Книгата е носител на Европейската награда за литература!

Снощи прочетох два пъти текста на Калин Терзийски и натиснах "харесва ми" във фейсбук. Легнах си със смътното усещане, че май не всичко ми хареса. Събудих се в 4 ч. посред нощ от вика на един въпрос, който настояваше за отговор: Защо натиснах "харесва ми"?

Станах, застанах до прозореца и вперих поглед в тъмнината, а въпросът наедря от уточнения: Заради това, че Калин Терзийски звучи така, сякаш е откровен? Или защото е открояващо се различен? Или защото ми е принципно симпатичен? Или защото заявява алчната си нужда от разбиране и от сърца? Или защото иска да влияе по най-силния и дълбок начин?

Отговорът лека-полека започна да се оформя: заради всичко това, но най-вече защото поставя въпрос, по който аз имам две мнения. И разбрах, че е дошло време да се опитвам да ги превърна в едно.

В главата ми се заниза коментар като за фейсбук:

"Калине, мисля си, че ще е добре някой българин, Стефчо Горнобански например, да вземе под мишница една Влиятелна книга, "Има ли кой да ви обича" например, след което да те убие с един куршум право в сърцето. И после... да започне движение на българското общество, вкл. на българските младежи, и мъчителният български преход към демокрацията най-накрая да приключи!".

Не, няма да го нашиша, казах си. Не за друго, а защото много ме е страх - страх ме е, че току-виж някой наистина вземе и те убие...

В този нощен ред (или хаос) от мисли дойде и превръщането на двете ми мнения в едно:

Много безразлично и бездушно ми звучат думите "смъртта е част от всичко това наоколо" и съществото ми сега се бунтува срещу тях.

Но знам, че понякога, в безсилието си да се опълча, да спра умишленото причиняване на ужаси наоколо, и аз съм си ги казвала.

Чак сега, когато ги видях отстрани изписани от друг, осъзнах, че не искам повече никога да си ги казвам, защото аз всъщност мисля ето това: "Никак не съм съгласна смъртта да е част от всичко това наоколо и ще правя това, което ми е по силите, за да не е".

Легнах си и заспах отново някъде към 5 ч. Присъни ми се странен сън - каквито са всички сънища по принцип. Няма да се спирам на многобройните небивалици, а на това, което най-вече ще запомня: Калин Терзйски ми беше на гости, говорехме си и в един момент, без никаква връзка с всичко останало, той ми каза: "Всичко лошо вече свърши". А аз знаех отлично точно какво имаше предвид той, нещо съвсем конкретно. Въздъхнах с облекчение... Защото обичам лошите неща да не са част от всичко това наоколо. И осъзнах, че някъде много дълбоко направих една крачка напред... към себе си и към другите. - Даниела Василева 

***

Няколко думи от автора
Старият Гадамер твърди, че всяка епоха задава различен смисъл на един роман. И ако хората от просветения XVIII век са четели и разбирали „Дон Кихот“ по един начин, то сегашните хора го четат и разбират по друг, доста различен. Ако някой си рече, че правя сравнение в ущърб на настоящето – това ще си е лично негов извод. Не смятам, че едно време е по-умно от друго. И това, че XVIII век е наречен просветен, въобще не означава, че в него не са живели и куп безпросветни глупци. Нито пък, че в нашето време не живеят милиони извънредно умни и чувствителни хора. Аз бих допълнил към мисълта на Гадамер и едно свое наблюдение. Прочитът на един роман на младини е съвсем различен от този, който ще направим на зряла възраст или на старини! Още повече: прочитът на един роман, който сме осъществили във време, в което авторът ни е бил напълно непознат, е съвсем различен от този, който ще осъществим, когато името на автора му вече означава много неща за нас. Прочитите са различни дори когато четеш един роман само в сутрините си или само във вечерите си. Прочети една книга, когато си в най-богатите си дни, и я прочети, когато си беден – ще откриеш, че все едно четеш различни книги. И даже: прочети една книга на малкия си компютър и после я прочети красиво отпечатана на луксозна, деликатна, дъхава, прекрасна хартия, облечена с красива корица – чувството ще е като от прочитане на две различни книги. Въобще струва ми се, всеки прочит, който ние правим на една книга, създава нова книга в душите ни.
Понякога, когато съм тъжен, отварям добре позната книга. И откривам, че не е чак толкова позната. Има нови неща в нея. Въпреки че я познавам, изпитвам и ново вълнение. Защото предметът книга може би е същият, но аз не съм. И новото чувство ме повдига и обнадеждава. И вече не съм тъжен.