Дромомахия
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Художествена литература
- Художник: Тихомира Методиева - Тихич, Любомир Славков
- Страници: 67
Нещо като "По пътя на Керуак в български вариант. Мисли, спомени и размисли за "борбата с пътя" ( дромомахия) на едно българско хипи, или по-скоро Хипар. Веднъж хипар - хипар за цял живот. Книга, в която всеки един, носил дънки и дълга коса и пътувал на стоп през 60-те и 70-те години, ще се припознае.
"С Роберт Леви, както винаги, поемаме на ерудитско пътешествие в териториите на паметта и загубата. И отново усещаме вкуса на словото - и свободата." Марин Бодаков
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
0. ΠΕΡIΓΕΙΟN
Луната не е сърп.
И не е двурога.
Не висне като плод.
Не е и плоска пита.
Луната се любува
на един измислен скитник.
Той спи в обятията й,
сънува
стъпките
на Армстронг.
1. IMPETUS[1]
„Имам от моите прадеди, галите...„
Артур Рембо, „Лоша кръв„[2]
Много трудно издържам в жегите. Но все се спускам на юг. Като прелетна птица, изгубила инстинкта си за сезон. Това, че като повреден компас се стремя към юга, все пак означава, че още имам посока. А че съм загубил времето – само в научната фантастика някой може да избере да живее в тесeракт[3] – разгънат или не.
Моите южни градове – те са като градовете на Марко Поло, като невидимите градове на Итало Калвино[4] – всеки има своя светлина и аромат.
Харманли носи усещането за зноен прахоляк, сякаш главната не е асфалтирана, а е черен междуселски път, спечен и напукан като следлетни пети; боси крака, тичали по крайморски скали и каменисти плажове. Светлината на Харманли е светлината на шарена сянка в зноя; слънчев лъч, проникнал дълбоко в пещерата под сводест мост, стар триста и кусур години.
Ароматът на Несебър е някак интелектуален, покрай старите къщи и руинираните църкви на гърба на дракона се носи духът на университетски аудитории, на Магнаурска школа и Сорбона, сцена и агора, на която отдавна не спорят философи. Свят като в Magister dixit[5]; несебърската светлина е ярка, халогените в операционна, всъщност над масата за аутопсия, а под скалпела лежа аз, защото светлината на Несебър е безмилостна и дали ще те приласкае и скрие, или разголи, е като хвърляне на зарове, а аз не съм хазартен.
Бира и ракия, и гъст тютюнев дим в любима кръчма – това е ароматът на Сопот. И още пот и сперма в евтина туристическа спалня, в която се вихри разюздан купон; облачно зелено и бяло – светлина на jam-session, на джаз, на планина със сняг на върха; и усойното усещане на спален чувал, пристигнал от неизвестно какъв стоп и с кого; и още Ибряма[6] суингира, а дългокосите хора от пътя дрънкат фалшиво стари рок песни на издънени кухи китари и момичето, което допреди малко си обичал, и ръцете, които са галели и са те придърпвали все по-дълбоко и по-навътре – като в лоното на планината, – така еротично подрънкват дайретата и очите им са вперени в хармониката с болка и нега (прекрасна дума, използвана някога от дядо Вазов). Стари борове и джаз – о, това е история като от Керуак, но макар с Гинсбърг да сме сънародници, аз съм друг.
Така е, аз съм друг. Бях неистовият любимец на пътищата, пространството се разтваряше пред мен и потъваше в тялото ми както светлината се изгубва в черна дупка; а в очите ми, се забиваха като трасиращи куршуми пунктирите на осовата линия.
Но аз съм друг, превърнат в домосед, извън пространството. Сега лежа на хълбок и под тялото ръката ми изтръпнала – и вече атрофирала, и вече забравила да удря, да гали – не се протяга към блестящото острие, втъкнато в канията между небето и земята.
Хоризонтът се изпъва над световните покриви,
стоманен в ръката ми ляга.
Моя вярна, добра дон-кихотовска шпага –
колко смешни сме с теб, отразени във локвите.
Една част от предците ми са обработвали камениста пустиня край брега на море, което е толкова мъртво, че ако не вземеш душ, след като си се топнал в него, по кожата ти се появяват рани; друга част са отглеждали коне из степи, които ту изсъхвали, ту били заливани от големи реки до степен на вселенски потоп. Вероятно поради това мен ме влекат плодородните, избуяли равнини на Тракия. Понякога си мисля, че е трябвало да се родя орфик, но, първо, какво ли не си мисля и, второ, орфизмът е доктрина за аристократи, а от мен не става аристократ. По едно време си мислех също, че съм аристократ на духа, но съм по-скоро Пизистрат[7] на духа; или може би един модерен Петроний[8], arbiter elegantiarum[9]. Истината е, че нищо не става от мен. Средно между Мефистофел и Фауст – двойствен и неудовлетворен.
Пловдив прелива в оранжево, кафяво, бяло, веднъж е с един цвят, а после с друг, и слънцето не залязва на запад, а по избор – зад хълм или в реката; студеният аромат на мрамор се смесва с уханието на смолисти факли, огряващи вечерното представление в амфитеатъра и оранжевото на пламъка се разлива кафяво върху бялото на орхестрата и на седалките.
ПАРАБАЗА:
СТРОФА:
Цветовете се предават само с прилагателни, това е недостатък на езика, и какво че моят компютър поддържа шейсет и пет хиляди цвята, щом аз нямам думите, които да се превърнат в осезание, освен може би така: да погаля, да стопля с ръка белотата на мрамора…
АНТИСТРОФА:
Тирезий вижда най-далеч и думите му са достатъчни; притчата е кратък жанр, но Онзи, който проповядваше в земята на разпръснатите, знаеше: едничко словото с безброй интерпретации остава, дори да няма кой да го запише…
ЕПОД:
Всеки носи градовете си в себе си и за да бъдат те почувствани, се иска да познаеш другия.
Тогава Мелник е червен. Мирише на кози, на тъмни дупки, издълбани в пясъчника. Днес песните му са изпълнени с барут и показност, но чувам древни флейта и китара… И може в името му да се крие някогашната възхвала на Олимпийците[10], избрали си по-нисък връх за дом.
Жените са с походки разлюляни
В разлюляния нощен Бургас.
В очите им се връщат капитани
С очи от страст и юг, но аз…
Но аз съм сам в този град на синьо и зелено; мирише на шкембе чорба и бира, мирише на отправна точка – оттук накъде? Север – юг по „Александровска“, по „Богориди“ изток – запад…
Отново ще съм сам – проклета същност
Да си роден под зодия „Поет“.
Обувките ми главната излъскаха
и пяха плъзгащ се куплет…
По „Богориди“ – на Изток.
Има в моя свят един град… Един град оксиморон. Наричат го златен, но кръвта не е златна, черна е. Понякога долавям дъха на маслини и финикови палми, на фиджоя; виждам цвета на почивка за няколко мига в сянката на маслина, стара две хиляди години… Друг път се носи тежкият аромат на тамян, на елей и миро и цвета на вода, в която ритуално и символично умиваш ръце…
В този град и за него още се водят битки и всеки го иска за себе си, а той се нарича Град на мира[11], какъв мир? Сигурно съм единствен от древния ми род, който на сватбата си не разби с крак чиния в памет на това, че градът е бил разрушен, но ако бях го направил – не го ли разрушавам отново, защото са ни останали само знаците с безброй интерпретации…
Градовете, в които живея, са точки. Удивителни и въпросителни. А аз обичам мостовете на тиретата и осовите линии на многоточията. Защото доизграждам своите градове всеки път, когато помисля за хората в тях или за събитията – които тепърва ще се случат.
[1] Lat. – Стремително движение напред.
[2] Превод на Георги Михайлов.
[3] Мат. куб, на който е прибавено четвърто измерение
[4] Вж. Итало Калвино, „Невидимите градове„, София, „Народна култура„, 1990, превод Божан Христов.
[5] Lat. – „Учителят каза„ – обикновено с тези думи са коментирани през Средновековието текстовете на Аристотел, възприеман като окончателен авторитет.
[6] Ибрям Папазов е изключителен български кларинетист от световна величина, който вкара джаза в обикновено изпълняваната от него и оркестъра му сватбарска музика (или просто чалга) и обратно.
[7] Пизистрат е атински тиран (което в старогръцкия смисъл означава просто човек, който се е сдобил и упражнява властта нелегитимно), по чиято заповед жрецът Ономакрит записва орфическите химни и така превръща дошлия от Тракия Дионис в общоатински, а не само за посветени бог, и по чиято заповед за първи път са записани и събрани на едно място песните от Омировия епос, които до този момент са се изпълнявали разделено от аеди.
[8] Римски писател, приближен на Нерон, при когото е бил arbiter elegantiarum (т.е. арбитър на елегантността), автор на частично достигналия до нас роман „Сатирикон„. Според историята се самоубива по заповед на Нерон.
[9] Lat. – арбитър на насладите.
[10] В древногръцката поезия съществува жанрът мелика, развил се от елинската народна песен. Произведенията на меликата са се изпълнявали под акомпанимент на китара и флейта. На гръцки името на най-малкия град в България е Мелиникос.
[11] Името на Йерусалим – Ирушалаим на иврит – означава Град на мира.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.