Това е тайната история на моето време, която аз ще се опитам да представя чрез живота на моя Учител Михаил Псел – великия философ на Източната римска империя, който бе обзет от демоните на пурпура1 и това го погуби.

Благочестието изисква, преди да пристъпя към това мое съчинение, да започна с признание на своята задълженост най-напред към самия него, който ме прие до себе си като свой ученик, независимо че бях евнух, нещо извънредно рядко за Двора, и изисква също да изкажа своята задълженост към несравнимия наш историк, към преподобния Прокопий Кесарийски, чиято „Тайна история“ за Теодора и Юстиниан ме озари и ми даде сили и воля да посегна и аз към перото, макар и недостоен за неговия божествен талант. И пак благочестието ме задължава да благодаря на Бога и на неговия наместник на земята, на слънценосния Алексий Комнин, по чиято милост бях оставен в Двора да доизживея дните си и да се отдам на спомените, Господ още веднъж да го поживи и благослови.

Бях скопен на петгодишна възраст по изричното настояване на майка ми – незначителна жена от квартала на проститутките Афродита – и занесен в двореца. Ако някой си въобразява, че това е станало лесно, много се лъже. В Константинопол бе модно родителите да осакатяват собствените си момчета, за да им осигурят достъп до дворцовите служби и до църквата. От нашата категория специални служители са излезли много министри, пълководци, патриарси и адмирали. По всяка вероятност в начинанието на развратната ми майка бе помогнал някой от дворцовите ѝ посетители, прекарвал вечерите си в нейния мимарий2, нямаше какво друго да е, но аз никога не се заинтересувах от това. Бях щастлив, че съм скопен, че съм в двореца с личното съгласие на императора и на императрицата и че един ден ще бъда офицер – по всяка вероятност – силенциарий3.

Съдбата обаче бе решила друго.

Трябва да отбележа, че бях невероятно красиво и умно момче, а това не би могло да не бъде забелязано от Патрицията зоста, която следеше за всичко в двореца. Навярно на мнозина простосмъртни не им е ясно какво точно представлява тая патрицианка с пояс. Тя бе една от най-видните личности в империята. Имаше право да седи на трапезата на василевса – чест, която се оказва само на императора – нещо, което не се полагаше дори и на епарха4 на града, както ѝ се полагаха и далматската мантия5, и белият мажорион6, а поясът, дето носеше, я избавяше от задължението да се простира пред нозете на василевса, което никак не беше малко. Ще допълня още, че на тази всемогъща жена бяха подчинени пазителката на съкровището, пазителката на залите и прислужниците, така че вие си направете сметка кой точно ме бе забелязал и отличил от останалите младежи и препоръчал за личен ученик на Учителя Псел.

По това време по препоръка на приятеля си Ликудис Учителя бе вече подсекретар на двореца и таен приближен на Порфирогенетката7 Зоя, която бе определена да управлява империята.

Не знам друг толкова драг Богу род, какъвто бе нейният, и когато мисля за това, се чудя как се стигна до онова, за което сега ще кажа.

От Василий Македонеца насам пет поколения императори предаваха властта от баща на син, без да има какъвто и да е спор – нещо нечувано за империята до тоя момент, тъй като на всички бе известно, че Македонеца бе тръгнал към пурпура от конюшните на двореца. Лъв Философ, Константин Порфирогенет, Роман II, както и двамата братя Василий и Константин VIII останаха без мъжки наследник и тронът трябваше да премине към двете му дъщери – Зоя и Теодора.

Слава Богу, че Теодора пожелала да запази девствеността си и се покалугери. От тоя момент дълго време на власт бе Гинекеят8, а в Гинекея командваха, както се досещате, Порфирогенетката и Патрицията зоста със своите евнуси, калугери и смешници.

В своите прочути съчинения Учителя достатъчно подробно описва интригите в този християнски харем, както и собствените си чувства и мисли по отношение на него, ала това е друго. Това не е пълната история на онова време, както и пълният портрет на самия Учител, който аз ще се опитам да дам, ако е рекъл Господ, и които, надявам се, ще представят останалото в пò друга светлина от тази, в която той го рисува, защото тези негови съчинения много повече скриват, отколкото разкриват...

За целта е необходимо да припомня някои по-рано станали събития до срещата ми с него, които съвсем не са без значение за двореца и Порфирогенетката, и да свържа моя разказ с тях.

Принцеса Зоя бе стара мома, когато баща ѝ Константин VIII, вече на смъртно легло, заповяда да повикат неговия стар приятел Роман Аргир и в името на империята му предложи трона и самата принцеса. Бедата обаче бе, че Роман Аргир бе женен за жена, която обичаше, и нямаше каквото и да е желание да се жени втори път за четиридесет и пет годишната Порфирогенетка, която на всичко отгоре с нищо не го привличаше. Благодарейки за двойната императорска чест, оказана му от неговия стар приятел Константин, на това според мене се вика приятелство, Роман Аргир се помъчи да откаже, след което императорът постави по-сериозно въпроса с думите – или ще се ожениш за нея, или ще бъдеш ослепен, – а Роман Аргир прие, защото по-добре зрящ император, отколкото сляп нещастник, нали така? Уви, той съвсем не бе преценил както трябва четиридесет и пет годишната Порфирогенетка, която веднага си намери любовник в лицето на Михаил Пафлагониеца и почна да дава отрова на съпруга си, най-напред в малки дози, както бе прието, а по-късно във все по-големи. По-късно подпитвах по най-различни поводи Учителя дали той лично не ѝ беше дал акъл за отровата, но той категорично отклоняваше питанията, което ми дава основание да мисля, че и в тоя случай не бе съвсем чист, но както и да е, имаше предостатъчно време и след това да се окаля в тинята на властта, която така осезаемо го теглеше към себе си. По-важното бе, че отровата не подейства както трябва на Роман Аргир, поради което го удавиха в банята неколцина силенциарии и остиарии, разбира се, което още веднъж показва от каква „работа“ се бях отървал благодарение на Патрицията зоста и нейната препоръка да бъда прикрепен към Учителя. Може би Учителя Псел наистина нямаше нищо общо с отровата и удавянето на Аргир, защото едва при Михаил Пафлагониеца бе назначен за подсекретар на двореца, ала къде е казано, че някой друг не се бе вслушал в съветите на Учителя, който още тогава бе известен нашир и длъж? Аз обаче ще говоря за неговото величие и низост по-нататък, а сега, за да се движи по реда си моят разказ, ще се опитам да дам някои данни из живота на Учителя, които, надявам се, са доволно известни, но ще ми послужат лично на мене за по-голяма прегледност в повествованието...