Краят на Гедрозия

Жрицата каза:

– Вдъхни дълбоко.

Отворих очи. Не бях забелязал, че не само съм замлък­нал, но и съм затворил очи. Може и да бях заспал. Бялата ръка сипеше на въглените някакви сухи листа. Стъмнило се беше. Вдъхнах дълбоко, остра болка проряза гърдите ми, пред очите ми светна, сякаш бях вдъхнал моравото цвете на Хестия. Жрицата каза:

– Говори.

Казах ѝ:

– Вечерта се събрахме край Александър, под открито небе. Цял ден бяхме слушали страшните вести, които идеха отвсякъде, като гарвани. Цял ден бяхме ходили из становете на оцелелите. Краят на шествието, което се наричаше войска, чак сега пристигаше в долината на костите. Не можеше да има битка, в която да загинат толкова мъже, колкото измряха в долината на костите. Хора, с които бяхме тръгнали от Македония преди десет години, с които бяхме вървели десет години, хора, оцелели в сто битки, хора по-скъпи от братя, по-скъпи от бащи. Изчезнали непогребани. Приближените на Александър, царският двор на Александър, оцеляха, предупредени от катерачите по дим. Певците, поетите, танцьорите – техните духове щяха да скитат по земята, защото те нощуваха надолу в долината. С тях си бяха отишли и жреците, които щяха да се разправят със своите богове. Египетският жрец Аристандър беше нощувал в пустинята. Молил се беше. Търговците, хетерите, жените и любовниците на военачалниците и на войниците и децата им – те идеха след войската и научиха на сутринта, какво се е случило в долината на костите. Сега половината от жените бродеха из становете и търсеха мъжете си и бащите на децата си.

Наведох се в мрака на пещерата и отново вдъхнах дима над въглените. Тъмно беше, виждах само бялата ръка, с длан, зааленяла от сиянието на жарта. И над дланта проблясъка от стъкленото лице на жрицата. Тя мълчеше. Аз казах:

– Не зная, какво виждаш. Аз си спомням лицето на Александър, осветено от огъня. Не зная какво е записал Евмен в дневника за този ден. Помня, че десет хиляди души бяха мъртви.

Жрицата проговори:

– Какво решихте?

Казах:

– Не знаехме къде сме. Водачите ни изчезнаха – или загинаха, или избягаха. Никога не се разбра. Вчера те казваха, че долината е сърцето на пустинята. Ние бяхме вървели един месец. Александър мълчеше, само слушаше. Неочаквано се изправи и вдигна ръка. И каза: „Утре, на изгрев слънце, ще говоря. След жертвоприношенията“. Всички ние се изправихме. Тогава в кръга, осветен от огъня, пристъпи Калан. Телопазителите не го спряха. След последната дума на царя никой не смее да говори. Калан каза: „Сънувал съм смъртта си. Ще умра на огромна клада, висока като планина. Това може да се случи само в земя, където има много дървета. В цялата тая пустиня не може да се вдигне такава клада. Аз ще изляза жив от Гедрозия, а с мене ще излезете и вие“.

Жрицата тихо каза:

– Ти виждаш огромна клада, на която гори човек. Наистина огромна клада.

Аз казах:

– Да не е кладата на Хефестион?

Жрицата каза:

– Ти гледаш бял кон и черно куче.

Аз казах:

– Индиецът се разболя и реши сам да се качи на кладата. Не можеше да върви и аз го доведох качен на бялата Дария. Той изля чаша вино на кладата, отряза кичур от косата си и ми я подари. Каза на Александър, че го чака във Вавилон. А на мене каза: „Не стигнах до Самотраки. И кабирите не дойдоха. Ще ги срещна на върха на кладата“. Изкачи се до върха на кладата, легна и се покри с бял плащ. И не мръдна, когато пламъците го обгърнаха. Слоновете ревяха.

Гласът на жрицата дойде от мрака:

– Виждам жертвоприношение.

Аз казах:

– Това е на сутринта. Аристандър, египетският жрец, един вавилонски жрец и един персийски маг търсеха знаци от боговете. Аристандър закла едно пиле, вавилонецът разпра един овен, а магът отряза мъжката гордост на един пръч. И трите жертви дадоха ужасен отговор. Пилето имаше повредена жлъчка, овенът имаше половин черен дроб, а козелът не би могъл да заплоди нито една коза. Толкова жертвоприношения бях видял, всяка сутрин някакъв жрец колеше я овца, я птица, я овен, че вече горе-долу знаех езика на боговете.

Жрицата каза:

– Ти оглеждаш войски, наредени около жреците. Те чакат.

Аз казах:

– Знаеш ли, в битката при Платея построените във фаланга спартанци чакали жреците да им кажат какви са предсказанията на боговете. Персите приближили и почнали да обсипват спартанците със стрели. Войниците не мърдали. Един, двамина, десетима паднали пронизани, другарите им мълчаливо заемали местата им. Жреците се бавели, карали се, тълкували. Накрая спартанците тръгнали – и победили. Нашите войници чакаха присъдата на Александър – той знаеше за знаците на боговете, колкото самите жреци. Накрая Александър каза: „Напред през пустинята!“.

Жрицата каза:

– А можеше ли да каже нещо друго?

Аз казах:

– Не. Назад кладенците бяха изровени или изчерпани. На север се вдигаха непристъпни планини, на юг беше океанът.

Жрицата каза:

– Ти си стреснат. Пред редиците на воините излиза полугол войник. Както снощи Калан, сега друг човек се осмелява да говори пред царя. Той вдига ръце към небето и извика на своя език: „Царю Александре, ти си син Божи! Спаси ни!“.

Тя замълча. После запита:

– Защо изсипват оръжия върху пясъка?

Аз казах:

– Всички дълги сариси, копията на фалангата, които се пренасяха с коли, бяха изхвърлени. Изоставени бяха брони и ризници. Ако някому оръжието бе скъпо на сърцето, можеше сам да си го носи. Коли оставаха само за вода и храна. И за пеленачетата.

Жрицата каза:

– Ти се биеш с мирни люде. Не убиваш. Но здраво удряш.

Казах:

– Това са търговци. Александър изкупи цялата им храна и всичката им вода. Плати им с чисто злато. Остави им толкова вода и храна, колкото да преживяват. С вода и храна не се търгува.

Жрицата каза:

– Красиви жени се тръшкат в краката ти. Но някои искат да ти издерат очите.

Аз казах:

– Това са хетерите. Свалихме ги от колите. Коли се оставят само за кърмачките.

Жрицата каза:

– Ти водиш малобройни отреди през пустинята.

Аз казах:

– Събрахме храната и водата на всички отреди на едно място и поставихме стража. На всеки човек се дава вода за един ден.

Жрицата каза:

– Ти стоиш край кланица. Стотици войници колят и режат хиляди животни. Волове и коне.

Аз казах:

– Режем месото на ивици и го оставяме на слънце, да се суши.

Жрицата каза:

– Но Александър нито веднъж не се мярна пред очите ти.

Аз казах:

– Александър през деня спи, заедно с цялата тази тълпа, наречена войска. А нощем, когато се стопи ужасната жега, в мрака върви към залеза, към слънцето, което си е отишло.

Жрицата каза:

– Но ти си нападнал град, ти си го разграбил и гориш струпаната покъщнина. Богат град. Много богат град.

Аз казах:

– Ние горим собственото си имане. Когато тръгвахме от Суза, на похода към Индия, Александър видя кервана, който собствената ни войска беше натоварила със своето имущество. Хиляди коли, претоварени от вещи. Тогава той заповяда да се отделят неговите коли, избра свои вещи и сам запали богатството си. Последваха го и другите хетайри – и керванът стана десет пъти по-къс. Сега, сред пустинята, Александър повели всеки сам да носи избраните вещи. Коне и коли не се даваха за имущество. И ние запалихме богатствата, които бяхме събрали в безкрайния си път през десет, през двадесет земи. Не само злато, но и творби на умелци, създавани стотици, че и хиляди години. Повечето от военачалниците изпратиха имущество и с Кратер, който водеше слоновете, но обикновените войници имаха само гърбовете си, за да пренасят награбеното. И мнозина измряха, смазани от златото. Защото то е тежко.

Сега отново пиша, на сутринта. Снощи съм заспал, жреците ме приспаха. Арсеное спи. Не исках да пиша за Гедрозия, а за четвърти път викам спомените си. Вечерта при жрицата не заспах. Тя ме попита:

– Колко време вървяхте след потопа?

Аз казах:

– Един месец. Тридесет дни. Те се сливат в паметта ми като сън.

Жрицата каза:

– Спомените ти са ту бели, ту черни. Ти си спомняш сред бял ден и в черна нощ. Живял си и си гледал по равно през деня и през нощта. И през цялото време като че ли спиш.

Аз казах:

– Моите траки вървяха начело на тази върволица, която се влачеше – дълга три дни път през пустинята. Ние като че ли бягахме от войската и от клетниците в обоза. Те не можеха да ни застигнат.

Жрицата каза:

– Виждам отразено в очите ти езеро. Край него се трупат много хора. Езерото е пълно с човешки глави.

Аз казах:

– Спомням си единствения път, когато хората от похода се събраха на едно място. Когато последните оцелели се довлякоха, те завариха само кал по дъното на езерото.

Жицата каза:

– Очите ти са отворени повече нощем, отколкото денем. Ти виждаш повече мрак, отколкото светлина.

Аз казах:

– Яздех и вървях повече нощем. И другите вървяха нощем. Когато имаше луна, все нещо се виждаше. Но около новолуние не се виждаше нищо. Чуваха се само викове и стенания. И смеховете на полуделите. Накрая никой не яздеше.

Жрицата запита:

– Защо?

Аз казах:

– Защото конете измряха. Повечето изядохме. В началото имаше храна, но после изхвърлихме соленото рибено брашно, защото от него хората полудяваха от жажда. Остана сушеното месо, но и от него трябваше да изоставим, защото нямаше волове и коне да теглят колите. Те измряха от жажда. Всеки взе, колкото можеше да носи. И го изяде.

Жрицата попита:

– А твоите траки?

Аз казах:

– Ние първи стигахме до кладенците, напоявахме конете, товарехме вода и бягахме. То се знае, носехме веднага вода на Александър и хората с него. Но изостаналите измираха от жажда. Не можехме да се върнем толкова назад.

Жрицата каза:

– Добре. Разбрах. През деня другите спят и се пазят от слънцето. През нощта вървят след траките. А нощем твоите очи са отворени и ти срещаш много хора. Дори се прегръщаш с тях.

Аз казах:

– В началото на нощта напълвах два големи меха с вода. И се връщах назад. Яздех отстрани на отредите войници, които горе-долу спазваха някакъв ред и си помагаха един другиму. Стигах до войнишките жени и хетерите, колкото бяха останали. Връзвах коня си, конникът в този керван на смъртта щяха да го посрещнат като призрак. И намирах Таис. Как – не зная. Трудно. Първия път беше лунна нощ. Познах я по походката, ходеше с изправен гръб и вдигната глава. Настигнах я и покрих очите ѝ с длани. Тя спря и каза: „Лизимах“. Прегърнах я и я накарах да легне. Птолемей навярно ѝ носеше вода и месо, но беше мършава и още по-хубава. С огромни очи и тънка шия, като дете. Бях се любил само веднъж с нея. „Помня ръцете ти“ – каза Таис.

Жрицата каза:

– Виждам лицето. Хубава е.

Аз казах, или само си спомних:

– Край нас минаваха хора, влачеха нозете си. Чуваха се ридания и стонове. Повечето бяха жени. Чух жена да казва: „Щастливка“. Помислила беше, че се любим. Не вярвах някой след потопа да е правил любов. Покрих и двама ни с наметалото си, напълних устата си с вода от меха, целунах Таис и излях водата в устата ѝ. Три пъти. Попитах я: „Има ли кърмачки?“. „При нас само три – каза Таис. – Понякога носим пеленачетата, ако имаме сили“. Намерих трите жени седнали, не видях деца. Те ги бяха прибрали между бедрата си, да ги топлят, покрили ги бяха с полите си. Сякаш искаха те да влязат отново в утробите им, където бяха спали на топло. Легнах с трите и прелях вода в устата им. трябваше да не се чуе бълбукане на вода, иначе смъртниците щяха да ни разкъсат. Така изпразних меховете си. Останах да лежа върху пясъка. Заедно с меха като че ли изпразних душата си. Виждах край мене да преминават сенки, не бяха сенки – тежко тътреха нозете си. До мене, паднал на земята, само вдигаше ръка, те минаваха край него и край мене, без да ни погледнат. И нощта беше пълна със стенания.

Жрицата попита:

– Някой от твоите траки не носеше ли вода на смъртниците?

Аз казах:

– Не зная. Подозирах, че някои продават вода на търговците, за злато. Само моите траки можеха да си позволят да пренасят злато.

Жрицата попита:

– А те не те ли виждаха какво правиш?

Аз казах:

– Рано преди разсъмване всички спяха. Посрещаше ме само Калан. И винаги казваше: „Трудно е да си бог“. Веднъж каза: „И Бог има небесна вода, и на земята има жадни. Но небесната вода не стига за всички. И Бог трябва да избира“.

Жрицата настояваше:

– Къде е Александър? Припомни си Александър. Извикай Александър.

Аз си припомних:

– Викам го. Последната седмица все едно че се повтаря една и съща среща. Не. Александър става все по-слаб. Погледът му е по-трескав. На всяка среща той повтаря: „Лизимах, ти помниш Сиуах“. Да, помня. Тогава в либийската пустиня умирахме от жажда. Трима души отказаха да вървят. Единият беше певец, дълго чувахме как иде все по-отдалеч гласът му, пееше своите сказания. И тогава падна дъжд. Той, Александър, пита: „А помниш ли гарваните?“. Помнех ги. Водачите ни изгубиха пътя и легнаха по очи на пясъка да умрат. Тогава дойдоха гарвани, ято гарвани и ни поведоха към оазиса.

Жрицата настояваше, викаше името ми.

– Царю Лизимах, събуди се. Ти си припомняш либийската пустиня. Сега си в Гедрозия.

Аз разтърсих глава:

– В Гедрозия Александър ми каза: „Лизимах, ти имаш вода“. Не отрекох. Той попита: „Колко вода имаш?“. Казах му: „За три дни вода на човек и на кон“. Той ми каза: „Лизимах, когато се гледаме един друг – аз и хората ми – всеки като че ли се оглежда в лицето на другия. Птолемей вижда в лицето на Селевк своето лице – същите напукани устни, същите кръвясали очи. Не се навеждаме да видим лицето на падналия край пътя, защото се страхуваме да не видим своето лице. А ти си същият, Лизимах. Дори си избръснат. Аз, цар Александър, три дни не съм се бръснал, нямам шепа вода. Отмених тази проклета проскинеза, хората нямат сили да станат, след като се проснат пред мене“.

Жрицата каза с недоверие:

– Ти, военачалникът на Александър, не си давал вода на царя си?

Аз казах:

– Щом откриехме кладенец, викахме най-наред хората на Александър. Те първи наливаха. И всеки ден носех вода на Александър.

Жрицата каза:

– Защо тогава той нямаше вода?

Аз казах:

– Защото я раздаваше. Казваше: „Не може да дойде при мене човек от пещта на пустинята и да не му дам чаша вода“. Александър ме попита: „Ако раздадеш своята вода на всички жадни?“. Казах му: „Ние сме две хиляди души и петстотин коня. Ако са останали десет, дванадесет хиляди души, те ще изпият водата за един ден“. Александър каза: „А после? Ти си надеждата. Само луд изпива надеждата си“.

Жрицата попита:

– Ако Александър ти беше наредил да раздадеш водата си, що щеше да направиш?

Признах:

– Не зная. А сега виждаш ли това, което аз си спомням?

Жрицата каза:

– Виждам голям бял кораб, в синьо море.

Аз казах:

– Ти виждаш Калиакра.

Аз виждах Калиакра. Крепостта, белият каменен кораб. В редките часове, когато спях, и в просъница, на седлото, сънувах видението Калиакра. И когато Александър кажеше: „Ти помниш ли Сиуах?“, аз си спомнях Калиакра.

Жрицата каза:

– Царю Лизимах, ти виждаш две ръце, които държат войнишки шлем, пълен с вода. Ръцете треперят за вода, водата не се разплисква, но по нея се мятат сребърни блясъци.

Аз казах:

– Помня шлема с водата. Държеше го Пердика. Той каза: „Царю, етайрите събраха тази вода за тебе“.

Жрицата каза:

– Виждам лицето на Александър, очите му светят, той преглъща. Не сте ли виждали, че царят ви е луд?

Казах:

– Всички бяхме луди.

Жрицата каза:

– Защо местиш поглед от Александър? Кой е този човек, който излиза пред стражата, на десет крачки от тебе и Александър?

Казах:

– Не го ли позна? Това е египтянинът, който от скалата след потопа и след жертвоприношенията викаше: „Ти си син божи! Спаси нас!“.