„Като сноп ожъната пшеница ще ви сбере. Ще ви вър шее клас по клас, докато не ви разголи напълно. Ще ви пресее, докле ви освободи от всичко излишно. Ще ви сме ли до бялост. Сетне ще ви омеси до мекост и ще ви даде свещения си огън, за да направи от вас хляб за трапезата на Бог.“ - Халил Джубран

Посвещавам на моето семейство. „Нишките“, без които, нямаше да съм тук.

Втори шанс

– Пфууу, мама му стара, Гено, тоз Стефчо пак заседна да свири на туй прокълнато пиано! Мама му стара, голям престиж ще му вкара другарката Софрониева, няма що! Таз Елизебета я побъркаха ма, Гено… Та, да, да, да, да – затананика грубо другарят Костов и се за гледа в „Панорамата“ пред себе си.

– Я стига бе, Иване, гледай си там ракията и „Панорамата“, с детето не се занимавай. Има си майка, дето се грижи за него, ти гледай твоите деца. И се казва Ели за, на „Елиза“ от Бетовен по право си е. Поне малко от малко и аз поназнайвам. Хубава си е музиката, виж как ми помага да си гладя.

И заблъска другарката Маринка с тежката ютия по поредния бял чаршаф да го колоса хубавко. Щото то едно време от чаршафа до чорапа всичко трябваше да ти е под конец, инак к’ва социалистическа другарка ще да си.

Тъй, тъй, една другарка с ютия, друга с показалка. Кой както му е писано да се нареди в живота. Едното престиж, другото тоталитарно ежедневие.

Та така си съжителстваха Софрониеви и Костови в тоз панелен блок в Казанлък. Града, известен като града на маслодайната роза, друго маслодайно нямаше освен ширещия се комунизъм.

И свиреше Стефчо, свиреше ли, свиреше. Щом се при береше от училище, хапваше набързо яхнията, решаваше задачите и започваше да свири. А в събота и неделя другарката Софрониева, за него вкратце майка му, го пускаше и малко на улицата с децата да си поиграе. Ама за малко, то на него и туй малко му беше много, щото никой не искаше да другарува с него. Че кой ти другарува със зубър, още повече и син на другарката по български език. Що показалки по пръстите бяха изяли всичките тия деца от нея, камо ли пък сега и със сина ѝ да играят. Няма как просто.

– Не, такива да ги нямаме, Стефчо. Само ще развалиш играта на фунийки – рече тарторът на групата Иван и син на другаря Костов – оня с ракията и „Панорамата“. И той противен като баща си – комбайнера Костов. То при него само работа и ракия, друго в тоз живот няма. Камо ли крехката Елиза, чието слабо сърце разпъваха ежедневно пръстите на Стефчо.

– Та, ти си стой тука, Стефчо, и си мисли за музиката, а ние ще се стреляме. Всеки по своето си естество – отвърна Иванчо и подкара бандата. А Стефчо остана кротко на слънце сам-самичък.

Честно казано, му беше мъчно, плачеше му се, ама плачеше навътре в себе си, щот, както казваше другарката Софрониева – истинските мъже не плачат. А той е от истинските, то се знаеше, стана особено ясно, когато преди две години и баща му се спомина, ей така ненадейно, от нищото. Всичките клюкари в квартала казваха, че Софрониева му видяла сметката, щото е много лоша и амбициозна, а то истината е, че от скоротечен рак си отиде професорът Софрониев. Е, голямо име беше той и чуден мъж. Така я разбираше математиката, ама нямаше самочувствие заради туй, ами някак свободно си говореше с хората и всички го обичаха. Една особена доброта носеше в себе си, Стефчо нея беше наследил. Вечер, като се прибираше от работа, професорът хвърляше куфарчето, запретваше ръкава на ризата и оставаше да порита топка с децата в квартала, че и Стефчо викаше. Само той можеше да го отдели от тежките ръце на майка му, а и от танца на Елиза, де.

Ама и той си замина горе при Дядо Боже и Стефчо нямаше с кого да играе.

Тежко му беше на момчето, ама си го таеше навътре тоя плач, мъжкия.

– Стефане, Стефане – продъни тишината злъчният глас на другарката Софрониева. – Айде, идвай вече, к’во ми стоиш на тая жега, ще ми слънчасаш, че да се чудя баш в неделя къде да те водя!

И Стефчо пое към своята съдба, овесил нос. Никога не ѝ се противопоставяше, никога.

Слушаше и изпълняваше нарежданията на другарката Софрониева.

Е, противопостави ѝ се малко по-натам в годините, ама те мъжете обичайно тогава се предават и пред собствения си узурпатор – само веднъж се противопостави, когато се влюби във Валентина.

Бяха се минали годините, ама те така и бързо се минават де, а при него още по-бързо от Елиза, през Моцарт, пък през някоя и друга матура, главен солист в хора на града, пионерин и чавдарец, и накрая студент.

Ама такава свобода изпита тоя ми ти Стефчо, като отиде в бяла София – без госпожа Софрониева на крехките си рамене, сам в общежитие и с приятели под ръка. Е, тук най-накрая Стефчо чак на осемнайсет разбра какво е да имаш приятел, някой да го е грижа за тебе, бързо разбра, че и момичетата са всъщност интересни и те могат, виждаш ли, също да имат интерес към тебе и че ракията всъщност така ти опарва стомаха, че доста бързо можеш да видиш съдържанието му, особено като я пиеш без мярка.

Ама пусти мерак беше на тоз купон в оная нощ – хем ракия вкуси за пръв път, хем целуна момиче по устата. Щото онова с Ивелина в детската градина не се броеше, детски му работи бяха това.

Ама тая Валентина, тая Валентина. Хем хубава, руса, с очи маслини, хем със сочни ягоди устни. А и напориста, де. Все пак софиянка, те са по-отракани, не са като задръстените провинциалистки, да ви кажа. И дрехите им дрехи, хубаво ушити при престижни шивачки. Абе, друга работа. И как го очупи тая ми ти Валентина тоз нашия пианист, задружиха всеки ден през студентските дебри, през работните успехи и чак до семейните работи.

Въртяха, сукаха тез и двамата ми амбициозни студенти, та намериха добро поприще в живота, добре платена работа. Особено на Стефчо службата, още ненавършил и трийсет, вече беше ОТК в Захарната фабрика. Отиваше му, а той и животът им сладък си беше.

Нали и син му се роди, Стефчо-младши. То голямо щастие, голямо чудо. Валентина се издигна в очите на другарката Софрониева, нищо че с нея много двете не мелеха брашно. То и не трябваше, все пак съжителстваха, слава богу, в различни градове. Само че оназ ми ти мисирка Софрониева-старша, нали си беше баш амбициозна, взе на една-две седмици да се влачи с влака до София. Тя, нали вдовица, а вече и пенсионерка си беше, какво да прави в Казанлък, тя там песента си я изпяла, ами дай да видим какъв път в живота може да даде на Стефчо-млад ши. Тя умееше пътища да дава, всички знаеха това. Хич не се нравеше това на софиянката, а и на Стефчо-старши, ама само като го погледнеше другарката Софрониева и му кажеше:

– Ти трай, Стефане, ами почвай да го учиш ти Стефчо на азбуката вече.

Стефчо на азбуката? Аха, същият тоя Стефчо, който едва беше навършил четири, знаеше азбуката, на пет вече четеше гладко, казваше стихотворения и на шест в училище му беше скучно. Няма нужда да ви казвам, че госпожа Софрониева вече трайно се беше настанила в София и след училище със старата си показалка издънваше и стените на панелния блок в „Овча купел“ с „Елиза“, която бе възкръснала ненадейно сега заради внук ѝ. Скука, скука, скука и пак скука.

Докато съучениците на Стефчо ходеха на кино, игра еха на топка пред блока и току-виж някой по-развит вече бе целунал момиче, нашият бе обречен на „Елиза“ и на математиката. Въртя, сука и по-стъпките на баща си, математик се извъди и той. Ама нещо не беше наред с това дете. Учеше и умно беше, ама все едно бе потънало в главата си, мълчаливо и потайно и все се отнасяше нанякъде. Накъде ли? Може би към свободата?

Към оная небивала свобода, дето може би нивгаш нямаше да има. Рядко играеше с деца детето, ама като играеше с момчетата, имаше нещо особено, което му се случваше около тях. Една такава небивала радост. Обичаше да е близо до тях, ама не да вършат някакви мъжки работи, ами ей така – да ги чувства и вижда. Щеше му се една друга близост, която не разбираше, ама пак му се щеше. Ами да, просто беше различен.

На тая различност едно време не се даваше име, а се лекуваше от психиатър и се гълтаха хапчета, за да ти я притъпят тая свобода, дето тече у тебе. И така и стана, притъпиха я с хапчета, с математика, с ангажименти и с нищо неслучващо се. Най я притъпяваше госпожа Софрониева, останалите от семейството нямаха много думата. И така, като стана на осемнайсет, една вечер Стефчо просто не се прибра.

След няколко дни по новините казаха, че е намерено тяло на момче, което е било облечено с женски дрехи и червено червило. Точно същата вечер и Валентина видя, че най-хубавата ѝ рокля я няма, нямаше го и червилото. Онова, с което Стефчо-старши, а вероятно и син, я харесваха най-много.

Погребаха Стефчо с мъжки дрехи, нищо че душата му никога не е била мъжка. Летяща си беше тя и много сломима, ама никой не си позволи да я разбере. И заживяха в тишина тримата останали Софрониеви, всички плачеха навътре в себе си безропотно.

Затуй и след година Валентина напусна Стефчо, той остана сам с майка си и почитта на обичан директор. Бавно се движеха дните и нощите, душата му се бунтуваше за Стефчо, ама не защото си замина, а защото не можа да го промени. Ех, таз промяна, дето всички мечтаем за живота, нашия и на другите, сякаш това ни дава спокойствие и мир вътрешен. Е, и Стефчо намери уж лична свобода, след като след още една година Софрониева-старша почина и я погребаха с всичките ѝ почести на заслужила учителка или вещица, спорно е. Учителка, ама не и на живота. За него беше мъчителка, както и за много поколения. Дано само горе не срещне Стефчо и да го мъчи и там с пианото тая лошотия.

А за Стефан Софрониев, новия далновиден технически директор на Захарната фабрика, се появи щерката Биляна на бившия такъв ръководител. И в игри, закачки, джамбурета и кафета се роди плодът на тяхната любов – Виолета. В онова майско пладне техническият дирек тор чакаше гордо пред Майчин дом да изпишат майката и отрочето с огромен букет от карамфили и гербери. Нали влизаше гордо в новия живот. Още като ги видя на вратата, се засили към тях, целуна съпругата си и взе малката Виолета на ръце:

– На татко принцесата! Ти ще бъдеш рицар в царски доспехи. Татко ще те научи на свириш на пиано и ще решаваме задачи. Ах, какво бъдеще ще имаш ти, прекрасна! – смееше се от сърце в нелепостта си Стефчо директорът.

После небето заплака, силно и изведнъж, Софрониеви едва влязоха в новата волга на път за новия живот. Втори шанс му се вика, втори… ама дали на правилния човек се дава?!

Гръмотевица раздра небето и отнякъде се чуваше „Елиза“ на Бетовен, глухо, много глухо