Петелът

Дядо Гошо не можа да заспи тази нощ. Мислеше си за кокошките. Не ги беше затворил. Работата е там, че не му се искаше да ги затваря. Страхуваше се. Не че имаше някакъв проблем. Когато почнеше да се стъмва, те сами влизаха в курника, но той се боеше от петела. Петелът едва ли имаше някакво значение сега, но преди две години, когато купи двадесет и пет кокошки, продавачът му каза, че са хубава порода, едри са и снасят големи яйца. Дядо Гошо не обичаше да общува твърде с хората и кокошките компенсираха това.

Дядо Гошо живееше в малка къща в покрайнините на градчето. Тя беше на един етаж и имаше три стаи – всекидневна, спалня и кухня. Стаите му бяха предостатъчни. Тук се пресели преди седем години от столицата. Цял живот работи в една фабрика за кибрити. Последните години се бе издигнал в отговорник в един от цеховете. Фабриката даваше работа на хиляда и петстотин човека. Последните години от работата му там се оказаха натоварени. Трябваше да общува с шофьори на камиони, работници, началници... На всичкото отгоре, точно преди да го пенсионират, откриха, че има дископатия. Лекарят – симпатично момче на около трийсет, му каза:

– Трябва да се пазите, господин Попов.

– Ще се пазя, докторе, но кажете, толкова ли е опасно?

– Вижте, просто трябва да не се претоварвате. Избягвайте да вдигате тежко, пристягайте си кръста и ако може, избягвайте резки движения.

Дядо Гошо присви очи и го погледна скептично.

– Само това ли е?!

Лекаря го потупа по рамото.

– Е, може и да ви оперираме, но на вашата възраст е опасно. Операцията е сложна... Ако изпълните това, което ви казах, мисля, че няма да имате особени проблеми.

Дядо Гошо нямаше търпение досадният преглед да свърши.

– Надявам се да е така, докторе! Ако има нещо, ще ви се обадя.

– Разбира се, господин Попов. Довиждане и се пазете.

– Довиждане.

Дните на дядо Гошо след пенсионирането минаваха монотонно. Пенсията му стигаше да си плаща сметките и да купува храна, добавяше по нещо и от продажба на яйца. Яйцата на неговите кокошки наистина се оказаха големи, по-големи от обикновените. Свърза се с един човек, който ги купуваше на много добра цена. После обаче съвсем случайно научи, че търговецът ги продава на двойна цена.

„Нека печели“ – си каза дядо Гошо, нали аз нямам грижа. Стори му се по едно време, че нещо липсва на кокошките. Дворът ограждаше къщата. Беше голям и земята обработваема, имаше достатъчно трева, имаше и храсти в края. Старецът пускаше кокошките да пасат на воля по целия двор. Къщата се намираше в предната му част, по-близо до улицата, а курникът на кокошките – в задния му край. Курникът – стара барака, три метра висока, с ламаринен покрив. В бараката имаше две помещения: едното спално, с малка вратичка, а в другото бяха наредени шест полога. Достатъчни за броя на кокошките. В интерес на истината старецът наследи бараката от предишния собственик. Явно и те са отглеждали кокошки. Беше чул от съседи, че на кокошките им липсва петел, досети се след време, но реши, че е излишен разход, но миналата година две от кокошките му умряха, просто ей така, без причина. Останалите започнаха да снасят все по-рядко. Тогава дядо Гошо си обеща, че ще направи всичко, но ще си вземе петел.

Следващата събота имаше животински пазар в съседното село и старецът се качи на рейса. Пазарът се оказа огромен – разширил се от последния път, когато идва. Точно от този пазар купи кокошките. Тръгна към мястото, откъдето ги беше взел, но там сега продаваха крави. Жена на средна възраст, леко пълна и с наболи мустачки на горната устна, викаше с цяло гърло:

– Кравиииии! Продавам крави!!! На изгодна цена!

Старецът се изправи пред нея:

– Извинете, оттук преди две години си купих кокошки. Имате ли представа къде мога да намеря човека, който ги продава?

Жената спря да крещи за миг и се обърна към него:

– Не знам, дядка. Аз идвам тук от четири месеца и не съм виждала човек с кокошки. Ако искаш крава, кажи. Ще ти намаля от цената.

– Не, не. Благодаря. Ще потърся по-надолу...

– Както искаш, дядка... Кравиии!!! Крави на ниски цени!

Дядо Гошо тръгна надолу по пътя. Кръстът малко го наболяваше, но се търпеше. Вчера валя дъжд и може би това е причината. Мина покрай прасетата, където миризмата беше лоша, после покрай конете, където трима човека едва удържаха едра черна кобила. Явно не харесваше новия си собственик. Видя най-накрая и птичия пазар. Продаваха се най-вече малки пиленца и ярки. Никъде не видя кокошки, за петел да не говорим. Старецът си помисли, че напразно е бил пътя.

– Мамка му! – Ядоса се и реши да мине отзад и да хване автобуса в два часа. И тогава го видя. Едър петел, в дървен кафез, с мрежа отпред. Гледаше го. Дядото отиде до кафеза. Петелът не го изпускаше от поглед, наежи се и скочи към него, но се удари в мрежата и падна назад. Старецът инстинктивно се дръпна една крачка.

– Хареса ви – захили се момчето, което продаваше. – Заинтересован ли си, дядо?

Дядо Гошо го изгледа косо и се обърна пак към петела. Имаше дебели и здрави крака, но перушината над тях беше проскубана. Личеше си, че не го хранят добре. Гребенът му не стърчеше нагоре, а бе клюмнал на една страна, изглеждаше избелял. Очите му се сториха злобни.

– На колко години е, момче? – попита той.

– Не знам, дядо. Имаме го, откак се помня.

Старецът се почеса по главата:

– Не ми се вижда толкова стар...

Момчето се засмя.

– Не, не... Пък и много хубаво пее.

– Виж, чувал съм, че някои петли са раздразнителни, този не ми се вижда много добричък?!

– Петелът си е много добре – сви рамене момчето, – само човек трябва да му свикне.

Старецът разбираше, че момчето не му казва всичко. „Какво пък толкова – си помисли. – Нямам друг избор.“

– Ааа, колко струва? – старецът извади портфейла си.

– Пет лева – малкият изстреля отговора бързо.

Дядо Гошо повдигна вежди.

– Много евтино бе, момче?!

– Толкова. Просто бързам. Вземи го заедно с кафеза.

– Благодаря – старецът извади пет лева и прибави към тях още два. – Заповядай.

Момчето го погледна и взе само петте лева, обърна се и започна да си прибира нещата.

– Момче, вземи и другите!

– Казах пет! – извика малкият и хукна надолу по улицата.

Дядо Гошо стоеше като закован.

– С какво го обидих? – помисли си той, наведе се, взе кафеза и тръгна към спирката. Петелът не преставаше да го гледа. Когато се прибраха вкъщи, беше станало тъмно. Кокошките отдавна са си легнали и реши, че утре ще пусне петела при тях.

Беше краят на август – лятото е в разгара си, а утрото свежо. Дядо Гошо отиде до курника да провери за яйца, носеше си фенерче, защото вътре е тъмно. Веднъж отиде без фенерче, спъна се в металната изтривалка пред бараката и падна лошо, сецна се в кръста. Почти месец ходеше трудно. Както очакваше, в полозите намери три яйца, взе ги и въздъхна.

– Дано петелът оправи работата – промърмори старецът. Тази нощ петелът спа при него в стаята. Въпреки че бе в кафез, от него се излъчваше нещо заплашително.

– Маркираш си територията, а?

Петелът продължаваше да го гледа втренчено. Този ден – 30 август – стана незабравим за дядо Гошо. Сутринта пусна петела в двора. Той излезе бавно от кафеза, изтръска се и изведнъж се затича и се удари в мрежата на съседите. Вдигна се, изтръска се и отново започна да тича. Старецът го наблюдаваше с интерес. Сигурно доста време са го държали в кафеза – си помисли. Тича вече от доста време. Когато спре, се качи на всички кокошки, но го правеше някак си злобно – с настървение. Към обяд се успокои и започна да обикаля двора с вдигната глава. Старецът отиде до килерчето в къщата, зад вратата държеше един голям варел с жито. Загреба от него една кофа и излезе на двора, в него имаше голямо каменно корито. Явно предишните собственици са сипвали помия на прасетата, но той сипваше само вода на кокошките.

Житото изсипа направо на земята до коритото. Петелът се нахвърли върху храната като обезумял. Кокошките също се присъединиха, но той започна да ги кълве и да ги гони, вероятно се плашеше, че житото няма да му стигне. „Много си лаком, щурчо“ – помисли си дядото. Петелът все едно прочете мислите му – погледна го и се претърколи на една страна. „Преяде“ – помисли си старецът. След малко петелът се изправи с усилие и се запъти към водата. Старецът влезе вътре.

– Да видим дали ще има резултат – май намалява лакомията му, както гледам. „Сигурно е от възрастта.“

В хладилника на дядо Гошо имаше останало месо, стоеше си там близо седмица, но не му се ядеше месо. Реши да си изпържи яйца. По-меки са и няма да дъвче толкова. Зачуди се какво да прави с месото. Нямаше куче, а със съседите не се разбираха много и нямаше да го даде на помияра им. Внезапно му хрумна да го смели и даде на кокошките.

Отвори хладилника и го извади – почти килограм свинско месо. Нямаше мелачка и затова го наряза на малки хапки и го сложи в една тепсия. Обу стари платненки и излезе навън. Петелът го погледна безизразно и продължи да се разхожда в далечната част на двора. Кокошките обаче веднага го наобиколиха. Въпреки, че скоро бяха яли, пък се нахвърлиха на храната и енергично започнаха да кълват. Тогава се случи нещо странно. Дядото видя с крайчеца на окото си как петелът се приближава бавно и гледаше настървено. Вместо да спре до храната, той влетя в кокошата купчина. Те се разпръснаха, кудкудякайки. Петелът направи един кръг около месото, после спря, помириса го и започна да кълве. Дядо Гошо се опомни бързо:

– Гадина мръсна!! Ще ми гониш кокошките ли, пернат тъпак!

Направи две крачки и го ритна. Петелът се претърколи настрани, погледна стареца и моментално скочи върху него. Дядо Гошо не беше готов за внезапната атака. Осъзна се чак когато петелът го клъвна по рамото. Старецът пак го ритна, но този път по-силно. Докато се отбраняваше, зърна вилата – дълга метър и половина, с три стоманени шипа накрая. Затича се към нея, но кръстът го заболя. Не обърна внимание на болката и приведен, протегна ръка към вилата, когато внезапно усети остра болка във врата. Петелът се бе качил на гърба му и го кълвеше ожесточено. Усещаше как по тялото му се стичаше кръв. Изви ръце назад, опита да го хване, но петелът започна да го кълве по ръката. Дядо Гошо изрева от болка и някак си успя да напипа крилото на петела. Дръпна го рязко и го смъкна от себе си. Видя, че и от дясната му ръка тече кръв. Пипна врата си – и там имаше кръв. Погледна напред – петелът се изтръскваше и се готвеше да нападне отново.

– Няма да се предадеш, а копеле! – изрева старецът, протегна се и взе вилата. Петелът атакува и този път го клъвна по бедрото. Старецът замахна с вилата, но не можа да го уцели. Чувстваше се изтощен, а трябваше да убие гнусната твар. Стисна вилата с две ръце, стъпи здраво на краката си и се приготви. Този път отгатна посоката на атаката. Птицата скочи пак към гърдите му, той само протегна вилата и петелът сам се закачи на крайния шиш, който го прободе точно под крилото. Строполи се тежко на една страна и започна да издава гъргорещи звуци. В погледа му вече се четеше изненада и страх, но омразата съвсем не бе изчезнала. Дядо Гошо се облегна тежко на стената на къщата. Бедрото започна да го боли, ръката му кървеше, усещаше и парене отзад на врата. Тръгна бавно да се прибира с все още опрян в стената гръб. Петелът продължаваше да лежи в прахта и да издава звуци.

Дръжката на вратата изкърца и дядо Гошо влезе, като веднага заключи след себе си. Първо се изми, после дезинфекцира раните си. Гадеше му се. Ръката си превърза трудно. Щом приключи, погледна в двора през прозореца, вече беше тъмно. „Няма да излизам сега“ – помисли си старецът. Беше сигурен, че е убил гадината, но още не смееше да излезе. „Ще изляза утре, на светло и ще изхвърля трупа, повече няма да се занимавам с глупости.“

Тази нощ обаче дядо Гошо не можа да заспи. Притесняваше се, че не е затворил кокошките, но страхът от петела още не го напускаше. „Трябва да съм го убил. Добре го наръгах“ – но не си вярваше. Когато се развидели, старецът застана пред прозореца. Дворът беше пуст. Никакъв петел не се виждаше, стана му чоглаво.

– Сигурно съм го убил – унило промълви той.

Този ден не излезе от къщата. Кокошките спокойно се разхождаха като всеки друг ден. Дядо Гошо все още се надяваше, че ще види петела. По едно време погледна часовника си и с почуда установи, че минава дванайсет часът. Гледал бе кокошките близо пет часа. Разтърси глава, отиде до всекидневната и пусна телевизия. В момента течеше новинарският блок. Някакъв убил шест човека с автомат в центъра на столицата и после се хвърлил под един трамвай.

– Изроди... – промълви дядо Гошо. Упъти се към канапето, искаше му се да подремне. Дрямката го налегна, но на два пъти скача. Сънува орел, който съскаше насреща му, усети и болки в единия си крак. Отиде до банята и си смени превръзката на ръката. Поколеба се дали да не се обади на сина си, да му разкаже какво му се бе случило. Но само поклати глава, от няколко години не са си говорили. Събу панталона и погледна раната на бедрото –добре го беше клъвнал мръсникът. Имаше дупка с дебелината на молив, която на краищата посиняваше. Реши днес да не ходи до курника. Наведе се, загреба от складчето кофа жито и го изсипа през прозореца. Кокошките веднага се затичаха и започнаха лакомо да гълтат. „Утре ще им сипя вода – успокояваше се дядо Гошо. – Нищо няма да им стане.“

Следващата нощ спа на пресекулки. Сънуваше малкото си внуче. Сутринта стана рано, взе вилата и излезе на двора. Още куцаше, но се чувстваше по-добре. Кокошките пасяха проскубаната трева на двора, тръгна към външната чешма и пусна водата. Напълни няколко кофи и ги изсипа в коритото. Няколко кокошки дойдоха и започнаха да пият вода. Старецът се отпусна. „Дано всичко е наред...“ – си каза. Загледа се в кокошките около коритото на чешмата, сториха му се по-мършави. Почуди се, нали ги хранеше добре. Към курника все още не смееше да пристъпи. „Страх ме е от едно пиле“ – укоряваше се той.

Дядо Гошо бавно запристъпва към къщата. Влезе и включи телевизора. Излъчваха комедийния сериал „Женени с деца“. Остроумията на Ал Бънди го разсмиваха, облегна се на възглавницата и не след дълго заспа. Събуди се с болки в гърба и врата. Да спи на канапето не беше добра идея в неговото положение.

На следващия ден дядо Гошо се престраши и отиде до курника. Стискаше вилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. В полозите имаше шест яйца. Едното беше счупено, но другите бяха здрави. Взе ги и бързо избяга. От какво се страхуваше?! Петелът трябваше да е мъртъв, иначе досега щеше да се е появил.

Дните си минаваха и нищо по-различно не се случваше. Дойде октомври и започна да става все по-студено. Всеки ден дядо Гошо хранеше кокошките и всяка вечер ги затваряше. Всичко изглеждаше наред, само че не съвсем. Кокошките видимо слабееха и снасяха по-малко яйца. Започна да им дава разнообразна храна. Изяждаха част от нея. Но на сутринта останалата част я нямаше в коритото. „Угощавам май чужди пилета“ – си казваше дядо Гошо. А и яйцата, всеки ден имаше по едно-две счупени.

В началото на ноември кокошките още щъкаха по двора. Не се чуваше и кудкудякане. Една мразовита сутрин старецът намери на двора четири кокошки умрели. „Болест ли е някаква?“ – с горчивина си помисли дядото. Сложи труповете в един чувал и ги занесе до контейнера за боклук. Върна се и сипа храна в коритото, сипа им вода и се прибра вкъщи. Времето беше станало много студено, но още не валеше сняг.

След три седмици – на двайсет и осми ноември сутринта – намери в коритото една котка. Беше полуизядена, кълвана. Дядо Гошо се втрещи.

– Какво е това?! – промълви той. Прилича на жълтия котарак на съседите. Виждал го е – голям и нахален, но какво го е убило и нахапало?! Обърна се настрана и повърна закуската си.

След една седмица – на пети декември, дядо Гошо реши да се избави от останалите кокошки, ще ги продаде и кошмарът ще свърши. Вече няма полза от тях, някой чупеше яйцата и ги изпиваше?!

Слънцето вече се показваше и бе достатъчно светло, за да види, че всичките му кокошки са умрели, разхвърляни по целия двор. Дядо Гошо седна на стълбите и заплака. Но не след дълго все пак стана и изхвърли мъртвите кокошки в контейнера за боклук, после се прибра и си легна. Спа до девет часа вечерта. Стана и несъзнателно се погледна в огледалото.

– Изглеждаш зле, старче – каза сам на себе си. Отиде и си направи кафе. „Трябва да има някакво обяснение, трябва...“ – си повтаряше непрекъснато. Направи си още едно кафе и се загледа през прозореца, но се измори да стои прав. Донесе стол от кухнята, седна на него и продължи да гледа към двора, като отпиваше от кафето.

Стана тъмно и дядо Гошо реши, че нищо няма да стане. „Какъв идиот съм, някаква болест ги е свалила, а аз стоя и гледам като глупак...“ – съблече се и си легна. Събуди се от някакъв силен шум, опита се да стане, но усети, че целият гръб го болеше. Пристъпи към прозореца, шумът като че ли идваше от бараката. „Някой ме обира“ – помисли си дядо Гошо. „Копелета!!!“ – там имаше машина за рязане на дърва „Хускварна“ и други инструменти, както и старата пералня. Без да се замисли много, излезе навън и изкрещя:

– Излизай оттам, тъпако!! Ще извикам полиция!!

Шумът се усили, идваше отзад, между бараката и курника. Дядо Гошо тръгна натам. Беше бесен.

– Ще ме крадат, копелетата!! – Взе вилата и заобиколи бараката. Сви зад ъгъла и се закова на място. Чудовището го гледаше с безизразните си очи и старецът веднага го позна – два метра високо и много дебело същество. Краката му приличаха на пънове, а едното му крило висеше надолу. Гребенът му беше същият – бледорозов, наклонен на една страна. Държеше в устата си куче и го кълвеше в коритото. Гледаха се около секунда. Дядо Гошо се опита да изпищи, но нямаше глас, загубил го бе от ужас. Чудовището пусна окълваното куче и тръгна към стареца. Дядо Гошо хукна да бяга, захвърляйки вилата, но кръстът много го заболя и той падна на земята. „Скапани доктори“ – това бе последната му мисъл. Петелът стъпи на гърдите му и с един удар на клюна извади лявото му око. Старецът изкрещя и престана да диша. Петелът продължи да го кълве дълго след като издъхна.

След три дни детектив Коларов си говореше със сержанта. Двамата бяха застанали в средата на двора. Вече беше паднал сняг.

– Ужасна работа.

– Да, вярно – сержантът се чувстваше неудобно.

– Явно си имаме работа с психопат.

– Съседите казват, че старецът бил чудак... Говорел си с кокошките, не излизал...

– Но някой го е направил на кайма! Почти всичките му кости са счупени. Удрян е явно с гребло или с чук. Или и с двете. Но пък и нищо не е откраднато, няма и следи.

– Има следи от кокошки, съседите казват, че имал няколко.

– Да, но къде са те?!

– Има и малко по-големи следи, детективе.

Коларов се почеса по главата.

– Старецът е имал и петел...

Коларов хвана сержанта за рамото.

– Виж, да не се занимаваме с глупости! Търсим убиец и ще го намерим, по дяволите! Провери пак за следи.

Беше краят на януари. На другия край на града баба Тонка занесе храна на кокошките си в една паничка. Имаше три кокошки и те снасяха всеки ден. Тръгна да взима яйцата, когато видя, че две от тях са счупени и изпити, а кокошките са свити и уплашени в ъгъла на курника.