…Една невъзможна любов и мъката от раздялата, когато си изоставен; музика на фона на мечти, разтърсени от безпаричие съдби и безспирно търсене на щастието…

След големия успех на първия си роман „Върви си, преди да съм те обикнал много“ този път Туна Киремитчи разказва за живота на един музикант. За възходите и паденията на Мемет Олджай, за десетгодишната му дъщеря, с която се  среща в неделните дни, и за Истанбул, който той преоткрива; за любовта, която намира, търсейки старите приятели, и за първата му композиция. Докосваме се до вълнуващата история на един самотен мъж с китара в ръка.  

Няколко думи за романа от писателката Диана Маркова:

Още от първите страници ми стана ясно, че предстои да се гмурна в история, разказана естествено. А занаятът на писането с прости думи и чистият, лишен от мъчителни усложнения разказ, са славни; постигат се трудно и обикновено изискват смело и прямо сърце. Много често си мисля, че дядовците на пейката отпреди столетия са били съвършените майстори на този жанр. Днес имаме Туна Киремитчи.

Да, но "В това има някаква самотност" е роман за нашето съвремие. За живота на един музикант в Истанбул в наше време. За ежедневието с неговата необикновеност, изразяваща се в наглед напълно обикновени стъпки през дните. Случвало ли ви се е да чуете някоя нова песен и да си кажете - хей, аз съм я измислил! По-мнителните от нас дори биха си спомнили конкретния момент, в който са съчинили песента. А Мемет, героят на Киремитчи, си подсвирква нова мелодия, докато крачи в дъжда с натежало от съдбовните явления в живота му сърце и се съмнява - кой знае от кого съм я откраднал... Иначе отговаря на всички въпроси иронично и остроумно, сякаш през цялото време стои в бляскавото „над“. И създава своята история отново.

Питам се, дали една птица - онази, която всеки ден прелита над покрива, но ние не успяваме да отличим от другите - предварително чертае траекторията си? Дали преди да размаха криле, прави план - да прекоси реката, да се влюби в синьото горе, да кацне сред клоните, да улови насекомо, с което да нахрани наследниците си? Дали по същия начин Туна е предначертал съдбата на своите герои, дали е композирал звученето на своя език. Бих го попитала точно това, въпреки че отчасти знам отговора: със сигурност е излял собствената си мелодия, създал е свят от думи вместо ноти, но думи, идващи от сърцето, което пее без режисура.

Фарове на автомобили в тъмното, силуети на лодки следобед, покриви с птици, кръжащи над кварталите - това е Истанбул. В такава обстановка скита нашият герой и се пита откъде е дошла мелодията. Музикалната му кариера ще го отведе до въпросите, с които любовта почуква на прозорчето. А когато бавно го открехне, вътре ще нахлуят отговорите.