Пролог

Великият боил Избул се надигна на стремената и се огледа. Слънцето клонеше на заник, дълги сенки подобни на хищни пръсти се протягаха към малкия му отряд. Тревата червенееше като кръв, вятърът се провираше между клоните на дърветата и нашепваше в ушите на боила злокобни предупреждения. В далечината се чернееха развалини на къщи, порутена ограда и основи на каменна стена, над които като дяволски рог се издигаше самотна, злокобна кула с камбанария.

Избул присви тъмните си очи, загледа се в пътя зад себе си и сърцето му се изпълни със страх. Облак прах се надигаше в далечината, което означаваше само едно – преследвачите ги настигаха.

Боилът викна на хората си да побързат и пришпори коня, търсейки път за спасение. Всичко му изглеждаше нереално. Приближаващите развалини, горичката, през която минаваха, песните на птиците, тропота на конските копита, размазаните сенки на войниците около него.

Избул беше подкрепил Иратаис в бунта му срещу хана и сега трябваше да си плати сметката. Борис ги беше измамил! Беше се престорил на победен, беше излязъл от Вътрешния град на Плиска, понесъл дървен кръст, следван от група духовници, пеещи свещени химни с хоругви в ръцете, само по риза, бос и с венец на главата като Христос, готов да се хвърли върху мечовете им. Те стояха, гледайки с невярващи очи като хипнотизирани владетеля, който сам се предаваше на заколение, докато внезапно редиците на шествието не се отвориха и оттам като оси излетяха тежко бронирани конници, а от зъберите на крепостта се изсипа порой от стрели.

Малко преди да падне под стените, пронизан от няколко копия, великият Иратаис от рода Дуло, който се канеше да седне на трона на хана, даде уговорения знак. Бяха се разбрали предварително. Ако нещата не тръгнеха добре, Избул трябваше да избяга и да отнесе съкровището на бунтовниците на сигурно място. Само така имаше надежда, че съпротивата срещу владетеля, предал бога на дедите си – Тангра, и приел този на неприятелите си – Христос, ще може да продължи.

Избул погледна двата тежки сандъка, привързани на гърбовете на яките мулета. Те бяха пълни със златни и сребърни монети, скъпоценни камъни, фино изработени огърлици, гривни, пръстени, тиари и много други богатства. Едно съкровище, което не трябваше да падне в ръцете на Борис.

Боилът се обърна отново назад и въздъхна. Нямаше смисъл да се залъгва. Отмъстителите бяха близо и малко след залез-слънце щяха да ги настигнат. Нямаше къде да избягат. Но можеха да скрият съкровището, така че то да не послужи на враговете им.

Избул се взря в развалините, които се чернееха в падащия мрак и с яростни викове подкара отряда си към тях. Там можеха да скрият съкровището и да се опитат да организират последната си защита. Вгледа се в кривия, прояден от времето дървен кръст на върха на камбанарията и се усмихна на иронията. Щяха да търсят закрила в дома на Христос – този, срещу когото се бореха.

Боилът нареди войниците си зад останките на разрушената стена. Първо стрелците, след тях мечоносците. Може би щяха да изненадат преследвачите, да ги объркат и обърнат в бягство. Извика един от конниците – младо момче с наскоро набол мъх по лицето, леко и бързо, което може би щеше да успее да се изплъзне от преследвачите. Той трябваше да стигне при съмишлениците им на север и да потърси помощ.

Избул изчака, докато пратеникът се изгуби от погледа му, след което заедно с някои от най-верните си хора свали сандъците от мулетата и ги понесе между бурените, дивите макове, храстите с пирей, парчетата мазилка, тухли и изпадали камъни. Щеше да се постарае да не ги намерят.

Слънцето почти беше изчезнало зад хоризонта, когато боилът се върна при хората си. Докато криеха сандъците, чу пристигането на ханските конници, заповедите им да се предадат и виковете на войниците си. Чуваше шума от битката, предсмъртните стонове на умиращите, свистенето на стрелите, сблъсъка на мечовете, бойния рог, зовящ за помощ, но не прекъсна работата си.

Сега между камъните беше тихо.

Отрядът му беше избит, сред развалините се стрелкаха черни сенки с факли в ръце и високи конусовидни шлемове, каквито носеха бойците на Борис.

Избул се опита да се промъкне до сенките, но скоро беше открит. Последните останали от хората му се хвърлиха срещу врага с извадени мечове, но бяха повалени за миг от притаените в мрака стрелци.

Боилът също падна пронизан, устата му се напълни с кръв, очите му се замъглиха.

Над него се надвеси неясна сянка и опря острието на меча си в гърлото му.

– Къде са сандъците?! Къде е съкровището?! – извика някой и умиращият разпозна гласа на Еспор, един от останалите верни на Борис боили. – Къде са парите предателю? – повтори той и се наведе над ранения, а войници с факли и фенери се втурнаха към него.

– Те не са твои! Нито на господаря ти Борис! – отговори с мъка Избул и присви очи от ярката светлина. – И никога няма да ги намерите! Никога! – Боилът се повдигна на лакът, от устата му потече кръв, но омразата му даваше сила. – А ако това все пак стане, нека над този който ги отрие, легне сянката на Алп Албасий[1] и всичките му демони! Да го преследват денем и нощем, на този и на другия свят като предател на боговете на дедите му! Проклинам и теб Еспор…

– Стига толкова клетви! – боилът натисна меча и от гърлото на Избул бликна кръв. – Сам ще намеря съкровището!

Великият боил падна по гръб, очите му се изцъклиха, от устата му се отрони последен стон. След това душата на Избул се стрелна в мрака и се понесе нагоре, към изгряващите звезди, надявайки се, че Тангра я чака някъде там.