"Скъпо дете, Представяме ти сборник с приказки и стихотворения извадени от пъстрата ракла на българската класика. Чрез тях можеш да се докоснеш до чудото и диханието на словото. Да вникнеш в доброто и злото, справедливото, прекрасното, милосърдието, прошката и всички човешки ценности, които ще те следват през живота. От този чуден свят можеш да си събереш безброй разноцветни стъкълца, за да изпъстриш вечерите и дните си. Те ще ти помогнат да живееш приказно в реалния живот, който понякога също е приказка. Те ще те заведат при красивата измислица, която може да стане реалност. Стига да повярваш! Когато си малък човек приказката те превръща в голям. А, когато си голям - в малък. Приказките и стихотворенията тъкат и заздравяват човешката душа, правят я устойчива във времето. Чрез творчеството на българските писатели ще усетиш българския език - неговата пластичност и гъвкавост, звънливост и мекота. Ще видиш редки и колоритни думи от народния ни говор. Също поговорки, пословици и гатанки, които са част от българската философия за живота - понякога хитроумна, друг път хаплива, но в крайна сметка справедлива. Словото на българските писатели е неотменно свързано с фолклора ни и черпи живителни сили от него. Приказките и стихотворенията тук са част от духовната култура на народа ни. Те са богати на образи, идеи, сюжети и житейска мъдрост натрупани преди нас. Те са представени в цялото си многообразие и разкош. Приятно четене!" От авторите

Защо дърветата стоят на едно място

По ония времена, когато земята приличаше на рай; когато вълкът и агнето бяха задушевни приятели; когато рибата плуваше в морето пържена и ако някому се дощеше риба, вземаше вилица, отиваше на морския бряг и трябваше само да си протегне ръката, за да си набоде най-сладката риба сам; в ония честити дни, когато нивите раждат готов печен хляб на самуни – дърветата имаха крака. Те не стояха – както сега – заковани на едно място, а ходеха дето си щат, по нивите, по ливадите, по градовете и селата.

– Хей, дръвце – думаше някой ратай, – имаш ли добра сянка?

– Имам – отвръщаше дръвцето.

– Ела тогава на ливадата доле, дето е зад дядовата Михова воденица. Отивам да кося сено за коня на моя господар и ми се иска да си подремна, когато напече слънцето. Ти ще ми пазиш сянка.

– На драго сърце – отговаряше дървото и тръгваше подир ратая.

Или:

– Ябълко червена, какъв хубав род си родила тая година! – дигаше нагоре очи някоя стара жена. – Имам си вкъщи девет внучета. Ако ми беше тука торбата, щях да я напълня с плод и всеки ден щях да давам по една ябълка на палавите деца – да ме слушат.

– Иди си, бабо – навеждаше се ябълката надоле, – довечера аз сама ще дойда у вас, преди да мръкне. Ще отърся от клоните си най-узрелите ябълки и ще викна на твоите внучета: – Събирайте!

Израсла беше тогава близо до един дълбок бистър кладенец една стройна, тънка елха. Тя не ходеше като другите дървета, ами по цели дни и нощи стоеше над кладенчето, оглеждаше се във водите му и не можеше да се нагледа на хубостта си.

Един пролетен ден отнякъде долетя птица гугувица, кацна под елхата, изви едното си око нагоре и рече:

майка се дигна и цял ден ходи да разправя на птиците по гората, че нейното чедо не може да лети.

Един неделен ден елхата рече на гугувицата:

– Гугувицо, ти, като летиш по света, виждала ли си друга елха, по-хубава от мен?

– Не съм, ти си най-хубавата.

Елхата се зачерви от радост и протегна нагоре клоните си. Въздъхна. В туй време някъде в полето задумка тъпан. Подир тъпана писна гайда.

– Какво е туй? – попита елхата.

– Хора има днес на поляната. Всичките млади дървета се сбират да играят. Цял ден ще свири гайдата и ще бие тъпанът.

– И аз ще ида да поиграя между яворите – засмя се елхата.

– Моля ти се не ходи тая неделя – трепна гугувицата. Почакай до неделя. Дотогава крилата на моя син ще пораснат. Ако сега идеш и се хванеш между яворите и почнеш да тропаш – ще ми изтърсиш чедото от гнездото на земята и някоя лисица ще го лапне. Всичките лисици стоят клекнали край хорото и гледат.

– Мамо – обади се от гнездото гугувичето, – яде ми се гроздово зърно.

– Сега маминото! – скокна гугувицата и полетя към поповото лозе.

Но преди да се върне гугувицата, елхата отиде на хоро. Хвана се да играе между два явора. Яворите я задрусаха и птичето падна на земята. Една лисица го хапна.

Надвечер, когато елхата си тръгна, гугувицата я посрещна насред пътя:

– Къде ми е златната рожба? – извика тя, като видя празното гнездо.

– Иди питай лисицата – отговори елхата.

Сърцето на гугувицата писна като змия в огън. Тя дигна очи нагоре и прокълна:

– Дано даде Господ краката ти да изсъхнат! И твоите, и краката на всичките дървета по земята. Всяко дърво, дето е, там да си остане за вечни времена, додето изсъхне и изгние.

Дядо Господ беше някъде наблизо. Той чу клетвата на осиротялата майка и промълви:

– Нека се сбъдне тази клетва!

От него ден дърветата пуснаха корени в земята и останаха като заковани все на едно и също място.

– Колко си тънка и висока, елхице! Щом лъхне вятър, почваш да се люлееш. Позволи ми да си свия гнездо в клоните ти и да си измътя едно пиле.

– Защо не свиеш гнездо на друго дърво? – попита елхата.

– Защото другите дървета скитат по цели дни и мене ме е страх да не загубя рожбата си, а ти все на едно място стоиш. Позволяваш ли?

– Позволявам – каза елхата и пак потъна в кладенеца.

Направи си гнездо гугувицата и снесе само едно яйце. Легна да го мъти и измъти едно гугувиче голишарче, с жълта човка и жълти нокти. Щом излезе от яйцето, гугувичето записука:

– Гладно съм, мамо!

– Сега маминото!

Честитата майка литна за храна и почна да носи: мухи, червеи, гроздови зърна, трохи от торбите на орачите. Гугувичето стоеше в гнездото, ядеше като попско дете на Задушница и растеше. Когато се показаха първите перца върху крилете му, неговата