1.

Ел

Красивите старинни извивки на терасата в Общежитието придаваха на градината аристократичен вид. Докоснах студения перваз с пръсти и го обходих с поглед.

Двайсет и втори март, ранна пролет, цветята разцъфваха и разкриваха венчелистчета, докато дърветата украсяваха голите си клони с тънки листа.

Чаках да определят съквартирантките ми, изпълнена с хвъркати мисли.

„Нова учебна година – ново начало, казват всички. Къде ще ме отведе историята на расите тази година? Ще ме изберат ли в Криеницата този път? Как ще обясня на новите си съученици колко зле съм с магията?“ Задавах си хиляди въпроси...

Всяка година се теглеше жребий и той важеше както за мен, така и за всички останали ученици в осемте категории от дванайсет- до деветнайсетгодишна възраст. Идеята на жребия е да обедини учениците в Академията въпреки различията им.

Това преживяване не ми е чуждо. Общежитието е мой дом, откакто навърших дванайсет – тоест от пет години. Тези пет години, прекарани в стаичките, наподобяващи пчелни килийки, бяха изпълнени с емоции, но нищо не можеше да се сравни с усещането от последната година.

Двете с мама се виждаме в неделите в нашата къща. Няма кой знае какво за разказване от седмицата, все пак почти нищо интересно не се случва нито при нея, нито при мен.

Общежитието е разделено на две части от малка градина, която учителите усърдно поддържат. Едната част е за момичетата, другата – за момчетата.

Сегашната ми стая – 12 101, се състои от две легла едно над друго и трето вляво от вратата – изглеждат летящи, защото висят на въжета, – гардероб с три секции и малко свободно пространство. Ако можех да посъветвам едно нещо всемъдрите Стоуни, то щеше да бъде да ни осигурят по-просторни стаи.

Беше доста страшно, когато за първи път теглиха жребий за моята стая. Да ти се паднат две сирени за съквартирантки, определено не е най-приятната възможност, когато си магьосник.

Първата ми година не беше лека... Нито пък беше изпълнена с безкрайни препирни, както очаквах. Мама се оказа права.

На всеки 1 декември триста Търсещи върколаци биват изпращани на мисия да обходят Земята и да открият всички човеци с „по-специални“ способности. На единайсет години тези способности се проявяват в най-чиста форма. След като нечистокръвните магьосници (човеците с по-специални способности) бъдат намерени и доведени в Общността, няколко спирити, наричани Заличителите, биват изпращани при семействата на Спасения и се заемат да изтрият спомените на родителите на магьосника, както и тези на всички, имали досег с него, и да ги заменят с нови. Така всички забравят за съществуването му.

Задачата на Търсещите върколаци е проста и лесно постижима, тъй като те имат невероятната способност да разбират животните и като цяло природата, което им помага да се ориентират в обстановката на човеците. Как се случва – нямам никаква представа! Уж изучаваме как точно работят способностите на расите... но всъщност никой не може да го проумее.

Повечето ученици са запознати с характерните способности на своята и на останалите раси. Тези, които не са... имат проблем.

Вампирите – избухливи, несдържани и много силни физически, контролират температурата на тялото си, като я поддържат около четиресет градуса. Лошото е, че в повечето случаи те прегряват, когато изпитват силни емоции, което се случва доста често, затова самоконтролът е изключително важен при тях.

Но не само за вампирите. Почти всички имат часове по Трансформация и тренинг на самоконтрола, тъй като най-важното е да се опазим живи до завършването на гимназията... което е трудно, защото всички до някаква степен, ами... се мразим. Слабото място на вампирите обаче е студът.

Иначе повечето създания обичат да се забавляват с митовете за себе си. Те звучат напълно откачено, което ги прави още по-интересни.

Жалко е, че за магьосниците знаем само, че вероятно са били бъркани с така наречените „вещици“, които са били горени на клада в далечни времена. Заради знанията си за... билките и лечението? Кой ти вярва такива неща?!

Притежават аналитична памет и имат още куп способности, като например да подреждат стаята си като за изложба – аз това не го разбирам, но те го владеят до съвършенство.

Сирените – изтънчени, стилни и много красиви. Рибешките опашки, за жалост, са единствено плод на нечие въображение. Техните способности се простират дотам, че могат да дишат под вода също като водните животни и да контролират всички течности. Завидно, нали? Опасно е да ги ядосаш, ако имат вода около себе си... Не че по принцип не е опасно.

Възможностите им обаче далеч не са безкрайни – сирените и саите, както се наричат момчетата сирени, издържат без вода до три дни. Четвъртият е пагубен.

Феите и фаите – името на момчетата феи – са нашите лечители. Те са лежерни и донякъде непукисти. Не биха се скарали или сбили – това е не-въз-мож-но! Имат силно развито зрение. Заради буйния нрав на вампирите Съветът на Академията стигна до извода, че в една класна стая задължително трябва да има поне по една тренирана фея лечител. Слабото им място е неизвестно.

Върколаците не са просто Търсещи. Техния род е най-древен, следователно са еволюирали най-много. В началото върколаците са могли да се превръщат само във вълци. В днешно време всеки един от тях може да се превърне във всяко едно животно, до което се е докоснал, преди да навърши единайсет години. Естествено предимство е силно развитото им обоняние. Ако искаш да побъркаш върколак – сложи го в затворено пространство!

Дематериализирането – запазена марка на спиритите, е едно от най-интересните явления за мен. Способностите на един спирит обаче не се ограничават само до дематериализирането. Те могат да трият спомени, а след като завършат обучението си, развиват способността и да ги заменят. Имат силно развит слух. Не могат да понасят топлина и светлина.

Това знам от книгите. А какво мисля аз?

Вампирите са дразнещи, неспокойни и понякога плашещи с характерните за тях черни очи и червена коса.

Сирените са надувки и сноби – какво да очакваш с русите им коси и сини очи...

За разлика от тях феите са сладки и чаровни, но често ми късат нервите с прекалено милото си отношение. Светлозелени искрящи очи и рижа коса – как да не ги забележиш...

Върколаците... Пъстри очи, тъмнокафява коса, често късо подстригана. Уф, тези същества са пълни темерути! Вярно, не пречат на никого, но не стават за разговор... Не че говоря с другите раси често де.

Спиритите, честно да си кажа, са енигма за мен. Не знам как се държат – знам само, че имат зловещи жълти очи и че няма да е хубаво, ако една от съквартирантките ми е спирит.

Най-човекоподобни са магьосниците. Единствената раса, която може да се роди от човеците. За разлика от останалите пет раси. Можем да материализираме разни неща. Имаме кафяви очи и същата по цвят коса.

И от личен опит знам, че нашата раса – тоест моята раса – е най-обрана по отношение на темперамент. Магьосниците са тихи, кротки... наивни и прекалено искрени.

Какво пропускам? Може би цвета на кръвта. Това не е нещо видимо, с изключение на случаите, в които се налага да си скриеш ръцете – няма такъв срам! Когато се притесня, дланите ми се покриват с най-отвратителните кафяви петна на този свят! Случва се да видим и вампир с черни длани или върколак с тъмнозелени, или пък сирена със сребристи, не толкова рядко някоя фея с бледозелени, още по-често спирит със златисти, но най-вече магьосник със сини или Нечистокръвен с кафяви. Усетиш ли познатото сърцебиене – знаеш си, че ще те спукат от подигравки. За мен обаче въпросът е на живот и смърт, защото докато на всички останали дланите се оцветяват, моите просто се петносват. Отвратително!

А аз... очевидно не съм типичният магьосник. Животът ми е много скучен и почти нищо не се случва. Много се надявам всеки магьосник в някакъв момент да е неконцентриран и несдържан, защото не мога да отстраня тези черти от характера си. Опитах се... Няколко пъти...

Учителите ни не са просто преподаватели. Те са най-силните от своята раса. Могат да правят по-различни неща, освен просто да материализират предмети.

След Четвъртата световна война, която била предизвикана от млади нечистокръвни магьосници – живеещи в света на човеците и непознаващи унищожителната сила на магията, – и Петата световна война, която започнали Тъмните магьосници, броят на човеците драстично намалял с един милиард. Тъмните магьосници и Нечистокръвните разрушили по-голямата част от Земята.

Моите баба и дядо, които вече са в Почивката, били свидетели на разрушителните войни и именно заради това спиритите изтриват спомените на приятелите на магьосниците, които са се родили в човешкия свят. Войните довели до разместване на полюсите и единственото пространство, на което можело да има живот на Земята, било около екватора, защото останалата част била твърде студена.

Но въпреки разрушенията магьосниците били тези, на които дължим света в днешния му вид, защото от онзи миг нататък всички магьоснически сили били използвани единствено за съграждане.

Време е за малко тривиална информация. Една с друга расите не могат да се събират – нямат право, такъв е законът! И като споменах закони, нямаме право също:

1. Да не сме добри.

2. Да излизаме от Общността – но това не важи за Воините, Търсещите, Заличителите и Изследователите.

3. Да крещим на по-възрастните, да злословим по техен адрес.

И винаги когато говорим за по-възрастни, се сещам за моите баба и дядо, за които до ден днешен ми е мъчно... Навършиш ли петдесет и седем, заминаваш да работиш за Стоуните като отплата за прекрасния живот, който ни предоставят. За Почивката знаем само, че идва след Службата, за която всъщност нищо не знаем – освен че се приема за героизъм – и се смята за непочтително да задаваме въпроси. Което ме мъчи, откакто се помня, защото нито мога да говоря за това, нито мога да проуча...

4. Да се женим, преди да навършим трийсет. (Не че се е случвало някога... Кой би искал да се ожени толкова млад?)

И разбира се, много други, но тези ми се сториха най-респектиращи. Да се противопоставяме на законите на Стоуните, е престъпление срещу... ами, срещу себе си.

Стоуните – съществата, които никой освен Питърс не е виждал – прекратили войната с мъдрата си намеса и започнали да насочват и да наставляват останалите, за да настъпи мир и единение.

Те не се виждат, нито се чуват, но в нужда ни подкрепят и най-благородно ни поучават с тяхната мъдрост.

Общността, в която живеем в момента – която Стоуните завършили напълно преди шест десетилетия, – се намира в някогашна България. Сега държавите са минало, както и ние – поне така е за човеците.

2.

Ел

Мислите ми бяха прекъснати от тихото и почти безшумно скърцане на вратата. Кльощаво приведено момиче с бледа кожа се вмъкна в стаята с гръб към мен. След секунда осъзнах защо – куфарите, които влачеше, изглежда, тежаха повече от собственото ѝ тегло. Затворих вратата на терасата, изтупах панталоните си – не че имаше нужда, – пооправих си косата, изпънах розовата си блуза и се приближих, за да помогна на новата си съквартирантка.

– Здравей! Имаш ли нужда от помощ? – усмихнах се аз.

Тя рязко се обърна и силно гримираните ѝ жълти очи се взряха в мен. Но не очите ѝ ме изненадаха, а платиненорусата ѝ коса, която беше най-много три сантиметра. Лицето ѝ имаше изумително перфектни черти и нямаше нужда да има прическа, за да го подчертава.

Без да отмества поглед от очите ми, момичето наклони глава.

– Какво трябва да си ти?

– Магьосник... – отговорих и подадох ръка за поздрав. – Аз съм Ел.

– От новите ли си? – продължи тя, без да си направи труда да се представи.

Прибрах си ръката и я скрих зад гърба.

– Не всъщност...

Тя си отдъхна при отговора ми и насочи вниманието си към куфарите.

– Значи няма да ме карат да те развеждам...

Пренебрегнах отношението ѝ и се опитах да запазя добрия тон.

– Сигурна ли си, че не искаш помощ?

След като издърпа трите си куфара в стаята, тя се обърна към мен, вдигайки перфектните си вежди.

– Сериозно ли? – Огледа ме от глава до пети. – Между другото, казвам се Леа.

– Значи, можеш да изчезваш – отбелязах.

Тя извъртя очи.

– И доказателство ли искаш? Хубаво.

Вдиша дълбоко и се концентрира. Тялото ѝ започна да трепти, като че не беше на фокус. Леа ставаше все по-бледа, докато на нейно място не се появи бледосиня мъгла, която изчезна две секунди по-късно.

За първи път виждах дематериализиране. Беше страхотно! Протегнах ръка и я размахах, за да докосна Леа, но там нямаше нищо. След десет секунди тя се материализира отново. Възхищението се бореше да се изпише на лицето ми, но аз го потиснах и само се усмихнах.

– Сигурно е готино... – Обърнах се отново към терасата, като хвърлях по някой поглед назад към Леа.

Тя изпуфтя и ритна замаяно един от куфарите си.

– Да, за зрителите... Пусни проклетата завеса! – примижа Леа срещу слънцето.

– Но времето е чудесно... – промърморих.

– Да бе, сигурно! – възропта тя и отново подбели очи.

Беше облечена с къси бели панталони и бял полупрозрачен потник, който плътно следваше линията на слабото ѝ тяло.

Забелязах колко изпитателно ме гледа, затова се примирих и пуснах завесата. В стаята настана мрак. Спиритът въздъхна облекчено и седна отдолу на двуетажното легло, скривайки се още повече от светлината и погледа ми.

Зачаках с нетърпение другата си съквартирантка, като се надявах поне тя да знае значението на думата „благодаря“.

И като с магия, някой отвори вратата.

Но този път не с леко скърцане, а с гръм и трясък. Това момиче ли беше, или разбесняло се животно?!

Макар че светлината беше оскъдна, можах да различа цвета на косата ѝ. Което беше напълно достатъчно.

– Какъв е този мрак? Тук да не живеят къртици?! – И тресна куфарите си на земята.

Забързано мина покрай мен, докосвайки леко рамото ми. Това бе достатъчно да ме накара да почувствам непреодолимо желание да се пъхна в кубче лед. Как щях да живея с вампир и спирит – печка и къртица? Вампирът бързо вдигна завесата и отвори вратата на терасата, усмихвайки се на топлината, която се разля из стаята.

Сега, на светлината, можех да видя как изглежда един вампир. Всеизвестният факт, че те имат червени коси и черни очи, беше налице. Плътните ѝ устни бяха оцветени в кървавочервено, което изглеждаше страхотно на леко мургавата ѝ кожа. Дългата ѝ права коса се стелеше до под кръста, а когато се обърна назад, забелязах и правия ѝ бретон, който стигаше почти до очите.

И ако спиритите не обичаха да се виждат или чуват, то нямаше как да не забележиш вампир.

Носеше къс черен топ без презрамки, който разкриваше по-голямата част от корема ѝ. На рамото си имаше красива татуировка на дракон, а на пъпа – обица, направена от камък. Черният, с ниска талия прав панталон стигаше до глезените ѝ. Беше слаба, но във всеки случай не и кльощава. Точно като мен. Почти.

Фигурата ѝ, за разлика от тази на Леа, беше във формата на пясъчен часовник, което си беше нормално за вампирите.

– Какво си мислиш, че правиш? – погледна я надменно Леа.

– Това, което искам – обърна се рязко вампирът. – Проблем ли има?

Жълтоокото създание се бе свило в единия ъгъл на леглото.

– Всъщност да. А и няма да е зле да поохладиш страстите – прилоша ми от топлинната вълна, която ме връхлетя, когато влезе в стаята!

– Кой да знае, че призраците говорят – усмихна се вампирът и примижа презрително.

– Спирит – поправи я Леа.

Изведнъж в стаята стана изключително горещо.

– Да не би бялата ти кожа да изгаря от слънцето? – попита червенокоската с ироничен тон.

Спиритът се намръщи, а аз стоях и се чудех как да реагирам.

– Не е твоя работа. А и не е нещо лошо...

– Лошо е. Когато живееш с вампир. – Момичето вампир сложи ръце на кръста си и каменните му гривни издрънчаха. – Кийра – представи се, подавайки ми ръка.

– Ел – отвърнах предпазливо и се здрависах с нея.

Очаквах да ме изпепели или нещо подобно, но ръката ѝ вече беше с нормална температура – ако четиресет градуса можеше да се приеме за нормална.

Кийра ме огледа. Мисля, че се опита да се пошегува с мен.

– Не приличаш на спирит... Да не си фея?

– Не. Магьосник – отвърнах сковано.

Тя сви устни разочаровано.

– Не говориш много.

– Не съм в настроение...

– Никога няма да си, ако тя е тук! – прошепна Кийра, сочейки Леа с глава. – Депресията се носи около нея като защитните полета около Общността!

– Чувам те! – отбеляза авторитетно Леа.

На мястото на Кийра не бих я обиждала, но... не бях Кийра.

– Това беше целта – изръмжа Кийра, оголвайки зъби.

Кучешките ѝ зъби не бяха много по-дълги от моите, но бяха сто пъти по-остри.

– Не ме плашиш! – изсъска Лeа.

– Очите ти говорят друго – самодоволно се ухили Кийра.

– Очите ми говорят, че няма да издържа и един ден, ако живея с канибал!

Вампирът предизвикателно стисна юмруци.

– Аз не съм канибал, но бързо мога да стана!

– И без това животът ми е жалък...

Кийра махна с ръка.

– Леле, толкова си кисела, че никой няма да поиска да те изяде!

Реших, че ако не спрат до пет минути, ще откача.

– Аз пък си мислех – продължи Кийра, – че призраците...

– Спиритите – поправи я отново Леа.

– Спиритите – завъртя очи Кийра – се реят из въздуха и плашат околните.

– Не, това са измислици, но с удоволствие бих ти изкарала акъла!

– Нищо не може да ме изненада!

– Изненада! Аз още съм тук! – саркастично извисих глас и се намръщих.

Двете момичета ме изгледаха злобно, но спорът бе приключил.

В стаята бе станало задушно и щом Кийра седна на леглото до прозореца, Леа изтича навън, преструвайки се, че се задушава.

Нямаше да е лесно.

И тъй като „милото“ спречкване на двете ми съквартирантки не реши коя на кое легло ще спи – или поне не окончателно, – оставих куфара си в средния гардероб и мълчаливо излязох от стаята.

Общежитието беше огромно. Висок таван, големи кристални полилеи, плочки, подредени на пода като мозайка...

Стаята ми се намираше на втория етаж, затова тръгнах надолу по спираловидната стълба, която свършваше точно пред входната врата. Слава на Стоуните, вече беше време за започване на часовете, така че не срещнах никого по пътя си.

3.

Теа

Както всеки ден, така и днес бях на работа.

Обичам работата си.

Намирах се в учителската стая. Видях няколко магьосници в нашия сектор – Вайълет, Питърс, Смит и Касандра. Не говорим много по време на работа.

Уча, пиша и преподавам.

Покрай мен всеки ден минават няколко учители от другите раси, за да стигнат до бюрата си – жълтооката Скарлет, върколакът Шейн и червенокосата Залия.

Имам дъщеря. Обичам я повече от всичко! Преди нея светът не беше същият. Макар че имам странното чувство, че нещо се откъсна от мен в момента, в който я родих.

Познавам няколко магьосници, които са важни за мен. Не са много, но не ми и трябват повече. Касандра от човешкия род Сенрин е една от тях. С нея си говорим често. Тя ме разсмива и ми говори за себе си.

Понякога ме пита за моя живот, но когато това се случи, разговорът приключва, преди да е започнал.

Обичам работата си. Работя с удоволствие.

– Теа от рода Ваалеа! – викна ме някой.

Не обичам да ме прекъсват, когато работя.

– Да? – обърнах се и видях насреща си Питърс.

Той ми подаде някаква синя папка.

– Майка Готел. Каза, че това е за теб – каза той и се обърна да си ходи. След това спря точно когато щях да отворя папката. – О, забравих! Твоят клас е в стаята отляво на тази на Ел. Давам – вземи!

Успокоих се.

„Няма да водя класа на новото дете. Кой знае какъв е... Сигурно е, че е опасен. Не разбирам защо Питърс е толкова сигурен в него... Все пак той е... Странно е, че Стоуните са позволили това... Няма съмнение, че е за добро, но...“

– Благодаря! Давам – вземи! – отвърнах на Питърс и той седна на третото бюро.

Прегледах папката. План за проект?

„Защо Агронадай е избрала мен за тази работа?“

Оставих папката настрани и започнах да събирам учебниците за първия час с моя клас.

4.

Ел

Веднага щом излязох от Общежитието, ме лъхна приятният аромат на зюмбюли. Въздъхнах облекчено.

Академията се намираше на две крачки от Общежитието, затова щом се обърнах надясно, внушителният ръст на сградата ме накара да се почувствам нищожно малка. То приличаше на някогашните стадиони – какъвто имахме и ние, в Общността, съвсем наблизо, – като пръстеновидната му форма отваряше голямо пространство в средата, където се събирахме, за да изучаваме История на единението.

Академията определено е по-добре устроена от Общежитието. Поне там всички раси са разделени. Докато не дойде време за часа по История на единението. Тогава всички ученици се събират в средата на сградата и изучават предмета на открито.

Академията е разделена на седем отдела, по един за всяка раса – вампири, върколаци, спирити, феи, сирени, магьосници и разбира се, учители – не че са по-различни от нас, но понякога си мисля, че са от друга планета.

Новата учебна година тъкмо започваше – в деня на пролетното равноденствие.

Запътих се към класната ми стая. Реших да седна на първия чин, за разлика от миналите години, за да мога да се заема по-сериозно с обучението си. Бях изоставаща, откакто се помня, и исках това да се промени. Зачаках нетърпеливо преподавателя по Магия да започне часа, за да покажа всичко от себе си. Бях готова да уча!

Мистър Питърс – най-младият от всички учители, преподаваше Магия откакто бях в Академията. Той е единственият, който има наследствената дарба да разговаря със Стоуните. Негова е честта да споделя на Висшите какво се случва с обикновения свят. Висок и винаги елегантно облечен. Всичките ми досегашни съученички се смущаваха в негово присъствие. Но не по онзи, влюбения начин, защото се знае, че това е забранено.

До мен достигна слух, че сирените ни завиждат заради Питърс. Да, той наистина е много красив – тъмнокафяви очи и светлокафява коса, която по някаква причина винаги изглежда леко разрошена и му придава младежки вид.

Чаках часът да започне, докато не забелязах Ирина, която търсеше къде да седне. Тя беше от онези магьосници, които са се родили в човешкия свят.

Помахах ѝ и тя ми се усмихна.

– Хей, Ел! Как я караш?

– Ами, може да се каже, добре – отвърнах на усмивката ѝ. – А ти?

– И аз. Имаше ли късмет с разпределението на съквартиранти?

– Не съвсем... Вампир и спирит.

Засмях се, като видях отвратената физиономия на Ирина.

– Аз, за разлика от теб, се паднах с две магьосници. – Тя се опита да прозвучи радостно, но очевидно не се радваше.

– Пак си се замислила за разни неща, а? – отбелязах очевидното.

Тя се усмихна печално. Потупах я леко по рамото.

– За добро е...

– Мога да поспоря...

Формата на очите ѝ наподобяваше тази на бадем. Рядко се гримираше, но на тънките ѝ устни винаги имаше пласт безцветен гланц.

Беше облечена със синя блузка с голи рамене и бял панталон. За разлика от спиритите, през март магьосниците носеха дълги панталони.

– Давам – вземи! – поздрави класа Питърс.

– Давам – вземи! – кимнахме всички към него.

Магьосниците са известни със своята дисциплина, така че в нашата класна стая нямаше фея лечител освен в някои по-интензивни часове с практически упражнения.

– Аз съм Питърс, за тези, които не знаят... – представи се учителят. Няколко момичета издишаха по-шумно от необходимото. В класната стая имаше двайсет и пет чина и един екран.

– Днес ще разберете как преподавам. Повечето ми колеги са на мнение, че първо е теорията, после – практиката, но аз смятам, че колкото повече практикуваме, толкова по-добри ставаме – каза той, при което всички освен тези, които го познавахме, ахнаха удивено.

Учеха ни, че магията е заклинание, а Питърс – че магията е енергия, която всеки магьосник притежава, а тялото само я отключва.

– А смятате ли да ни дадете възможност да си водим бележки? – попита едно високо момче от по-задните чинове.

– Няма да има нужда – произнесе с усмивка учителят и направи грациозно движение с ръка, което накара чиновете ни да затрептят. Замахна към нас, сякаш обхващаше всички в стаята, и на чиновете ни се появиха тетрадки. И макар замахът да бе доста силен, той движеше ръцете си невероятно плавно.

Новите ученици в класа бяха толкова шокирани, задето учител използва магия за толкова ежедневни нужди, че челюстта им удари пода.

Първото нещо, на което учат всеки начинаещ магьосник, е, че магията се използва за важни неща, а Питърс току-що наруши основното правило, като въобще не изглеждаше притеснен от този факт. Аз бях свикнала с това, но новите сякаш виждаха магия за първи път.

– Като за начало на новата учебна година – започна той и всички се приготвиха да пишат – нека заедно изберем заглавието на първия урок.

О, той наруши и второто основно правило: „Учителите и само учителите имат правото да избират заглавието на урока“. За нас, учениците, това правило звучеше абсолютно ненужно, като се има предвид, че това е просто едно заглавие, но сега предстоеше да разберем, че не е „просто едно заглавие“.

В стаята настана неловка тишина, което си бе постижение, при положение че все пак бяхме тийнейджъри.

– Е... – подхвана отново Питърс, – какво ще учим днес?

Продължаваше да цари тишина, накрая от задните чинове се чу шепот. Долових разговора на някакви възмутени момичета.

– Ама какво е това нещо?! Да не би да ни изпитва?

– Сигурно... Може би, ако продължим да мълчим, ще спре да ни мъчи...

Вероятно и учителят бе наострил уши, защото и двамата се подсмихнахме на тези коментари.

– Но м-мистър... мистър... – оплете се същото момче от задните чинове.

– Питърс – кимна към него преподавателят и го зачака да се изкаже.

След няколко тягостни мига момчето събра смелост да проговори отново.

– Мистър Питърс, това някаква шега ли е? Изпитвате ли ни? Какво искате да постигнете?

– Да, да! – съгласиха се няколко новаци.

– Всяка година едно и също... – усмихна се Ирина.

– Обича да се забавлява с това – вдигнах рамене аз.

Питърс поклати глава и не можа да сдържи усмивката си – отново бе накарал новаците да откачат.

– Не, не целя това... Идеята на това да изберете заглавието сами, е да работим заедно – учител и ученици. Не искам от вас да зубрите уроците си. Всъщност искам да забравите всичко, което сте научили досега – каза той и всички заклатиха глави недоумяващо. – Освен старите ми ученици – Ирина, Ел, Тео, Рохини, Хосе, Тамара и Матю – изброи ни той и ни кимна за поздрав.

Няколко объркани момчета се заозъртаха.

– Как така ние ще избираме заглавие? Не е правилно... не знаем откъде да започнем и...

Питърс се усмихна още по-широко и чисто белите му зъби разкрасиха още повече лицето му.

– Оттам, откъдето желаете.

След като никой не посмя да предложи заглавие, той се обърна надясно и отново започна да прави плавни движения. Секунди по-късно той вече имаше чисто нов стол, на който да седне, и зачака изненаданите новаци да измислят заглавие.

– Е, има ли предложения? Не? Добре, тогава ще предложа аз. Някой от вас има ли представа какво означава правилото за заглавието на урока? Хайде, по-смело!

Тишина.

– Сега ще ви обясня! Заглавието на урока е формула, която се запечатва в съзнанието ви и не се налага да полагате усилия, за да я помните. Не ви ли е направило впечатление, че помните заглавията на всички важни уроци, които сте учили?

Да, Питърс обожаваше да се забавлява с новаците.

– Да, наистина! – прошепна някой въодушевено.

След секунда изненаданите възгласи заваляха из стаята като дъжд.

Питърс кимна и продължи:

– В моите часове не искам да се притеснявате да давате предложения или да задавате въпроси. Първото предложение ще дам аз, но от следващия час вие сте на ход.

Той се обърна към екрана. Това, което последва, изненада дори нас, които го познавахме добре. Този път никой нямаше време да реагира. След серия от няколко замаха Питърс накара екрана да се превърне във воден басейн, в който затанцуваха огнени букви. Буквите изглеждаха не по-малко невероятни от движенията на учителя и стояха под водата сякаш изрисувани с водни бои. Но на всички бе ясно, че това е огън.

И докато учениците се мъчеха да се съвземат, Питърс подреди красивите огнени букви в едно дълго заглавие – „Използването на магия в името на доброто, и за добро прониква в дълбините на съзнанието и подсъзнанието на всички, с които има досег, и извиква най-чисти стремежи и светли помисли“.

– Затова магията е толкова опасна. Някак си е заразна, така да се каже.

След тези думи цялото напрежение в стаята изчезна като с магия. Извадих химикалка от десния джоб на сивия си панталон и тръгнах да записвам заглавието, но спрях още преди да съм започнала. И отново това важеше за всички.

Тъмносиньо мастило започна да прозира на белия лист на тетрадката ми, като ставаше все по-наситено и по-наситено, докато не изписа безпогрешно заглавието от екрана.

Не можах да се сдържа и се засмях – беше толкова... Еха!