Приют за лисици
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 204
Завършил българска филология в Софийския университет. Специализира френски език и литература в университета на По, Франция. Специализира с диплом писателската програма на Университета в Айова, САЩ. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, в БНР. Бил е главен редактор на в. „Пулс“ и на в. „Факс“, и заместник-главен редактор на в. „Труд“. В момента е главен редактор на вестник „Нощен труд“. Автор е на 17 книги сред които романите „Такова мълчание, такава война“ (1975), „Дървото“ (1987), „Пари за умиране“ и „Тресавището на Абдовица“ (1983), „Приют за лисици“ (1985), „Любовно досие“ (1987, в съавторство с Наташа Манолова), „Меден капан“ (1988), „Роман в буркан“ и „Речни духове“ (1989), „Любовта на крокодила“ (1990), „Геена“ (1991). През февруари 2004 г. излезе книгата му „Феродо“, която според критиката носи автентичния дух на 60-те години. Творби на Шумналиев са превеждани на английски, руски, немски, френски и др. За сборника „Влюбени разкази“ (2002) Димитър Шумналиев получи авторитетната литературна награда „Балканика“ за 2004 година.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
В пет часа сутринта беше напълно възможно госпожица Лилия да помисли, че това, което се мотае в краката й, е труп. „Мама му стара! — каза си жената. — Аз или съм по-пияна, отколкото трябва, или най-малко поне колкото този тука. Ъ-ъ!“
— Стани бе, келеш! — подритна тя човека. — Ако след една минута не станеш, ще бъда принудена да легна до тебе. Ъ-ъ! Ама какво е това, мама му стара? Тоя изобщо не вони на ракия.
Жената имаше не повече от четиридесет години, влажен поглед и спестовна книжка с петстотин и двадесет стари лева. Имаше си и неприятности с общинския народен съвет, което не беше чак толкоз лошо до момента, когато за кмет избраха Драго. Той така се зае с превъзпитанието й, че госпожица Лилия, освен че се видя в чудо, се видя принудена да си върши чудесата като алхимик: колкото може по-тайно.
Както трябваше да се очаква, това се отрази не само на доходите, но и на самочувствието й. Беше й нанесена почти професионална обида. Един занаят, ако не се върши с достойнство — казваше госпожица Лилия, — не е никакъв занаят. Аз мръсниците затова ги мразим, тяхното не е никакъв занаят, а долно и, бих прибавила, неприлично използване на природните дарове. Човек или трябва да има достойнство, или изобщо да не се хваща с тая работа. Щото тая работа не е като оная. В тая трябва повече въображение, за да се харесаш преди всичко на себе си и после на ония, дето са се домогнали до самото ти достойнство. Мама му стара, кретенът Драго съвсем ми сбърка живота. Принуди ме да почна бачкане. А нощната смяна ми се отразява на кръвното. Пада толкова ниско, че ако не обърна поне триста грама ракия, има опасност да заспя, додето ми смъкват гащите.
— Чуваш ли бе, келеш! Махай се оттука, че само ти ми липсваш! — Госпожица Лилия пак подритна онова, дето й пречеше. — Ъ-ъ! Тоя е толкова червен, не, аз съм пила толкоз вино, че всичко ми е вино, не, кръв. Сигурно и аз съм една кървава вещица, дето доя с две ръце най-прости мъже, пък те си дават парите за парцали като мене. Чуваш ли бе, стани, че не мога да си отворя вратата. Ако Драго ме свари, аз ти обещавам, че неприятностите, които ще ти се случат, ще бъдат значително по-малки от моите. Глупако, чуваш ли!
Тялото помръдна и застана на една страна, сякаш се зачуди накъде да се обърне. Мъжът изпъшка, тежко се извъртя и показа на жената две красиви очи.
От гърдите му стърчеше дръжка на нож, нож-чекия, от тия, дето едно време ги продаваха в будките за всичко — с проста дървена дръжка, прикована с няколко занитени и после запилени на шмиргел пирони.
Мъжът прокара ръка към него, опита да го измъкне, но пръстите му се врязаха в острието и тъй останаха, изтръпнали от студения метал.
Усмихна се мъчително. Коя си ти? Не си ли виждала как се умира? Случих твоята врата ли? Кво да се прави, силите ми стигнаха дотук, макар, искрено казано, да очаквах много повече. Винаги съм си мислил, че преди да отида на онзи свят, ще направя една голяма разходка на този.
Чак сега жената подуши кръвта. Беше обикновена човешка кръв.
— Майчице! — писна в шепа госпожица Лилия. — Остава да намерят пред прага ми някой убит!
Макар да не вярваше в бога, тя се прекръсти. Последна, съвсем окъсняла звезда й мигна, небето се разстла над къщите, над реката, над стаените пътеки и обля целия квартал „Абдовица“ в синкава уморена мъглявина.
Жената огледа, доколкото можеше, главната алея — тая, която се виеше покрай Искъра и свързваше квартала със столицата. Нямаше никого в този час. Госпожицата въздъхна.
И реши да направи най-необмисленото: затътри мъжа към къщата си.
Запъшка, изруга, проплака.
Едва издърпа тежкото тяло по плочника, затвори външната врата, за да не влезе лош поглед, и бавно изтърколи ранения през прозореца на мазето.
Човекът меко се превъртя, потъвайки в купчина стари дрехи, които пазеха много прах и много шепоти от живота на госпожица Лилия. Ъ-ъ! Сега вече мога да си изпразня и мехура.
Малко по-късно тя забеляза капки кръв по плочника. Докато ги миеше със сапунена вода, си мислеше: „Глей сега ква работа. Тоя или е престъпник, или е хаймана, което е едно и също. Що го прибрах? А? Кажи ма, уруспио зелена, що прибра тоя? Ами ако го открият? Ох, ох! Що така става, че все се накисвам. Аз съм най-накиснатата жена в цела „Абдовица“!
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.