Вълнения
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели , Есеистика
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 250
Няколко думи от автора
Читателю, бъдещ приятел,
обръщам се към теб с молба!
Предавам в ръцете ти десетгодишен свой труд. Десетгодишен свой син. Представи си нощите, в които не съм спал, замислен, уплашен или измъчен от съмнения или измъчен още повече от възторг, защото и възторгът понякога измъчва... Представи си вълненията, които съм изпитвал, представяйки си как всеки разказ от тези тук ще попадне при теб – и ще бъде оценяван. А ти си друг човек – тоест друг космос! И аз не знам болен ли си, здрав ли си, обичлив ли си или мразител, снизходителен ли си или взискателен... Дали си спокоен, дали си похапнал, дали си поспал, дали си задоволен с пари и наситен с любов? Това не знам! Не знам и не се и опитвам да си представям как ще оценяваш; и нямам представа какви ще са изворите и причините за твоите оценки!
Остава ми само да тръпна, да очаквам, да пристъпвам от крак на крак. Затова те моля – бъди сериозен. И когато се смееш на написаното – пак бъди сериозен. Защото, за теб лъжа – за мен истина, аз съм ти поверил живота си. Или поне една част от него.
Знай, че мога да понеса почти всичко, но безразличието би ме затруднило най-много; него трудно бих понесъл. Така че моята молба е: мрази ме или ме обичай, но безразличен не бъди.
Всъщност бъди какъвто искаш. Свободата е най-важна!
Тези разкази, или по-скоро тези вълнения, са написани често по конкретни поводи в последните десет години. Пишех ги така: оглеждам се, погледът ми търси, попада, извършва се странната и невероятна реакция между външно за човека събитие и човешки ум... И аз сядах и написвах за час, за два, за ден един малък етюд, малък къс поезия без рими или както щеш го наречи. После го забравях.
А сега дойде време ти да се сблъскаш с моя труд, с моя живот, с моя гледан десет години син. Един от синовете ми. Както и да е. Просто още една книга...
Но все пак... бъди сериозен!
Десет години.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Пеещият човек
И стоя в станцията на метрото и наблюдавам лицата. Стари лица, млади лица. Всякакви лица. Лицата изглеждат грозни, когато си странник – така казва Джим Морисън в една песен. Когато си чужд на едно място, лицата ти изглеждат грозни. Това го казвам не за себе си. Малко е сложно, но надявам се, ще се разбере. Имам предвид, че преди и аз имах едно такова отчуждено и наранено отношение към хората – те бяха причината за страданията ми. Често е така, докато си млад.
Другите хора са стена, в която се блъскаш. Откъснал си се от нежността на детството и хората ти се струват сиви, безсърдечни и опасни. Нищо хубаво не виждаш в тях – защото който не ти дава любов, той все едно ти отнема любов. Така е често с младия човек – има чувството, че е в свят на отчуждени и безчувствени мумии, които нараняват нежното му сърце и погазват нежната му любов.
И той по детински негодува срещу хората. Много тъжно е, ако това омерзение от хората продължи цял живот. А то и бездруго често става така. Има толкова много страдалци, които не приемат Другите (тия вечни Други Хора!) като братя и сестри, като малки и страдащи душички с измъчени тела и сърца. А ги възприемат като някакви страшилища и врагове. И така – цял живот!
Ох, викам си, първо разбери колко малък, смешен, тъжен, отчайващо глупав и нежен в душата си е Всеки Човек! И тогава ще престанеш да смяташ хората за сива и причиняваща болка стена!
Всеки е гол под дрехите, Човече – ще ми се да викна на омерзените от света. Всеки е наакан под гащите, Човече! Всеки е като мен и като теб!
Президентът и царят, и най-страшният бандит са наакани деца; те също – като мен и теб – плачат от безсилие и страх от смъртта нощем, Човече! Също като теб, като мен и като просяка ей там на ъгъла, до автобусната спирка.
Стоя и гледам лицата на метростанцията.
Джим Морисън е бил млад – казвам си – и затова е виждал лицата грозни. Чувствал се е странник в тоя свят. Младият се чувства като странник. С възрастта, ако имаш късмет – разбираш, че хората не са грозни и чужди, в чужд свят. Разбираш, че светът си е ваш (или по-скоро – наш) – на всички наакани и уплашени деца – хора. И че хората са просто тъжни и уплашени.
И си казваш: Защо не взема да ги помилвам, че да се отпуснат?
Тъжни и уплашени.
И ето, както си гледам – виждам. Слепец стои до линията, направена от изпъкнали нитове, която да предупреждава точно слепците да не преминават нататък. Защото нататък са линиите. Ток и смърт има нататък, ох, да. Но слепецът е и малко умопобъркан (ха, каква сладка стара дума измъкнах отнякъде!) и затова си стои до предупредителната линия от нитове и вика: Има ли някой тук? Има ли някой тук?
Има ли някой тук?
И потупва със стъпало по линията, но е уплашен, защото явно не може да определи: дали наистина това е линията, която го дели от коловозите? Веднага си представих какво е да си в пълен мрак и да си напълно объркан. Стоиш и се питаш: Преминах ли предупредителната линия или не? И не смееш да мръднеш, за да не паднеш на релсите и да се опечеш на хилядите волтове.
Има ли някой тук?
Вика бедният слепец и Другите не смеят да се обадят. Защото той, както казах, е и малко нещо умопобъркан и хората се страхуват. А от какво се страхуват?
Я да помисля! Мисля и ми се струва, че те се страхуват от това – да не излязат от анонимността си. Просто не знаят какво да направят и се страхуват да не направят нещо, което изглежда глупаво и нелепо. А някои просто си стоят в анонимната безотговорност – полууплашени-полулениви – и не помръдват, защото така е по-удобно. Познато ми е това лениво и уплашено удобство. То може да се изкаже с ей тия думи: Е, сега пък... какво пък мога да направя пък аз?! Пък...
Хм. Ако седна да обвинявам хората... Докъде ще стигна, ако взема само да обвинявам хората в бездейност и плаха нерешителност в доброто?
Ще стигна дотам, че да стана един вкиснат мърморко. Я да взема...
Я да взема да отида при слепеца и да го дръпна назад.
И отидох и дръпнах слепия човек назад и постоях при него. Казах му: Спокойно, тук съм, ей сега ще дойде влакчето.
А той благо ми благодари.
И след това се качихме заедно. Аз седнах срещу него. Но откъде ще знае той, че съм срещу него? Пак си беше сам. И започна да говори. Разказваше за човешкия глас. За това, че нормалният глас хваща две октави. На най-талантливите – до три. Но под тия три октави и над тия три октави – това било Дар. Това над и под тия три октави се казва... – казваше той с вдъхновен глас – се казва Целувка от Бога... О да, това е Целувка от Бога!
Така казваше той и се усмихваше.
И на мен ми стана неудобно, защото се сетих, че той може би си мисли, че съм застанал прав над него и говори на мен. А аз бях на два метра от него и той все едно си говореше сам. И станах и пак отидох при него и го хванах за рамото. Тук съм – казах му. Но той само се усмихна – оказа се, че не говори на мен. Той говореше на Всички. На Другите.
Той изнасяше лекция на Всички Други – за красотата на човешкия глас и за дарбата от Бога.
Ех, че хубаво! – казах си. И пак го пипнах по рамото. А той трескаво опипа ръката ми и попита: Кой е сега това?
И аз казах: Свой, свой съм.
И така си беше. Той говореше за красотата, за Целувката на Бога и така нататък. И аз бях свой.
А после той взе, че запя. И пееше невероятно чисто. И красиво някак. Красиво. Целунат от Бога – казах си и се засмях.
После и Другите се засмяха.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.