола, пиехме кафе, пушехме и преливахме от пусто в празно.

Трябва да сме изпили тонове кафе, да сме изпушили стотици цигари, да сме разказали безброй вицове или клюки за нашумели писатели. Налегна ме апатия, от приповдигнатото ми настроение в началото нямаше и помен. Крепеше ме единствено мисълта за книгата, върху която продължавах да работя, въпреки че, откакто я предложих в издателство „Народна младеж“, вече беше изминала година. Обещанията на редактора ми – Тодор Янчев, се оказаха безпочвени, тъй като книгата ми не фигурираше в близките планове на издателството.

Но ми се случи и нещо хубаво – сближихме се с поетесата Петя Йорданова, хареса ми първата ѝ детска книга „Бабиният двор“ и написах рецензия. Петя ми се обади, благодари ми и така започна приятелството ни, на което и двете останахме верни до самата смърт на Петя.