Наказание без престъпление
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Мемоари. Документалистика. , Литературна критика
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 152
С тази книга Благовеста Касабова изплаща един тежък дълг на нашето литературознание. Разнопосочни политически ветрове са кръстосвали родните земи, но съдбоносните им капризи с особена сила се разразяват през миналия век. Първата му половина бележи крушението на националния ни идеал – обединението на разпокъсана България не се осъществява; в страната се установява диктатура от съветски тип. Една от първите нейни жертви е Фани Попова-Мутафова, която Кирил Христов нарича „шеметен връх в българската литература“. Със своята знаменита сага за Асеневци тя възражда великата Вазова традиция и издига художествената ни книжнина на неподозирани висоти. За пръв път с такава сила историческият роман се налага в нашата словесна култура и става в същото време мерило на съвременност и родолюбие.
Подложена на ограничения и преследване след 9.IX.1944 г., Фани Попова-Мутафова десетилетие стоеше в сумрака на двойнствените оценки и квалификации и макар това изгнание да е прекратено, все още нейният живот и творчество очакват своите изследователи и тълкуватели.
Благовеста Касабова – признат майстор на херменевтичния анализ, автор на такива ярки книгии и портрети като тези на Мара Белчева и Баба Тонка Обретенова, се е справила блестящо с трудната задача. С точен и ясен хронологичен рисунък тя е превърнала документалната тъкан в дълбок и проникновен коментар на близкото минало. Същевременно книгата й е страстна защита на едно забележително творчество – дело на сложния и драматичен талант на Фани Попова-Мутафова – непомръкващо име в пантеона на българското Високо Слово. – Иван Есенски
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
„В 3.Х.1902 година се роди в Севлиево, Търновска епархия, от православни родители: поручик Добри Попов и законната му съпруга Мария М. Нерезова, отроче от женски пол... и се именува в светото кръщение Стефанка...“[1]
Какво ли са ѝ предрекли орисниците? Слава, труд, страдания, богатство, талант? Вероятно не са били особено добронамерени, но онази, която я е орисвала да се труди и да се радва на труда си, е била най-милостива. Другите – не особено благопожелателни. Защото какви ли не превратности поднася животът на бъдещата писателка. Но независимо от радостната или тъжната си орис тя винаги е работила всеотдайно, страдала е мълчаливо и достойно и безспорно е писала талантливо.
Детските години на Фани Попова-Мутафова са изпълнени с впечатления и преживявания, които малко деца изпитват, и оставят следи в паметта ѝ, които по-късно допринасят в една или друга степен за противоречивото, сложно и конфликтно, ако мога така да го нарека, духовно и нравствено изграждане на личността ѝ.
„Родена съм в Севлиево – споделя тя с Петко Тихолов[2], – ала все пак не знам защо се чувствам повече свързана с родния край на баща ми, край Янтра, там, където всяко камъче е история, всяко название спомен за древно и велико минало, кръстопът, откъдето са минали... траки, перси, келти, готи, хуни, славяни, авари.“
Баща ѝ – Добри Попов – е роден в железничарското село Калтинец, Горнооряховско, а дядо ѝ – поп Димитър Добрев, е бил таен куриер на Белочерковския и на Горнооряховския революционен комитет. Заедно с възрожденския деятел Еньо Калтински построява черквата и училището в Калтинец.
Години по-късно, след редица нравствени и духовни изпитания, тя ще посети село Калтинец и ще търси следите на отминалите незабравими дни, на скъпите сенки, на аромата, романтиката и неповторимостта на детството. Няма да намери нищо. Всичко е променено, непознато и следите ще я отведат единствено до селското гробище, където ще остави росна китка до зеленясалите каменни кръстове. Спомените обаче продължават да живеят в съзнанието ѝ, неизбледнели от времето. „Прадядо ми Добри – продължава да разказва тя – имал от трите си жени осемнадесет деца. Осемнадесетото бил дядо ми Димитър. Той имал шестнадесет. Първородният бил моят баща Добри....“
Когато Фани Попова-Мутафова е на четири-пет години, баща ѝ заминава за Италия да купува топове за войската, но нещо се случило, защото той се завръща с „особено мнение“ за тази сделка. Заедно с него заминава и малката Стефанка с майка си. Мисията на бащата няма успех. Прекалено честен е, за да се поддаде на натиск и извърши нещо против народните интереси и против собствената се съвест. Дълго след това ще имат едно наум за него, а той ще плати висока цена за постъпката си на българин и личност.
„Ако... си поровя в детските си спомени, намирам нещо фантастично в главоломната смяна на впечатленията, които можеха да поразят и един възрастен, а не само четири-петгодишно момиченце. Да имаш за най-силно преживяване пъстрия шум на Севлиевския пазар, с красивите му многоцветни грънци и изведнъж да се намериш сред водовъртежа на многомилионния Париж, сред кипящата суета на булевардите му, и един хубав ден... при едно посещение в Отьой да усетиш как един член на френската комисия те взема на ръце и те слага връз историческото легло на Наполеона, казвайки: „Нека тази малка българка запомни, че някога е седяла връз леглото на императора“. Да не си слушала нищо по-хубаво от старовремските песни на дядо си, попа от Калтинец, който обичаше вечер, на лунна светлина, да си съпровожда тихичко с тамбурата... и да се намериш в театро „Реджио“ в Торино и да поемеш с жадно детско любопитство музиката на Верди и Глук... Може би тъй свикнах да не се учудвам на нищо и да приемам най-големите изненади в живота си със странно хладнокръвие...“[3]
Пророчески думи! Защото само четири години след тези откровения я очакват може би най-черните дни в живота ѝ и тя наистина ги приема с хладнокръвие, с достойнството на човек и творец, написал най-хубавите си произведения за прослава на отечеството си...
След несполучилата сделка в Италия поручик Добри Попов отново се завръща в Севлиево. Не за дълго обаче, защото пак заминава за Италия, където следва във Военната академия. С него естествено е и малката Стефанка, която няколко години ще учи в Торино.
„...Горкият ми баща – продължава разговора си с Петко Тихолов, – беше вече с побеляла коса, тридесет и пет годишен капитан, да следва Военна академия в Италия, надявайки се, че така ще поправи лошата слава, че имал „особено мнение“ при покупката на топове... Често си спомням полутъжната, полуиронична усмивка, с която ме съветваше: „Стефанке, не върви по моя път... И ти ще стигнеш там, където стигнах аз“. С моите донкихотства му създадох не една грижа...“
В Италия Фани Попова Добрева завършва второ отделение (сега втори клас). Занимава се упорито и бързо усвоява италиански език. Проявява се като добра ученичка. В същото време взема и уроци по пияно. За най-хубаво съчинение по зададена тема получава сребърен медал. Четат съчинението ѝ от клас в клас, като пример как една малка чужденка може да пише хубаво и смислено не на родния си език. „...Може би това е първата ми литературна награда“, казва по-сетне писателката.
В литературния фонд на Националния литературен музей има запазени свидетелства за завършване на останалите класове на основното училище. Всички показват отличен или много добър успех и примерно поведение. Има и запазени ученически тетрадки, изпълнени с разкази, пиеси, преводи от италиански, съчинения на най-различни теми. В една от тях – 1913–1914 година – откриваме превод на „Хитрият Пиерино“ от Карло Дидоне. Също и превод на повест, озаглавена „Дългът на силните“, но за съжаление няма нищо за автора ѝ. Може и да са наивни тези най-ранни нейни творчески изяви, но те показват несъмнен усет към езика – нещо характерно за по-късните ѝ зрели произведения. Също и умение да изгради сюжет, да създаде атмосфера, да заинтригува читателя.
По-сериозни творчески опити срещаме в тетрадките ѝ от горните класове на Първа софийска девическа гимназия. В литературния фонд на музея е запазена и дипломата ѝ за завършване на средно образование, издадена на името Стефана Попова, общият успех е много добър пет, а годината е 1921. Интересно е да се прочетат някои страници от дневника ѝ от това време – за съжаление воден нередовно, – за да се добие впечатление за емоционално наситените ѝ младежки години... „1918 година, 13 април... И днес съм болна... Днес съм потънала в море от спомени. Като захвана от Италия... Възпоменания идат в душата ми и едва сега разбирам колко чудесно е било там...“
В тези чисто момичешки изповедни страници за пръв път виждаме умението ѝ да пресъздава с пестеливи средства природна картина, изпълнена не само с багри и тонове, но и с настроение, да ѝ вдъхне живот и да ни сроди с нея, умение, което ще ни удивлява в цялостното ѝ творчество, независимо от разглежданата тематика. „...Винаги си спомням оная хубава вечер, когато ние... и г-н Кристиг вечеряхме на моста в изложението. Луната грееше тъй пленително, отдолу сребристата По тайнствено шумеше, отдалече се слушаше някакъв глас, който пее, долитаха звуци и целият околен мир бе тъй красив, мраморните дворци облени от приятната лунна светлина, всичко бе тъй хубаво, тъй хубаво...“
Казват, че човек се променя с годините. Може и наистина да се променя, но основното в характера, в начина на възприемане на света, в чувствителността, морала и човешкото поведение според мен си остава неизменно. Може и навярно да се обогатява – видоизменя нюансите, укротява страстите, но едва ли успява да ги изличи напълно.
Още преди пълнолетието си Фани Попова вече е имала съзнание, или по-точно подсъзнателно е усещала, че характерът ѝ е труден, че мисленето и поведението ѝ се различават от тези на връстниците ѝ. И най-важното – давала си е сметка, все още интуитивно може би, че трябва да води битки най-напред със себе си. Онова, което в младежките си години е изповядвала на белия лист, ще се потвърди и след като вече е известна писателка. И то не само в човешки аспект – нравствени принципи и отношение към живота, – но и в творчеството ѝ. „...Аз цялата съм една противоположност. Съчувствам на свободомислещите... желая искрено еднакво използване на всички блага и равноправие за всички човеци. Чувствам силата на растящата демокрация и ѝ се кланям. Аз не презирам, а само съжалявам долната вулгарна тълпа, защото тя не е виновна за своето невежество и грубост. Условията са я създали такава. И от все сърце желая да се подобрят тия условия. А в същото време съм най-голямата аристократка... и по идеи, и по душа. Но как е възможно това – не зная. Аз все се старая да бъда проникната от християнски добродетели: скромност, простота, смирение... Но какви усилия ми струва да обуздая безумната си гордост... Аз не мога да се подчинявам никому, никому, никому. А как ме измъчва това... И във всяко нещо и по всеки въпрос аз винаги имам по две мнения. Това е ужасно. Борбата изтощава, но аз ще я водя докрай. Господи, помогни ми да надвия и стане това, което е по-добро...“ „И то – по-доброто, действително е надмогнало, в повечето случаи, низките човешки страсти“ (Из личния дневник).
Дипломата за завършено средно образование е в джоба на Стефана Попова, най-трудното и най-важното тепърва предстои. Сега накъде? Родителското тяло е решило да учи музика. Досега е проявявала дарба. На пиано свири от дете и има необходимите данни, за да продължи да учи. Младото момиче не се противопоставя на родителите си, напротив, доволна е, че ще замине за Мюнхен, защото там ще бъде и нейният любим Чавдар Мутафов, който трябва най-после да завърши образованието си по архитектура.
Любовта на Фани Попова и Чавдар Мутафов е колкото романтична и невинна, толкова и трайна, дълбока, земна. Тя ще бъде с тях неизменно, до края. Романът им започва още когато Фани Попова е ученичка в гимназията. Даже и да се виждат, пак си пишат всеки ден.
29 септ. 1922 г.
„...Много малки неща, нашите (моите) смешни ревности, недоразуменията, нашите караници... нашите спорове, нашите дързости. Нима това беше малко? И винаги същата (поне за мен), все същата силна увереност, че това ще мине, че това са бегли неща и че има нещо много по-силно, много по-важно, което затъмнява победоносно всичко останало – нашата обич. По-силна от всичко. Какво значи останалото? Кой би могъл да каже „не“, когато ние казваме „да“? И нашата добра звезда... Ах, ето и десет без три минути. Ти вече ще минеш... всичко ще бъде добре, нали?
Твоето момиченце.
А ти ще ми дадеш утре твоето писмо... И като си помисля за моята, за нашата гордост, за нашите наистина невъзможни и странни характери. Колко тежки биха били катастрофите. А ако всичко бъде добре, както винаги, както винаги... Ние няма да оставим най-после да бъдем победени. След толкова изпитни, след толкова изпитни... получаваме, но колко много преживяваме...“[4]
Изпитните и тревогите идват най-вече от майката на Фани Попова, която е непримиримо зле настроена към любимия на дъщеря си Чавдар Мутафов. Пък и как да се примири, като той няма още завършено образование, а на всичко отгоре се е отказал от наследството си в полза на сестра си, сякаш е богаташ, който може да си позволи такъв жест. И като капак на всичко – писател.
„...Майка ми – пише Фани Попова-Мутафова – имаше ненавист към книгите. Необяснима беше тази ненавист, защото тя самата обичаше да се хвали, че учителката ѝ по литература Екатерина Каравелова, веднъж прочела, развълнувана до сълзи, едно нейно съчинение... на тема „Най-силното ми преживяване“, в което описвала смъртта на майка си... Всеки може да си представи какъв ужас изпита, като разбра, че трети писател ще дойде вкъщи. Зетят, който и без това, като всеки зает, е ненавистен, не е завършил образованието си... и на това отгоре пише така, че роднините казват: „нищо не може да му се разбере“. Горката мама. Борбата беше ужасна. Бедната мама стори всичко, което беше по силите ѝ, да осуети женитбата ми. Но там аз за пръв път показах неочаквано двойствения си характер. Два упорити характера застанаха един срещу друг и тя трябваше да отстъпи. Ала привидно. Войната продължи тридесет години подмолно, докрай...“ [5]
По това време Стефанка Попова свири упорито, ежедневно и се подготвя съзнателно и методично за музикалната академия в Мюнхен. Но и непрекъснато, по всяко време, пише разкази, повести, романи, превежда от италиански малки приказки и разказчета и ги изпраща на списание „Картинна галерия“. Трупа купища тетрадки, крие ги навсякъде из къщата – зад пианото, между нотите, в сандъци на тавана, под учебниците, под възглавниците. А те все повече и повече се увеличават и скришните места намаляват. И чете. Страстта към четене на Стефанка Попова е неумолима. Зародила се още в началните години, тя ще действа с неотслабваща сила до края на живата ѝ.
„...В Торино – спомня си тя – всеки четвъртък излизаше новият брой на детското илюстровано списание „Кориере дей Пиколи“. Едва изчаквах да съмне, тихо се измъквах от къщи и заставах край будката, където рано носеха вестниците. Грабвах жадно новия брой и още по пътя го поглъщах. Но после започваше вечното хленчене за новия брой на „Новелино“, за новия брой на „Доменика дей фанчиули“, докато накрая ми ги купуваше вуйчо ми, който също следваше Военната академия.“[6]
Завърнала се в България, Стефанка Попова продължава да чете денонощно, през всяка свободна минута. Докосването ѝ до българската литература я изпълва с възторг. Не спира да търси и открива все нови и нови, непознати все още за нея имена.
По време на Балканската война баща ѝ е на фронта, вече като бригаден генерал, и за да не са сами с майка си във Враца – там Добри Попов е на служба, отиват в Плевен при леля ѝ.
„...Бях научила вече да чета български и четях ненаситно каквото ми попадне... Тогава изчетох книги от Иван Вазов, Виктор Юго, Пенчо Славейков, Т. Г. Влайков, П. Ю. Тодоров, Константин Величков, Любен Каравелов... Откриването на Ботев беше поразяващо като мълния... Но Вазов си остана завинаги мой пръв незаменим учител. Под негово влияние написах своите повести, романи, разкази, легенди...“[7]
Интересно е, че бъдещата писателка говори много малко за заниманията си по музика, за нейното въздействие върху нея, за времето, което отделя за упражнения. Вероятно е имала музикален талант, защото иначе едва ли биха я приели в Мюнхенската консерватория. но по всичко личи, че не музиката е била водещото начало на духа ѝ, а словото.
През 1923 година Стефанка Попова и Чавдар Мутафов заминават за Германия. Той да завърши, след две прекъсвания, образованието си по архитектура, а тя да учи пиано.
„...Още от първите стъпки се сблъскахме с няколко познати българи, които възкликнаха изненадани – единият, помня, беше Дечко Узунов, който после ни отстъпи стаята си, докато си намерим квартира. Всички предложиха да ни заведат в кафене „Стефани“, където тогава се срещаха нашите сънародници. Първото нещо, което видях в „Стефани“, беше учуденото лице на Николай Лилиев, който тревожно попита: „Избягахте ли?“. Когато го успокоихме, че сме законни съпрузи, по всички правила, щастлива усмивка изясни чертите му, сякаш голяма грижа се бе свалила от плещите му...“[8]
[1] От литературния фонд на Националния литературен музей.
[2] Разговор с Петко Тихолов – НЛМ.
[3] Вестник „Око“, 1940, бр. 86.
[4] От литературния фонд на Националния литературен музей.
[5] Вестник „Росица“, 1972, бр. 44.
[6] От литературния фонд на НЛМ.
[7] От литературния фонд на НЛМ.
[8] От литературния фонд на НЛМ.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.