Как се пише роман от чекмеджето

Тази моя книга е писана при екстремни обстоятелства от май 1985-а до края на декември 1989 година. Тя е класиче­ски ръкопис от чекмеджето, колкото и съвременната бъл­гарска критика да твърди, че такива творби не са създавани в България по времето на соца. Самото заглавие подсказва, че това е безпощаден паноптикум на тоталитарното общес­тво, изградено в България зад паравана на народната власт и впоследствие „реалния социализъм“. Книгата е от 7 гла­ви, всяка от които започва със самоубийството на главния герой Иван Буколенски и впоследствие разкрива дълбо­ките личностни и обществени мотиви, довели конкретно­то човешко същество до фаталното решение. Творческото предизвикателство за мен бе да представя съдбите на седем различни личности, родени в различни времена в Бълга­рия, с различен социален произход и мироглед, но в крайна сметка стигнали до самоубийствен край поради невъзмож­ността повече да намират смисъл за живота си в конкретно­то общество. Няма да преразказвам съдържанието, защото то е като театър на абсурда, в което можете сами да се убе­дите, ако издържите да прочетете ръкописа, който на места действително е брутален.

А този ръкопис наистина имаше странна съдба. От 1981 година аз съм щатен журналист в различни вестници, меж­ду които „Студентска трибуна“, вестник „Нова светлина“, „Работническо дело“ и за финал – „Дума“, като навсякъде отговарях за щекотливите теми на деня. По тази причина се нагледах на всякакви чудеса и еквилибристики от социал­ния, икономическия и политическия живот по онова време. Постепенно у мен се натрупа убеждението, че живеем в ус­ловията на перманентно прокарване на камилата (истината) през иглените уши, затова реших за себе си да напиша моята нецензурирана истина в един по същество нелегален ръко­пис. Започнах го „тайно“ през 1985 година, няколко месеца след началото на „възродителния процес“, и по същество приключих книгата в края на септември 1989 година. Но след това на 10 ноември същата година „избухна демокра­цията“, която аз очаквах в моите предвиждания едва през 1990 година. Това наложи вече „явно“ да попреработя малко ръкописа и когато го завърших, предложих го първо в сре­дата на януари 1990 година на новоизбрания главен редак­тор на „Дума“ Стефан Продев. Той го прегледа и отсече, че такова чудо в партийното издателство не може да се появи посмъртно дори, а за награда ме командирова да бъда корес­пондент във Враца. Тогава изпратих копие от ръкописа на Румяна Узунова от радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, като предварително разговарях с нея по телефона. Тя изглежда не повярва, че работя в „Дума“, та се бе обаждала в редакцията да пита дали има такъв човек. Както и да е - и от нея не по­лучих някакво съдействие, като ми обясни, че книгата е ин­тересна, но надали ще се разбере на Запад. През пролетта на 1990 година предложих ръкописа на Йордан Янев, редактор в „Профиздат“, който бе възхитен от романа и го придвижи за печат в издателството. Дори една от главите бе отпечата­на като четиво с продължение във всекидневника „Труд“ и предизвика отзиви и коментари. Но „Профиздат“ скоропостижно фалира и така и не се стигна до издаване на книгата.

Така ръкописът престоя 33 години в чекмеджето ми, а пос­ле прехвърлих книгата на компютър и я предоставям отново на вниманието на публиката. Дано този път да има повече късмет!

Авторът