Изборът

Веднъж след дълго странстване един човек се озовал на кръстопът, където пътищата поемали в пет различни посоки.  Той спрял да почине и да обмисли накъде да продължи, ала колкото повече размишлявал, толкова повече чувствал, че не може да вземе никакво решение. На изток водел прашен коларски път, а покрай него се простирала, докъдето стигал погледът, обширна равнина, обрасла с тънка прегоряла трева, из която самотно стърчали камбанките на ситни полски цветчета.

„Няма да е лошо да поема насам, към изгрева, рекъл си той. Все пак това е началото на нещо ново и ще се надявам то да споходи и мен. А нали всички казват, че то е винаги по-добро от старото! Но пък пътят е така открит, че няма да има къде да подслоня глава от палещите лъчи на слънцето и ще бъда изложен на тежките удари на природните стихии, че и на набезите на разбойници.“

„Дали пък да не поема натам?“, запитал се, като оглеждал каменистия път, който водел на запад и се изкачвал към планината, стеснявал се и завивал зад хълма.

„По този път със сигурност ще съм по-защитен, пък и в планината се намира храна, гладен няма да остана. Ама по него изглежда трудно се върви. Камъните така ще подбият краката ми, че може да окуцея или да се нуждая от лекар, какъвто със сигурност не се среща по тия места. А и дивите животни не са за подценяване, макар да не се страхувам толкова от тях.“

И човекът обърнал глава на север да прецени пътя, виещ се по коритото на тясна скоклива река, която се губела в далечината между гъсти дървета.

„Ако тръгна по него, ще съм близо до водата. Обичам такива местности, красиво е, препитание се намира, ама току виж налетя на някое мочурище, където да затъна до шия и да се чудя как да се спасявам. Пък и ми се струва, че малко по-нататък пътят силно се стеснява и току виж се изгубил, та да трябва да вървя направо през гъсталака или пък да се връщам назад.“ 

Човекът погледнал в обратна посока и видял широк, покрит с настилка път, който водел право напред. От двете му страни, наредени в редици, растели крайпътни дървета, отдясно се виждали очертанията на планинските хребети, а отляво равното унило поле постепенно започвало да оживява и да се покрива с растителност.

„На юг, изглежда, ще е най-добре да тръгна. Пътят е поддържан, личи си, че някой се грижи за него, значи се използва. Все ще срещна дружина и няма да съм самотен. Сигурно оттук минават търговци и други сериозни хора.“

„Но щом минават кервани, почесал се по главата той, значи е пълно с разбойници. Освен това пътят е много по-добър от останалите. Който стигне до този кръстопът, все него ще избере, така че може да има някаква уловка. А и далеч напред съзирам остър завой, та не знам какво ще се покаже зад него.“

Накрая човекът обърнал взор към една едва различаваща се тясна пътека, лъкатушеща между планинските хребети и речната долина.

„Там пък скоро едва ли е стъпвал човешки крак. Кой знае в какви гори ще ме заведе, та да се загубя и да не мога да се върна“, помислил си той.

„Излиза, че не знам накъде да поема. То затова понякога не е хубаво човек да има избор. Ако имаше само един път, щях да тръгна по него, без да се замислям. А сега?“

Останал на кръстопътя човекът, продължил да се оглежда насам-натам и накрая си рекъл:

„Ще тръгна подир първия, който стигне дотук!“

Чакал дълго, ала никой не се появил. Като превалил денят, след като слънцето се спуснало зад зеления хълм, насреща му се задало дете, което водело коза, вързана с въже. Детето преминало покрай него, без да му обърне внимание, нагазило в крайпътната трева, седнало на земята и пуснало козата да пасе. Човекът почакал известно време, после се приближил до детето и му рекъл:

– Момченце, накъде си тръгнало с тая коза?

То го изгледало учудено и отвърнало:

– Не виждаш ли, че я водя на паша!

– Ама сега се свечерява и животните не се водят на паша, а се прибират –  настоял той.

Детето му рекло:

– Нека си пасе, пък ще има време и да спи!

Човекът понечил да го попита какво е правило досега, та не е извело козата, ала се сетил, че целта му била да избере път, по който да тръгне, а не да се занимава с чуждите привички. Затова предпазливо попитал:

– Ти после в каква посока смяташ да поемеш?

Детето отвърнало безгрижно:

– Като дойде време, тогава ще мисля!

 И добавило:

– А ти накъде отиваш?

– Там е работата – почесал се по главата той, – че стоя тук и умувам накъде да тръгна!

– А по каква работа си се запътил? – отново попитало то.

– Ами по каква… Хората, знаеш, обичат да пътуват, нови неща срещат, с разни странности се сблъскват, свят виждат очите им. Ако не бях тръгнал на път, как щях да се запозная с теб!

– Аха –  промълвило замислено момчето. –  Сложна ти е задачата. По единия път ще срещнеш едни неща, по другия – други, по третия – трети. Какво ще правиш сега?

Докато мъжът размишлявал какво да му отговори, неусетно се спуснала нощта и черно покривало обвило земята. Беззвездното и безлунно небе стоварило отгоре им цялата  си тежест и човекът загубил посоките и объркал кой път накъде водел. Завикал детето, но то и козата му били изчезнали.

„Ех, колко бързо стана всичко! Не видях накъде пое това момче, та да тръгна подире му и да не мисля повече.“

Безпомощен, той взел да опипва наоколо с ръце, за да се ориентира поне малко, ала всичко било безуспешно. По едно време му се счул далечен вик, който наподобил врясък на коза, и човекът, изтощен и изплашен, тръгнал по посока на звука. Вървял, без да знае накъде, провирал се през храсти и клони, спъвал се в камъни, хлъзгал се по мочурлива коварна трева, заобикалял препятствия, изпречващи се пред него. Тъкмо взело да се развиделява, умората го съборила и той заспал, опрял гръб в един камък.

Събудило го яркото слънце и тънкото дрезгаво блеене на  коза. Той подскочил изплашено, наоколо всичко било непознато, само детето седяло насреща му и дялкало нещо с ножчето си.

Човекът разтъркал очи, за да се убеди, че не сънува, и бързо попитал:

– Ама ти как попадна тук?

– Ами ти? – попитало на свой ред то.

– Исках да те последвам, ама се обърках и се озовах без път и посока, та накрая се изгубих. Пък то се оказа, че съм те намерил.

– Така е – рекло детето. – Къде се е чуло и видяло някой да намира нещо, което преди това не е било изгубено?

Обезоръжен от тия думи, пътникът помълчал известно време, после отбелязал с горчивина:

– Като имах избор, не се възползвах от него. Оставих се едно дете и тъмнината да определят пътя ми, така че сега няма от какво да се оплаквам.

Момчето му хвърлило един кос поглед през рамо и отвърнало:

– А защо искаш да се оплакваш? Който върви, рано или късно стига. Само който седи на едно място, никога не пристига никъде.