ГЛАВА I

Тя и нощта

Той подпря лакти на масата и стисна главата си с юмруци. Капчици пот си пробиха път измежду свитите пръсти и се стекоха по слепоочията му. Стоя така около десет минути, след което остави главата си да клюмне надолу и плъзна длани по продължение на пригладената си назад гъста коса. След като потърка три пъти тила си, бавно изправи глава и опря гръб в облегалката на стола. Вдиша дълбоко и протегна ръка към преполовената бутилка коняк, която единствена му правеше компания. Алкохолът действаше на организма му различно всеки път, което поставяше под въпрос развоя на събитията след пресушаването на бутилката. Понякога мислите му се замъгляваха, доспиваше му се и той долазваше на четири крака до дома си. Друг път съзнанието му сякаш се изчистваше, съвестта му го напускаше и той даваше воля на дълбоко стаени помисли. Най-често започваше запоя си привечер. Тъмнината го успокояваше и му даваше увереност да освободи онази част от себе си, която през деня се бе научил да потиска. Съвестта му се давеше с всяка следваща погълната чаша. Когато слънцето се скри зад Витоша и първите звезди се показаха на небосклона, човекът бе напът да се преобрази в звяр.

***

Борисовата градина бе потънала в мрак. Отличаваха се единствено силуетите на белите пейки, разположени по протежение на главната алея, разделяща парка на две равни части. Няколкото десетки лампи бяха сгушени между клоните на дърветата, което допълнително ограничаваше слабата им светлина. Общоприето разбиране беше, че щом се стъмни, посетителите на парка трябва да го напуснат. Но това правило имаше своите изключения. Тази вечер едно от тях беше момиче, което бързаше към къщи. Стъпките ѝ бяха тихи, дребни и равномерни. Беше обещала да се прибере преди повече от час и знаеше, че си е навлякла беля с това си закъснение. Затова бе решила да мине напряко през Борисовата градина. Тъмнината ѝ се струваше с цвят и вкус на пипер, а тишината – дълбока и обезпокоителна. Обземаше я странно чувство за прииждаща беда и притеснението ускоряваше пулса ѝ.

Докато вървеше с напрегната крачка по малката слабо осветена алея, ефирната ѝ бяла рокля се оплете във филизите на един храст. Спря, за да я освободи, като се стараеше да не скъса фината материя. Дишаше накъсано, но между вдишванията си успя да долови и друг шум. Стресна се, огледа се и в далечината съзря силуета на мъж, който леко се поклащаше и я приближаваше. Бедата, която предусещаше, сякаш се материализира пред очите ѝ. Дишането ѝ се учестяваше, а роклята не искаше да се откачи. Ръцете ѝ вече отказаха да пипат нежно, и дърпаха плата с всички сили. Установи, че мъжът вече се намираше обезпокоително близо до нея и инстинктивно отвори уста, за да поеме дълбоко въздух и да извика с пълен глас. Преди да успее обаче, ръката му я изпревари и пръстите му покриха носа и устните ѝ. Тя ловко извъртя тялото си и очите ѝ срещнаха лицето му. Зъбите му се оголиха в крива усмивка. Изпищя и опита да направи крачка назад, но мъжът я сграбчи, завъртя я и отново запуши устата ѝ. После я вдигна и пренесе зад храсталака, където щяха да останат скрити от случайни минувачи. Докато той стискаше момичето с едната си ръка, с другата разкопча колана си и свали панталона си до коленете. След това я повали с гръб към него и тя не можеше да мръдне под тежестта на тялото му. Алкохолният му дъх беше също толкова силен и това я отврати още повече. Момичето се плъзна леко напред, протегна едната си ръка и зарови пръсти в почвата, стремейки се да изпълзи изпод туловището му. Пълнеше шепата си с пръст, без да успее да помръдне дори сантиметър напред. Имаше чувството, че копае собствения си гроб. След няколко неуспешни опита тялото ѝ се отпусна, а дланта ѝ остана заровена в земята. Тя затвори очи и сълзите ѝ потекоха. Първоначално изпита силна болка от проникването му в нея, но после не усещаше нищо. Тялото ѝ сякаш не ѝ принадлежеше и единственото, което долавяше, бе топлината на сълзите по бузите си. Дясната ръка на насилника все още покриваше устата ѝ, но тя се бе отказала да вика. Искаше ѝ се да умре по-бързо и дори сълзите ѝ постепенно пресъхваха. Животът си отиваше от нея. Усети лекота.

***

Очите ѝ все още бяха затворени, но се надяваше, че след като ги отвори, ще види портите на Рая, пред които я чака Свети Петър. След като се престраши да погледне, осъзна, че се намира все още на земята и това я ужаси. Запита се дали насилието продължава, защото не чувстваше нищо от кръста надолу, и леко се извъртя наляво, за да се увери – мъжът го нямаше. Тя успя да долови шума на отдалечаващи се стъпки. Ритъмът на сърцето ѝ се успокояваше в синхрон със заглъхването им. Нямаше представа за времето, но ѝ се струваше, че бе лежала в храстите с часове.

Измъкна ръката си от пръстта и бавно се извъртя по гръб. Подпря се на длани и с огромно усилие повдигна горната част на тялото си. Побиха я тръпки, затова сви колене и положи глава на тях. Докато стоеше сгушена, мислеше единствено за това, че бе закъсняла повече от допустимото. Притесняваше се как щеше да обясни вида си и се двоумеше

дали би могла да сподели с близките си онова, което я бе сполетяло. Замисли се, че ако ги бе послушала и си бе тръгнала навреме, нямаше да ѝ се наложи да минава напряко през парка. Предпочете да премълчи. Бяха я учили, че злото никога не идва само, а намира още приемници. Тя беше лесна плячка, защото беше непослушна и разсеяна. После я осени нова мисъл, че може би пък причината бе в роклята, подарък от съседката за рождения ѝ ден. Запита се защо бе толкова наивна да приема подаръци от чужди хора. Ако беше обула панталон, нямаше да се закачи за храста и нямаше да спира. Тогава щеше да види приближаващия я мъж по-рано и щеше да има време да реагира. Размисли и установи, че с бързо завъртане би могла да побегне в обратната посока и пияният надали би успял да я достигне. Би могла и да се скрие в някой храст, където той не би я намерил. Колко много грешки беше допуснала... Мислите в главата ѝ се множаха, но нито една от тях не променяше факта, че бе станала жертва на изнасилване. Това се бе случило по единствения начин, по който бе могло да се случи. Направи усилие да се изправи, но не успя дори да помръдне. Струваше ѝ се, че краката ѝ бяха от олово и бе загубила контрол не само над мислите си, но и над тялото си. С треперещи ръце зави оголените си колене с роклята, която вече не беше толкова бяла, и се сгуши отново в тях. Ридаенето ѝ бе тихо, по-тихо от песента на щурците.