Погребахме го на другия ден. Дъждът бе попрестанал, но върбите бяха потънали във влага, а над гробовете се издигаше топла пара. Гробарите мързеливо копаеха трапа.

Хора имаше много – въпреки „малодушното бягство от живота“, както някои окачествиха постъпката на Веселин. Не допусках, че той, не твърде известен сред кинематиграфичните среди, може да има толкова много приятели и почитатели. Тук бяха хората от студията, бяха неговите побратими от кръчмите, кой знае как узнали за неговия неочакван край; бяха даже лекарите от Светлодол, беше доктор Соломонов; беше монахът брат Йоан, сиреч Бориславо Белини, и още – грохналият и треперещ от слабост дед Тарас, който бе успял да се измъкне от бургаския затвор... Най-изненадващо за мен бе присъствието на няколко души от Комитета за трезвеност, начело с Шиваров – хората, на които Веселин лекичко се присмиваше...

Другарят Милковски го нямаше. Беше далече в Женева. Впрочем, едва ли знаеше той, че днес погребват неговия племенник.

Нямаше го, разбира се, и малкият Янко. Той си лежеше там...

А з.а. Астарджиев снимаше. Очите му бяха сухи и копринената папийонка на врата му – в ред, но бе дъб пред рухване.

Слушах речите, гледах венците, наблюдавах дърветата, от които се изцеждаха последните капки влага, и все още имах чувството, че присъствам на добре поставен филмов епизод... Ала трупът бе истински и изпаренията над гробовете не се издухваха от димки.

Последни останахме Лина и аз. След това я закарах в дома ѝ.

Подът беше грижливо измит. От кръвта нямаше следа. Но от Веселин следите бяха навсякъде. Самобръсначката – без ножчето, четката за зъби, гребенчето, обувките, кафявият пуловер, джинсът...

И тромпетът.

И ръкописите. Не бяха много: три папки със завършения сценарий, незавършена работна книга, няколко разказа, есета, купчина нахвърлени идеи, някакви рисунки на озъбени чудовища, които напомняха сюрреалистичните кошмари на Салвадор Дали – наследство от Бориславо Белини, и толкова. Три папки с няколкостотин посмачкани листове, понакъсани и окапани. С коняк.

Върху скрина лежеше Сребърния Джон. Кой знае защо Лина го бе поставила на най-видно място.

– Ще ги вземеш ли? – попита ме тя, като показа папките.

– Ако ми разрешиш...

– Вземи ги. Аз няма какво да ги правя. Нищо не разбирам от кино. Аз, макар че участвах в оня филм, така и си останах проста работничка. Винаги съм го казвала на Весо, а той ми се сърдеше. „Филмите, викаше той, са за хората, за хората като тебе, а не за ония, нафуканите сноби от баровете и Слънчев бряг.“... Вземи ги, Емиле, па ако влязат в работа, ще бъде добре. За Янко са нужни пари...

Тъй, с тия няколко кратки думи, цялото творчество на Веселин Павлов премина в ръцете ми. Заедно с незавършения филм.

Трите папки съдържаха много неясноти и бяха белязани със знака на дилетантщината. И на таланта. На дилетантщината, защото той не бе имал време да стане завършен професионалист. И на таланта, на изключителния талант, защото бе надарен от боговете и предопределен да стане една от големите фигури на нашето киноизкуство...

Много усилия положих, за да се ориентирам сред безредните записки и да използвам нещо от тях за страниците, които изписвам сега. Оказва се, че в почти всичките си бележки Веселин бе оставил истинските имена на хората, с които бе дружил, работил и пил, с които бе конфликтувал, които го бяха лекували. Ето защо длъжен съм да предупредя, че, за да спестя неприятности на някои лица, аз съм променил всички имена, дати и дори някои обстоятелства... Както в американските филми: всяка прилика с живи или мъртви лица е случайна!

И тъй – пристъпвам към разказа за драмата, или по-скоро за трагедията на моя незабравим приятел Веселин Павлов, писател, кинематографист и пияница.