Блажени времена
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Разкази и новели
- Страници: 58
Ненчо Илиев, известен с псевдонима Сириус, е български писател, журналист и преводач.
Роден е през 1882 г. в Калени, област Ловеч. От 1900 г. се установява в София.
Сътрудник е на списанията „Българска сбирка“, „Пролетна заря“, „Съвременна мисъл“, „Сила“, „Войнишка сбирка“, „Отечество“, „Художник“, „Българан“, „Смях“, вестниците „Жило“, „Вечерна поща“, „Пряпорец“, „Заря“, „Камбана“, „Народни права“, „Народ“, „Радикал“, „Военни известия“, „Чуден свят“, „Литературен глас“ и др.
През 1900 г. в списание „Ново слово“ е отпечатан дебютният му разказ „Щедрият дарител“. Автор е на 19 книги, документални очерци, романи, романизирани биографии, разкази и фейлетони.
Използва псевдонимите Н. И. Лаборов, Копук Копуков, Н. И. Сириус, Sir, Копук Гладориев. Член е на Съюза на българските писатели. В Балканската война участва в сраженията при Одрин и Чаталджа като редови войник. В 1914 – 1915 г. е редактор на хумористичното списание „Смях“. По време на Първата световна война е военен кореспондент към щаба на Първа армия, а след нея е главен редактор на списание „Българан“. В началото на 1920-те години е представител на печата в българската легация в Рим. По това време публикува около 30 статии, в защита на българската кауза, в италианските вестници и списания „La vita italiana“, „L Europa Orientale“, „Rassegna economica“, „Il Mondo“ и др. Негови разкази са публикувани в италианските списания „La tribuna illustrata“, „Tutto“, „La Rivista di cultura“ и др. През 1934 г. превежда „Весели разкази“ от Карло Колоди. След завръщането си в България е кореспондент на няколко италиански вестника и работи като чиновник в различни ведомства. Владее руски, френски и италиански език.
Съпругата му е руската графиня Мария Александра Романович. След 9 септември 1944 г. е арестуван и въдворен в лагер, където умира през същата година.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Откакто полковник Церовски бе произведен в генералски чин, съвсем се преобрази: усещаше, като че едновременно с височайшата заповед за производството и кръвта му се промени... стана по-благородна. И в провинциалния град, където служеше, той започна да се държи като един малък цар...
В първия неделен ден, след пристигането на генерала Церовски в новия гарнизон, на който той стана началник, военната музика, както винаги, свираше в градината на военния клуб. Само че този ден музикантите, предупредени за пристигането на генерала, бяха лъснали чизмите и инструментите си по идеален начин. Градината бе изпълнена с първенците на града. Най-видните места бяха заети от офицерите и техните семейства. Всички офицери бяха избръснати, изгладени и облечени в бели като сняг кители. Те с нетърпение очакваха генерала. Настроението бе празнично; всички се представляваха по-важни, отколкото бяха всъщност. Всички се наслаждаваха на музиката, на едничкото културно удоволствие в малкия провинциален град. Най-личната маса бяха заели, заедно със семействата си, окръжният управител и командирът на полка.
И ето, най-сетне, едрата фигура на генерала се зададе. Той имаше дебел врат, набразден като кората на вековен дъб, обаче, лицето му бе така угоено и загладено, сякаш нямаше нищо общо с набраздения врат. И генерал Церовски също бе облечен в снажно бял кител и дълги сини панталони, от двете страни на които царствено се спускаха чак до лачените му обуща широки червени лампази. Той вървеше с бавни, равномерни и важни крачки, като удряше с крака нарочно и натъртено земята, та шпорите му да разнасят след себе си по-силна звънлива струя. Той имаше навик често да върти десния си мустак, който винаги биваше по-добре засукан от левия.
Музиката, капелникът на която бе чех и се славеше като най-добра в цялата армия, сега се състоеше от струнни инструменти и изпълняваше вълшебната ария от операта „Кавалерия Рустикана”.
Офицерите, щом видеха, че генералът влезе в градината, всички веднага, като под команда, но без да командва някой, станаха прави, а музиката продължаваше да разлива дивната мелодия и предаваше на генералското посещение особена тържественост.
Генералът изгледа с началническа строгост офицерите и даде знак с ръка да седнат. Неочаквано, след това, той изгледа свирепо капелмайстора, доближи се до командира на полка и преди да поздрави дамите, сурово запита:
- Полковник, какъв е въобще този миш-маш, що го свирят?
- Кавалерия Рустикана! - отговори полковникът и застана мирно.
Генералът направи кисела гримаса и произнесе с тон, в който прозвуча голяма доза недоволство:
- Но аз съм пехотинец и кавалерийски неща не позволявам!
И разгневен, той се обърна към капелмайстора, направи повелителен мах с ръка и извика:
- Му-зи-ка, сто-о-о-й!
Заповедта на генерала тутакси бе изпълнена и веднага настана гробна тишина. Всички офицери, които не бяха чули разговора между генерала и полковника, помислиха, че се е случило нещо особено и с нетърпение очакваха да им го обясни високият началник, ала той вместо към тях обърна се към капелмайстора:
- Какви са тия гъдулки?
- Струнен оркестър, господин генерал, - прибърза да отговори полковникът.
Капелмайсторът, почервенял от смущение, трепереше и не знаеше какво да прави.
- Аз, въобще, такива цигански оркестри не признавам! Аз признавам само банда с инструменти, които, въобще, се надуват... Аз искам, въобще, само маршове и народни песни...
- Но музиката, господин генерал, изпълнява и маршове, и народни песни... Ако обичате, вижте програмата... в нея са предвидени... - обясняваше полковникът.
- Я знае ли тя да свири „Кака Бойка”?
- Не, нямаме ноти, господин генерал.
- Ноти ли? Че как да няма! Чудна работа! „Кака Бойка”, въобще, е най-хубавата песен...
Полковникът и околните останаха изумени и не знаеха какво да отговорят на музикалния генерал.
След няколко дни, сам генералът писа във Велико Търново, гдето се съхраняват всички велики неща - да му изпратят нотите на „Кака Бойка”. А когато се получиха, той ги предаде на капелмайстора и заповяда по-скоро да бъдат разучени.
И винаги след туй, щом капелмайсторът виждаше, че се задава от някъде генералът, заповядваше на музиката да свири „Кака Бойка”. Всякога музикалната програма започваше с „Кака Бойка“ и с нея свършваше. „Кака Бойка” стана модна песен. Тя доби такава популярност, та дори и децата, щом виждаха от някъде, че се появи генералът, започваха да пеят „Кака Бойка”.
И когато военната музика в празнични дни свиреше в градината на военния клуб, генералът седеше обикновено при полковника, заемаше самодоволна поза, протягаше краката си и душата му плуваше в неземно блаженство.
- Нà, това се казва въобще музика! - възклицаваше с възторг генералът. - А пък да знаете думите... Tе са прелест! В тая песен, въобще кипи, младост... живот... Слушай, полковник, - да ти обясня какво казва песента...
И генерал Церовски с увлечение почваше да пее по такта на музиката:
Разболе се кака Бойка,
Па повика доктор Жечо;
Той я пипа по челото и я пита:
- Где те боли, како Бойке?
Кака Бойка отговаря:
- По-надолу, доктор Жечо...
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.