Седемте живота на Иван Б.
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 230
Николай Светлев и до днес виси на перваза на общата ни драматична съдба, както е на тази уникална протестна снимка от пролетта на далечната 1971 година. И ние, без да подозираме, също висим заедно с него и държим живота си с нокти, вкопчени в надеждата. Ето един безпрецедентен роман от чекмеджето, който ни подсказва откъде идваме, защо сме такива и накъде може би сме се запътили в безпощадното наше време.
"Тази моя книга е писана при екстремни обстоятелства от май 1985-а до края на декември 1989 година. Тя е класически ръкопис от чекмеджето, колкото и съвременната българска критика да твърди, че такива творби не са създавани в България по времето на соца. Самото заглавие подсказва, че това е безпощаден паноптикум на тоталитарното общество, изградено в България зад паравана на народната власт и впоследствие „реалния социализъм“. Книгата е от 7 глави, всяка от които започва със самоубийството на главния герой Иван Буколенски и впоследствие разкрива дълбоките личностни и обществени мотиви, довели конкретното човешко същество до фаталното решение. Творческото предизвикателство за мен бе да представя съдбите на седем различни личности, родени в различни времена в България, с различен социален произход и мироглед, но в крайна сметка стигнали до самоубийствен край поради невъзможността повече да намират смисъл за живота си в конкретното общество. Няма да преразказвам съдържанието, защото то е като театър на абсурда, в което можете сами да се убедите, ако издържите да прочетете ръкописа, който на места действително е брутален." - Николай Светлев
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Как се пише роман от чекмеджето
Тази моя книга е писана при екстремни обстоятелства от май 1985-а до края на декември 1989 година. Тя е класически ръкопис от чекмеджето, колкото и съвременната българска критика да твърди, че такива творби не са създавани в България по времето на соца. Самото заглавие подсказва, че това е безпощаден паноптикум на тоталитарното общество, изградено в България зад паравана на народната власт и впоследствие „реалния социализъм“. Книгата е от 7 глави, всяка от които започва със самоубийството на главния герой Иван Буколенски и впоследствие разкрива дълбоките личностни и обществени мотиви, довели конкретното човешко същество до фаталното решение. Творческото предизвикателство за мен бе да представя съдбите на седем различни личности, родени в различни времена в България, с различен социален произход и мироглед, но в крайна сметка стигнали до самоубийствен край поради невъзможността повече да намират смисъл за живота си в конкретното общество. Няма да преразказвам съдържанието, защото то е като театър на абсурда, в което можете сами да се убедите, ако издържите да прочетете ръкописа, който на места действително е брутален.
А този ръкопис наистина имаше странна съдба. От 1981 година аз съм щатен журналист в различни вестници, между които „Студентска трибуна“, вестник „Нова светлина“, „Работническо дело“ и за финал – „Дума“, като навсякъде отговарях за щекотливите теми на деня. По тази причина се нагледах на всякакви чудеса и еквилибристики от социалния, икономическия и политическия живот по онова време. Постепенно у мен се натрупа убеждението, че живеем в условията на перманентно прокарване на камилата (истината) през иглените уши, затова реших за себе си да напиша моята нецензурирана истина в един по същество нелегален ръкопис. Започнах го „тайно“ през 1985 година, няколко месеца след началото на „възродителния процес“, и по същество приключих книгата в края на септември 1989 година. Но след това на 10 ноември същата година „избухна демокрацията“, която аз очаквах в моите предвиждания едва през 1990 година. Това наложи вече „явно“ да попреработя малко ръкописа и когато го завърших, предложих го първо в средата на януари 1990 година на новоизбрания главен редактор на „Дума“ Стефан Продев. Той го прегледа и отсече, че такова чудо в партийното издателство не може да се появи посмъртно дори, а за награда ме командирова да бъда кореспондент във Враца. Тогава изпратих копие от ръкописа на Румяна Узунова от радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, като предварително разговарях с нея по телефона. Тя изглежда не повярва, че работя в „Дума“, та се бе обаждала в редакцията да пита дали има такъв човек. Както и да е - и от нея не получих някакво съдействие, като ми обясни, че книгата е интересна, но надали ще се разбере на Запад. През пролетта на 1990 година предложих ръкописа на Йордан Янев, редактор в „Профиздат“, който бе възхитен от романа и го придвижи за печат в издателството. Дори една от главите бе отпечатана като четиво с продължение във всекидневника „Труд“ и предизвика отзиви и коментари. Но „Профиздат“ скоропостижно фалира и така и не се стигна до издаване на книгата.
Така ръкописът престоя 33 години в чекмеджето ми, а после прехвърлих книгата на компютър и я предоставям отново на вниманието на публиката. Дано този път да има повече късмет!
Авторът
Иван Петров Буколенски се самоуби на 24 септември 1989 година. Под колелата на трамвай номер 14 той проживя още минута и половина, дочувайки отстрани ужасяващите писъци на ватманката. Двата му крака бяха отрязани през средата на бедрата, единият се бе закачил на скарата на трамвая и потръпваше в конвулсии тъкмо пред угасващите му очи. Иван в последно абсурдно усилие се мъчеше да го изтегли – нали това беше нещо негово. Така си и издъхна, прегърнал кървавото парче.
И последната мисъл в напускащото го съзнание бе, че не е вярно, дето в такива моменти целият живот изниквал пред очите на човека.
Ватманката продължаваше да пищи отвън, защото виждаше как изпод предните колела пълзи локвата кръв и вече нищо не се чува отдолу. Тя бе пребледняла до синьо, истерични сълзи се търкаляха по безумното и лице, без да се усети, редеше несвързано на родния си диалект.
– Я не сам виновна, он са фърли самин. Самин са нататрузи, божичкооо! Дека да са дена, дека жива да са закопая?!
А гражданите напускаха с различна скорост трамвая. Бързаха по обясними причини и ватманката гледаше да хване някои от тези, които слизаха от първата врата. Дърпаше ги за ръкавите и викаше:
– Не видохте ли бе, хора, саминко са фърли, младинко такова, като фиданчица! Олеле, горкичката му майчица, олеле и аз, горкана...
Отде можеше да знае побърканата от страх женица, че Иван Буколенски само преди двадесет минути се бе разделил с майка си. И точно тази негова среща бе последният тласък.
Иван Буколенски бе прокурорско дете. Не, баща му Петър ни най-малко не бе прокурор. Но за да се появи на бял свят през 1964 година, бе необходима намесата на прокурора, защото майка му Джина още нямаше 18 години.
Първите спомени на Иван от детството бяха от един огромен и мръсен двор, обиколен като кладенец от олющените стени на околните кооперации.
Велико нещо беше този двор в центъра на София. По средата му се мотаеха три полусчупени пейки, в единия ъгъл ръждясваше мерцедес „Бенц“, модел 1937 година, а в другия край се бе образувало нещо като естествено езерце – на мястото, където трябваше да се намира отточният канал. Джина и другите майки от близките къщи засядаха от сутринта по пейките и започваха колективно да оплюват съпрузите и свекървите си.
Поради липса на свекърва Джина насочваше своя огън и жупел към лелята на Петър, която наистина бе рядък екземпляр на човешкия род.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.