I.

Стани, стани, юнак балкански!

От сън се дълбок събуди,

Против народа отомански

Ти българите поведи.

Българска песен

С турчин дослук не бива.

Нар. поговорка

Това се случи твърде отдавна, аз едвам-едвам помня, защото бях още мъничка, - аз бях още такова мъничко препелехче, което не е по-високо от три педи. Живея си като всяко детенце, което няма никакви грижи! Нека се грижат старите, които ни са родили!

Веднъж съм седнала в къта при огъня и грея си ръцете - студено ми беше. Играем, играем по двора и измръзнем! Дървата горят на огнището и час по час пръщят, а аз с една ръка държа машата, играя си с огъня и чукам главните, за да хвърчат искри, а с другата държа котенцето, което се беше сгушило на коленете ми. Това котенце беше много хубаво, козинката му беше жълта, черна и бяла, а ушите му бяха червеникави. Котенцето си беше свило главицата около задните крака и предеше си с гърлото така сладко, щото и мене се искаше да си подрема. Мама беше отишла на пазара да продава и да купува, а тато беше отишъл в гората да насече дърва. Дома няма никого. Навсякъде голяма пустота, а между тая мъртва тишина покрай ухото ми преминаваха всякакви гласове: ту мушица прехвръкне и изпее ми под самото ухо своята тъжна песенчица, която прилича на поп Ненчовото „Господи помилуй“, когато той закопава мъртвите, ту петелът кукуригне на плета, ту някоя кокошка куткудякне в съседните къщя , ту нечий детински гласец достигне до ухото ми. „Хей, Семко, донеси топката!“ извика някое детенце, и пак тихо.

В онова време в нашето село биваше всяка събота пазар. Из много села и градове дохождаха чичари, купци и базергяни да продават своето купе[1]. Турците докарваха ябълки, круши, праскови, кайсии, грозде, дренки и всякакви други овощия; българите продаваха ориз, червен пипер, боб, леша, лук, зеле и всякакви други зеленчуци; а шопите докарваха загария, червенка, белия, просо, кукуруз и ечемик. Едри хора са нашите шопи, големи хора, яки хора - плещите им са като у Кралевич Марко, а ръцете им приличат на желязо. Когато погледнеш на тия шопи, то требва да си помислиш, че ако някой из тях те стисне само с два пръста, то душата ти ще да изскокне между зъбите, а ако ги разгледаш малко по-добре, то ще да видиш, че големите гърди имат малки и страхливи сърца. Един наш старопланински българин може да измлати троица шопи. А защо ли е това така?

Чифутите продават всякакви дреболии, у тях ще да намериш платно, кордели, копчета, петелки, черен пипер, дъвка, тикюрт[2], игли, всякакви лъкове и всичко друго, що[3] се намира на тоя свят. А нашите жени плетат чорапи, тъкат аби и шаяци, продават ги на пазара и що вземат, то го дават за едно, за друго и за трето - купуват си що им трябва. Тежко е за сиромасите! Съберат се по пет-шест жени, купят един чувал жито и разделят си го. А може ли един чувал ръж да прехрани шест къщи? Тежко е за сиромасите! Цяла неделя работи, а хляб няма.

Аз бях оплела едни чорапчета и дала бях ги мами да ги продаде и да ми купи нещичко. Мама ги взема, погледа ги, поухили се и рече ми: „Ех, Лило, Лило, кому ще аз да продам твоята първа работа! Хайде да обуеме с тях котката, защото тия чорапчета са първи“. В нашето село и досега има обичай, щото когато едно малко момиченце оплете първи чорапчета, то да ги обуват на котката, а после да ги хвърлят в реката, а всичкото това става затуй, да би нашата работа облачала само голите и босите, каквато е котката, а самата ни работа да би вървяла така бързо, както реката унася чорапчетата.

- Ех, мамо, нима са тия чорапчета първи? Нима ти не хвърли досега цели три чифта? Тия чорапчета са четвърти - казах аз.

Мама ме целуна и отиде да продава моята тежка работа, а аз я чакам с нетърпение - иска ми се да видя, за колко пари ще да я продаде и какво ще да ми купи за моята печалба. Аз знаех, че тя ще да ми купи нещо сладичко, и очаквах я като на игли, главата ми се зашемети от чакане, да ви кажа право, минутата ми се чинеше по-дълга от деня, а часът по-дълъг от годината. Чакам, чакам, а нея все няма и няма „Божичко“, си мисля, „защо тя не иде, какво прави ти там толкова дълго време?“ Най-после аз захванах да се страхувам, захванах да се боя от нещо си. Няколко пъти се качвах горе и гледах из прозореца, няколко пъти излазях на пътя и лапах мухите - и пак се връщах и сядах при огъня. И тъй, както съм седяла, тъй съм и заспала. Не зная, дълго ли време съм спала, дълго ли време съм дремала, зная само това, че мене разбуди никаква си шумотевица и никаква си глъчка, която се зачу по нашия двор. Пробудих се, скокнах нàкраки и потърчах към вратата да видя, какво е там станало, но преди да изляза на двора, влезе мама и рече ми уплашено:

- Скоро, мило, скоро, мое мило чедо! Помогни ми да скрия менците и по-добрата покъщнина. Хайде по-скоро, мое детенце! Носи менците.

- Защо, мамо? - попитах аз.

- Делибаши, делибаши идат, мое пиленце! - проговори мама и захвана да ходи из къщи като луда, като безумна назад-напред. Така бива с всекиго, когото настигва неочаквана беда. Една жена грабнала едно празно делвенце и отишла да го скрие чак в гората, а къщата й била пълна с всякакви неща. Когато кърджалиите запалиха селото, то друга една жена турила в едно гърненце гердана си и гривните си и отишла да го хвърли в кладенеца, но страхът й бил дотолкова голям, щото тя хвърлила не гърненцето, а детенцето си.

Аз стоях като бебер и мигах като куче в лапавица - уплаших се повече от майка си. Детинският страх е всякога по-голям от дъртешкия. Дъртият знае от що се бои и за какво се бои, а детето се плаши еднакво и от комара, и от мечката.

В нашата къща имаше скривалище, което беше направено от дяда ми за страшни времена. Това скривалище се намираше под одъра. Мама отвори скривалището и извика:

- Носи, Лило, носи, мое детенце, по-скоро!

- А какво да нося, мамо? - попитах аз.

- Всичко, всичко носи, - каза тя, а аз от страх не зная, що и да нося, и както държах в ръцете си машата и котето, то припаднах и подадох й ги. Мама се разсърди и извика много страшно: „Дай менците и саханите, ти казвам, или си полудяла!“

Нашите съседи нямаха скривалище и затова захванаха да тътрат в нашата къща всякакви дрипели: съдове, дрехи, платно, черги, плъсти, малки и големи ковчези с всякакви неща, и кутийки, в които бяха напълнили всичкото свое богатство; сребърни чопрази, гердани, ривца, нанизи, косатници, икони, кандилки и други различни джунджурии, - и всичко това се свали в скривалището. Трябва да ви кажа, че скривалището ни беше твърде голямо - знаел е дядо ми, що прави. Когато всичко беше вече скрито и когато спуснахме вратата, то всичките жени зареваха с един глас, чегато закопаваха синовете си. Страшно беше онова време! Вратата на скривалището бяха така изкусно направени, щото не само турските делибаши, а и гръцките протосингели не би се усетили, че под тия врата се намира сиромашко имане на цяла махала. Господ знае, колко сълзи и колко кървав пот е проляно над това имане, което се закопаваше сега в земята до неизвестно време! Кой ще да остане жив и кой ще да намери своето имане цяло и читаво? - Бог знае. Ние живеехме в такова едно царство, в което ни мъртвите не намират мир и утешение. Ние не можеме да кажеме на мъртъвците си „лека ви пръст“, защото тая пръст почти всеки ден се облива с кръвта на техните деца. Ако би всяко едно камъче имало език, ако би всяко едно дърво можало да говори, ако би всяка една тревица можала да приказва, и ако би всичките те захванали да говорят заедно, то пак не би могли ни за сто годин да ни изприкажат, колко мъки и колко неволи е претърпял нашият народ; ако би човек захванал да копае, то би намерил мъченически кости до девет аршина на дълбоко. Горчив е бил нашият живот, горчив е и досега!