Чужди снимки

Габи стана от компютъра. Часовникът отмерваше безмилостно дванадесет и половина след полунощ. Досега беше стояла във Facebook. По дяволите! Утре в осем и половина имаше важна служебна среща и ѝ се искаше да се наспи и да изглежда свежа. А това очевидно нямаше да стане. Какво беше правила повече от два часа? Беше написала няколко имейла на свои приятели, които не бе виждала отдавна, и си бе правила безсмислени тестове каква е била в предишния си живот и на коя кинозвезда прилича... И дълго бе разглеждала снимки. Чужди снимки. Чужди снимки, качени в шеметно циркулиращото интернет пространство, което умееше да преплита съдбите на стотици хиляди стоящи пред компютъра анонимни хора. Много от тях са самотни, помисли си тя, но пропъди досадната мисъл от ума си подобно на нахална тлъста муха.

Това бяха чужди снимки с усмихнати лица, които дори не познаваше. Бяха приятели на нейна „Facebook приятелка“, която бе „харесала“ снимките. Личното пространство действително беше кауза пердута в интернет. Беше видяла снимките, качени в албум със заглавие „Нашата идилия“, и магнетично се бе залепила за тях. Няколко артистични снимки от стилна сватба и после още няколко снимки, на които се появяваше чаровно бебе. Вглеждаше се почти маниакално в лицата, докато разлистваше снимките, а мишката пощракваше равномерно, подобно на тиктакането на невидим часовник.

„Може би и аз съм глътнала будилник точно като крокодила от историята за Питър Пан и преследвам безмилостно жертвата си – помисли си с кисела усмивка. – Ха-ха. Сега ще ви изям, мило мое семейство, ще ви глътна за вечеря.“

Жената от снимките беше синеока, с тъмни коси и чаровна усмивка. Имаше малки бръчици около очите, но те някак добре ѝ стояха, дори ѝ придаваха допълнително обаяние. Имаше жизнерадостен и лекомислен вид като загоряла от слънцето фея, чийто живот бе предопределен да бъде изпълнен с веселие и смях. Мъжът беше висок, слаб, русоляв и гледаше много влюбено жена си. Бебето, синеоко като майка си, стоеше като очарователно допълнение към двойката, придавайки завършеност на семейните портрети. Идилични снимки, с които някой от техните притежатели е искал да сподели своето щастие, да покаже на другите няколко замразени момента от своя щастлив живот. Сватбен танц, двамата сплели ръце в страстна прегръдка как поглеждат закачливо, дори леко предизвикателно към фотоапарата.

Тя в ръцете му, роклята, дискретно повдигната, разкрива стройни крака, обути в бели чорапи.

Двамата прегърнати от дама с меланхоличен поглед, а отдолу надпис: „С нашата любима сестра и зълва“.

Габи се взираше в снимките с желание да открие някакъв дефект, който да развали идилията, но напразно. На една от сватбените фотографии съзря майката на булката, която бе с доста закръглен ханш и едри бедра и със злорадство си помисли, че сигурно и дъщерята в някакъв момент ще заприлича на майка си. Но, уви, дори след раждането младата жена от снимката изглеждаше завидно добре и издържа педантичната инспекция на Габи, която увеличи снимката, за да не ѝ убегне някой издайнически детайл. Това, разбира се, нямаше никакво значение. Генът е така или иначе странно нещо. Пък и на Габи внезапно ѝ хрумна, че нейната собствена майка имаше изобилие от тъмен мъх над горната си устна, сключени вежди и дебели крака. Не беше трудно да си представиш какво би си помислил някой за вероятната визия на дъщерята, ако видеше майкaта на снимка. Дъщерята обаче познаваше тайните на епилацията и успяваше да се справи с проблема. Имаше както мотивацията, така и средствата да си позволява чести посещения в козметичните салони. Всъщност и майката, и бащата на Габи бяха набити хора със здраво, селско телосложение. Бяха родом от два провинциални града, но се бяха преселили в столицата преди много години, където се бяха запознали. Габи бе наясно, че те не изглеждаха нито особено естетично, нито особено изискано, но за сметка на това тя израсна доста по-висока и привлекателна от тях, a строгият режим на хранене и физическите упражнения бяха пощадили, поне до този момент, тялото ѝ от излишни мазнини. Виж, за брат ѝ това не можеше да се каже. Беше наследил тантурестия вид на родителите си. И беше по-нисък от Габи. Каква ирония! Сигурно този смешен ръст му е създал ужасна психологична травма.

Как така се бе завъртяла генетичната рулетка, дори не можеше да си представи. Но знаеше, че тя е от печелившата страна, поне засега, ако не я покосеше някоя кошмарна болест за компенсация. Към момента поне нямаше такива изгледи.

Какви ли не ужасни драми се случваха в игралната зала на живота, за които предпочиташе да не се замисля. И все пак в някои дни ѝ се струваше цяло чудо, че се е събудила жива и здрава. Затова все по-често започна да вклинява в речта си паразитния израз „живот и здраве“, който само допреди година смяташе за проявление на дразнеща минималистична нагласа и ужасно презираше.

Габи се погледна в огледалото. Беше здрава и привлекателна. Безспорно външният ѝ вид ѝ бе помогнал доста в живота и тя ясно си даде сметка, че ако бе станала трътлеста, пълна и неподдържана като майка си, надали щеше да постигне и една пета от онова, което бе постигнала, или поне щеше да ѝ бъде пет пъти по-трудно.

Наскоро бе навършила тридесет и шест години и работеше като маркетинг директор в голяма компания. Беше успяла да натрупа добри спестявания и си бе купила апартамент в хубав квартал, недалеч от центъра. Работеше много – харесваше ѝ да се чувства като юпи и да гребе умело във водовъртежа на бликащите ангажименти. Неотдавна бе завършила дистанционно магистратура по маркетинг и реклама към един университет в Лондон. Уикендите гледаше да прекарва извън града – ски, рафтинг, колоездене или просто пътувания. Винаги имаше нещо планирано, винаги графикът ѝ бе натоварен, винаги се чувстваше заета. Доставяше ѝ удоволствие да жонглира с времето като цирков артист с портокали.

Уви, досега не бе имала голям късмет с мъжете. Не че липсваха от живота ѝ – появяваха се и изчезваха като метеори, временни лица, от които не оставаха никакви трайни спомени. Преди доста години бе имала продължителна връзка с колега от университета, който реши да продължи обучението си в Холандия. Тя пък започна работа в компанията, в която работеше и до момента. Той се бе опитал да я убеди да се премести при него в Хага. Дори се бе информирал в международния учебен отдел на университета си за няколко магистратури, които биха преставлявали интерес за нея и съответно биха им позволили да продължат връзката, без да се разделят. Тя обаче твърдо нямаше такова намерение, макар в началото да не бе особено честна към него и да увърташе. Месеците минаваха, а времето се превръщаше в неин съюзник, защото тя притежаваше таланта да забравя това, което искаше да забрави, и да моделира събитията като пластилин, извайвайки това, което искаше да види и чуе. Постепенно беше намалила имейлите си към Мартин, правопропорционално на убеждението си, че животът няма как да не ѝ предложи още по-добри шансове в лицето на множеството привлекателни и проспериращи мъже, които виждаше по ресторанти и модни кафенета, докато накрая двамата съвсем логично напълно се отчуждиха. Помнеше, че в последните си имейли към него просто нямаше какво да му каже, бяха започнали да обитават орбити, които нямаха допирна точка. Пишеше писмата си, адресирани към него, почти в телеграфен стил, използвайки шаблонни изрази. А той веднъж директно ѝ бе заявил, че не само не му е приятно, но и ужасно го наранява да вижда как имейлите ѝ към него се свеждат до задача, която Габи трябва да отметне като чиста формалност. Тя на свой ред му бе написала, че той в крайна сметка бе този, който бе заминал, и не бе коректно да прехвърля вината за раздялата им върху нея. Така прозаично бе сложен край на връзката им.

Многобройните фирмени купони, срещи и симпатични колеги я бяха накарали да повярва, че няма да ѝ е никак трудно да намери избраника, когато прецени, че подходящият момент е дошъл. Искаше чисто и просто да се наслаждава на свoбодата на флирта.

Вече нe можеше да си спомни дали някога го бе обичала. Той вероятно я бе обичал. Помнеше сълзите в очите му, когато тя го изпращаше на летището. В нейните очи обаче нямаше сълзи. Дори помнеше как се опита да прикрие с някаква шега неудобството, което изпита заради видимата липса на силни емоции от нейна страна.

„Хайде, хайде, недей да се правиш, че тъжиш за мен. Само след месец ще срещнеш някоя Лоте и ще ме забравиш“ – му бе казала, а той в отговор я бе притиснал силно и я бе целунал. Истината бе, че не страдаше особено силно. Нещо повече, дори бе усетила в себе си едно странно чувство на приятна възбуда, полепващо по цялото ѝ тяло подобно на магически прашец по крилата на голяма пеперуда. Това бе чувството, че ѝ предстои нещо ново, че ще постигне нещо много по-хубаво и примамливо. Чувството, че пред нея се отварят врати за нови възможности. В младежките си години обожаваше тази обнадеждаваща тръпка, породена от оптимизма на хубаво и амбициозно младо момиче, убедено, че всичко е лесно постижимо. Силата на това чувство обаче бе отслабнало с течение на времето. Възможностите не идваха, а годините си минаваха.

Сега спеше с шефа си датчанин, изпратен от централата на компанията, който имаше три брака, четири деца и доста свободни вечери на разположение, особено когато не се прибираше през уикендите у дома си. Той бе с дванадесет години по-голям от нея, но изглеждаше завидно добре. Грижеше се добре за себе си и бе пристрастен към здравословното хранене, което елегантно поливаше с обилно количество висококачествено вино. Беше галантен и опитен в отношението си с жените, имаше отличен вкус и се обличаше само в първокласни марки. Често ѝ правеше скъпи подаръци – чифт обеци, шал, стилна риза, ръкавици. Обичаше да я изненадва. Виждаха се достатъчно рядко и така подклаждаха сексуалното чувство помежду си. Имаха нелош сексуален живот, който не застрашаваше да се превърне в рутина.

Видя, че скайпът ѝ примигва. Беше един неин познат, запален по планински преходи. Беше написал:

„Габи, намерил съм страхотен маршрут. Тръгваме в петък и се връщаме в неделя. С планински водач и група от не повече от четири-пет човека. Ще бъде невероятно. Предвидена е и езда в планински терен. Нещо като бутиково пътуване в сурови условия. По четири стотака на човек. Заслужава си. Какво ще кажеш?“.

Габи си представи ентусиазма в гласа му и се намръщи. До нея не можа да достигне нито искрица от въодушевлението му, която да разпали интереса ѝ. Механично написа:

„Здравей, Боби. Звучи добре, но в момента съм много изморена. Утре ще помисля“.

Стана и затвори капака на компютъра.

Габи периодично обновяваше приятелския си кръг, защото немалко от старите ѝ приятели имаха вече семейства и не можеха да продължат да препускат в същия безметежен ритъм като нея. С други пък просто съдбата я беше отдалечила. Животът ѝ бе динамичен, изпълнен с пътувания, вечерни излизания по ресторанти и барове, командировки. Мисълта за монотонността в ежедневието на хората я потискаше. Гледаше на онези, които не пропускаше да категоризира като сиви, скучни и посредствени, с известно снизхождение и някак естествено се отчуждаваше от тях. Общителността ѝ помагаше да се запознава непрекъснато с нови и интересни хора и така попълваше овакантените места в списъка с приятели. Знаеше отлично, че с повечето от своите настоящи приятели и познати не можеше да е напълно искрена, както и те с нея. С тях я свързваха основно моментните обстоятелства, желанието да има среда от симпатични и образовани хора, с които да си прекарва добре, когато са заедно, и които да не ѝ задават неудобни въпроси. Бяха дискретни и добронамерени, но с никой от тях не можеше да споделя и да обсъжда терзанията и мислите си искрено, а най-странното беше, че и тя самата нямаше никакво желание да прави това. Предния ден се беше видяла с няколко нови познати от тенис клуба, който посещаваше. Приятни и добре образовани хора, които умееха да впечатляват с познанията си, интелекта си и житейския си опит. А той изглеждаше повече от забележителен за тяхната възраст – бяха две или три години по-млади от нея. Габи ги харесваше и се чувстваше горда да излиза с тях.

Седяха в заведението, пиеха бяло вино със суши и темата се завъртя около музеите за изкуство.

– Миналата година бяхме в музея на модерното изкуство в Ню Йорк. За трети път отиваме там. Любим ни е, нали, Адмирале? – каза висока и слаба жена със зелени очи и остър нос, като се извърна към седящия до нея мъж и му се усмихна широко. – Мога дни наред да обикалям из него.

– Разбирам те. Миналата година бях в музея „Гугенхайм“ в Билбао – включи се Габи. – Изключително впечатляващ и като сграда, и като колекция. Били ли сте там?

– Не, били сме в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк, но той е двойно по-малък от този в Билбао. Може би догодина ще го посетим – намеси се в разговора младият мъж, който бе наречен „Адмирала“.

– Да, ние сме страстни любители на модерното изкуство. Единствено виенските акционисти ми идват в повече. Похватите им са ми прекалено натуралистични. – Жената отпи от виното и рязко смени темата. – Не знам на вас как ви се струва, но този ризлинг някак не ми допада. Липсва ми свежест, минералност и накрая някак ми пропада.

– Мисля, че си права. Киселинността му като че ли наистина е ниска. А и в носа му ми липсва комплексност – включи се Габи, като вътрешно благодари на Питър за това, че я беше водил на дегустации и я беше научил на това-онова.

Представи си какви очи щяха да направят жената и Адмирала, ако ненадейно започне да им споделя нещо съкровено. Сигурно щяха да ѝ дадат телефона на някой психотерапевт.

От друга страна се боеше да се рови навътре в душата си, сякаш можеше, ако не внимава, да отпуши някакъв бент и отвсякъде да я залеят кални и стихийни вълни, които да сринат подредения ѝ свят. Плъзгаше се умело по повърхността на чувствата си като опитна кънкьорка и пазеше ревниво убедеността, която бе отгледала в себе си, че има всичко, от което се нуждае.

Така ѝ беше удобно: не мислеше за никакви душевни болки и те отминаваха. Нещо, което никога не е изречено, споделено или дори мислено, няма как да съществува. Нейната мъдра и себещадяща интуиция я учеше, че когато нещо не е наблюдавано, то не е част от обективната действителност.

От известно време обаче беше започнала да прекарва повече време в мрежата, особено вечерите, когато беше сама и нямаше планове за излизане. Не спеше добре. Будеше се нощем от някакво ужасно чувство, което се надигаше първо на малки диплички, а после на по-големи талази. Вече беше успяла да го идентифицира. Беше страх, голям, безмилостен и някак вселенски. Сякаш тя се разтваряше във Вселената, някаква дупка зейваше вътре в нея и във вените ѝ нахлуваше вцепеняваща леденина. Кой бе казал, че няма нищо друго отвъд страха? Сега за първи път разбираше тези думи.

Усети, че сърцето ѝ бие лудо, а слепоочията ѝ пулсират. Знаеше добре причината, макар да не ѝ се искаше да я признае. Снимките я бяха развълнували. Искаше да ги забрави, да се наспи и да се представи добре на срещата. Що за глупачка бе само! Губеше си безцелно времето, вместо да прочете нещо смислено. Засрами се от себе си. Да шпионира по този начин непознати хора, сякаш няма собствен подреден живот!

Облече късата, ефирна нощница и се погледна отново в огледалото. Изглеждаше добре въпреки тъмните кръгове под очите. Тялото ѝ бе спортно и приятно мускулесто, лицето ѝ имаше дискретния тен на планинарите. Усмихна се доволно и се мушна под топлата завивка. Усети пробожданията на надигащо се чувство, но реши да не му се поддава. Извади от чекмеджето на нощното шкафче едно списание за маркетинг и се зачете разсеяно в първата статия, която ѝ попадна. Неусетно сънят я пребори и тя заспа.

Присъни ѝ се, че тя бе жената от снимката. Виждаше уж себе си, как съзерцава морския бряг, но някак си го наблюдаваше през чуждите сини очи, а косите ѝ бяха по-дълги и тъмни. Всъщност визуално беше друга, макар че вътрешно си бе тя. Просто носеше странна външна обвивка, приютила нейния „аз“. Мъжът, към когото се притискаше в съня си, имаше силни ръце и русоляв немирен перчем. Прегръщаше я нежно, бризът закачливо рошеше косите им, а тя държеше в ръце хубавото бебе. Щастието преливаше в нея подобно на пенесто шампанско, щедро разливано в новогодишната нощ, и тя го усети за първи път толкова осезателно, почти като плътска наслада. Светът ѝ се струваше прекрасен, те бяха в неговия център и нищо друго не съществуваше. Освен морския бриз, който акапелно пригласяше на блаженството ѝ.