ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Не може да се откаже: — през последните години нашата литература претърпя доста значителни изменения. Не само продуктивността е порасла — порасли са чувствително и духовните интереси на тия, които пишат, и на тия, които четат. И книжната търговия не е вече това, което беше преди десетина години. Книгоиздателството привлича днес и чисто комерчески натури, и спекулаторски умове дори. Но да заключаваме от тия външни промени за съответствена вътрешна промяна, за по-дълбок и по-интензивен литературен живот, би било и прибързано, и неоснователно. Изчезнала е едновремешната външна безжизненост, но вътрешно обновление нито е настъпило, нито има изглед скоро да настъпи. Само са проникнали най-сетне и в българската литература: — и оная пазарска врява, която тъй бързо измести у нас тихите ромони на по-дълбок духовен живот, и оная празна житейска суета, която от петнайсетина години насам така победоносно нахлува във всички области на нашия довчера патриархален бит — и вече отдавна е обсебила обществено-политическия ни живот. Но че това е следствие на един изкуствено форсиран темп на развитие; че всъщност се пренасят и насаждат в девствената почва само външностите на едно дълбоко съдържание, без да се взима нищо или почти нищо значително от самото съдържание; че изобщо в никоя област на нашия духовен живот екстензивното разрастване не върви паралелно с никакво задълбочаване и че най-сетне комерческото развитие на нашата литература съвсем не е плод на съответствено порастване на литературните потребности на обществото: — върху това днес могат да се съмняват, струва ни се, само крайно повръхни или крайно оптимистични наблюдатели. Подобно общо състояние на литературата на един народ не означава, разумява се, че сред тоя народ не могат да съществуват в тоя същия момент отлични художници и поети. Съвсем не. Литературната история е отбелязала немалко велики художници, живели и действували в епохи на най-голям упадък. Защото създаването на значителни творения на изкуството рядко съвпада с тяхното действие върху обществото — от едното до другото изминуват понякога десетилетия, а ако се касае за най-велики гении — дори и столетия. А ний говорим тук за онова, което действува днес — за онова, което дава литературната физиономия на нашето време и образува фактор в неговия духовен живот, а не за онова, което ще проникне в умовете след десетилетия и може би единствено ще остане в литературната история на епохата и в душите на бъдещи поколения. И тая физиономия — за общества без по-висока интелектуална и естетическа култура туй важи без ограничение — не се определя нито от гения, нито дори от първостепенния талант, но от безброй петостепенни и десетостепенни писачи, които и единствено образуват духовната храна на своето време. Нещо повече: — ако всички признаци не мамят, не ще се мине много, и у нас бездарната литература — произведения и автори, чужди на всяка художественост, апостоли на невежество, некултурност и бездарност — не само по численост (нея тя може би във всяко общество притежава), но и по влияние и по значение на читателския свят ще вземе връх над творенията на таланта; псевдопоетът и псевдокритикът, с една дума вестникарят в литературата, ще измести и ще замести истинския художник и ценител. Зараждането на вестникарската белетристика, т.е. белетристиката, която е лишена от всяка литературна цена и поради това намира място само във вестници или в списания от най-долна проба; сетне засилването на вестникарската — невежествена и продажна — критика, която прави от бездарностите литературни известности, а таланта замеря с кал: — тия два факта образуват сигурен признак, че тоя процес вече се е почнал. И ако един ден тоя поход на... жълтата литература — пълно подобие на жълтата дневна преса — против истинската поезия и изкуство успее, тогава литературното варварство, което отличава широките интелигентни слоеве у нас, ще се усили и ще се перпетуира за дълги години. Ония наши поети и критици, които с достойнство носят името си, могат да скърбят за това, но те не могат да спрат, ни да изменят хода на времето; защото всичко това е само един частичен случай от оная еволюция, която прекарва българското общество от освобождението насам. С това просто ще се извърши и в литературата онова, което в нашия обществено-политически живот отдавна се е извършило — тъй отдавна, че по-младото поколение вече и не помни да е било някога другояче... Както политическият ни живот се „демократизира“ по начин, че довчерашни гамени, обществени грабители и всеизвестни детективи могат свободно да стават и „народни“ представители, и държавни министри, и приближени съветници на короната, без това да се чувствува като нещо чудовищно и невидяно; така — само че малко по-бавно — ще се „демократизира“ и литературата: ни талант, ни дълговременна и целесъобразна подготовка ще бъдат нужни, а ще стига „добрата воля“, за да имаш всички титли на писател и критик.

Който вниква в причините на тия две напълно аналогични явления, той няма да се удивява, че това ще стане, но че то — тъй късно ще стане. Тия причини са: липса на граждани — за печалното състояние на нашия обществено-политически живот и за тържеството на безчестието и на позора в политиката; липсва на публика с що-годе естетическо разбиране — за жалкото състояние на нашата литература и за тържеството на бездарността и на скудоумието в нашия духовен живот изобщо и в нашата художествена литература в особеност. Че в България — една държава с най-демократични институции — няма граждани, това е всеизвестна истина у нас вече отколе и от нея са дълбоко проникнати всички ония, които трябва да считаме за творци и актьори в отвратителната трагикомедия, наречена „български политически живот“; че в България няма и публика е също такава истина, която всички сарафи и бакали на българското слово отлично са разбрали, но само малцина от жреците на това слово ясно съзнават, а и които я съзнават, крият я от себе си. А сред общества, на които още липсува публика, способна да се емоционира от произведения с чисто художествени достойнства (първият признак за културна възмъжалост), могат и да живеят велики художници, но литературен живот не може да има. Отделни великани — без връзка със своето време и с мнозинството от своите събратя — живеещи свой живот и чужди на жизневрявата около тях — отделни великани може да съществуват и то е залог за добро бъдеще, но то не е настояще.

Отношението на нашето общество към съвременни и по-отдавнашни наши поети потвърждава това до очевидност — на всяка стъпка. Нито едно дело с високи художествени достойнства не е придобило по-широка популярност. Могло би дори да се утвърди, че известността на едно поетическо творение у нас стои в обратно отношение към неговата художествена стойност. Но достатъчно у един талант да слезе до публицистика и една посредственост — да се „издигне“ до нея, за да проникне до публиката вест за тяхното съществуване. И това важи не само за читателите, но и за критиците. Когато Алеко написа своите пътни впечатления „До Чикаго и назад“, които и по стил, и по композиция нямат равни на себе си в българската белетристика, никой не обърна внимание на него и сега още тия пътни картини стоят неоценени. Но достатъчно бе да напише той първата глава от своите публицистични очерки „Бай Ганьо тръгна по Европа“, за да възликува бай Ганьо — сякаш от радост, че се видял изписан така грубо и нескопосно, какъвто си е. Щастлива инвенция, сугестивно рисуване, бликащ мощно в груба и прегруба форма живот — непреломен през призмата на художническата душа — релефни, дори пластични контури, но лишени от стил, от композиция и въобще от изпълнение — с една дума от онова, което прави творението на писателя художническо дело: — ето какво е Алековият „Бай Ганьо“. Ала това не само не му попречи, то, напротив, му помогна да си спечели широка известност и разпространение.

Или да вземем друг пример. Докогато Вазов пишеше лирически стихове и спретната проза като „Неотдавна“ и „Немили-недраги“, никой не се и интересуваше за неговото съществувание, макар че туй бяха съвсем непретенциозни в художествено отношение работи, които можеха да задоволят и да заинтересуват и един първобитен вкус. Даже „Под игото“, сравнително най-добрата негова проза, намери на първо време доста слаб отек; нужни бяха невъзможните негови писателски авантюри в най-долен публицистически жанр („Епоха кърмачка на велики хора“ и др.), за да получи той санкцията на читателската тълпа — за да го признаят глупците и невежите.

В прозата е същото. Плоските и безсолни дърдорения на Ст. Заимова за Васил Левски се разпродадоха в хиляди екземпляри преди 7-8 години, а чудно стилизираната от П. Яворова поема-живот на Гоце Делчев остана неоценена и неизвестна, макар авторът ѝ да се ползуваше зарад стиховете и скитанията си из Македония с популярност, по-голяма от тая на зле прославения врачански апостол, и макар Делчев да беше тъй популярен, както и Левски. Защото фасулковците не струват хас от духовна храна, която няма да се последва от отвратително оригване на блудкави фрази.

В областта на поезията е още по-явно това. Измежду поетите с талант и значение нашата публика — и критика — е била досега способна да разбере напълно всъщност само Вазова, защото той, изобщо казано, не се издигна над нейните вкусове и доосвободителни понятия, а спря на същата точка, на която и тя замръзна от двадесетина-тридесет години насам. Тя дори и него веднъж не разбра: — когато той в момент на поетическо пиянство измени на своята природа — реторическата фраза и патриотическото въодушевление — и запя прости и безизкуствени песни.[1] Никого другиго от нашите поети тя не разбра и не можеше да разбере — неговите по-дълбоки потайни и задушевни мисли, разумява се, не онова, което е било пазарски крясък на неуталожени още юноши. Не правим изключение и за Ботева, макар да съществува от никого досега неоспорвана легенда, че нашата публика винаги е разбирала Ботева. Тая легенда почива на едно просто недоразумение и нищо друго. Като се възхищава от пламенния отечестволюбец и революционер — в поезията и в живота си — тя мисли, че разбира и обича художника Ботев. Подобни недоразумения съществуват и спрямо живите поети, наши съвременници: разбира един-едничък елемент от тяхната поезия — най-малко характерния за тях и изобщо най-малозначителния — (само защото се докосва до сиромашиите ѝ социални чувства или до криворазбраните ѝ мнения за „задачите на поезията като учителка на живота“ и под.) — и от това се образува една външна връзка между поета и читателя и първият добива известност, някога дори и популярност. Но стига да липсва тая външна връзка, и същата читателска маса стои съвсем безпомощна пред най-простото дело на поета и отсъжда, както неведението всякога е отсъждало за онова, което не разбира — че е „безинтересно“ или „безсъдържателно“. Така отношението на публиката към тримата видни лирици - след Вазова П. Славейков, К. Христов и П. Яворов беше доста различно, но тая основна черта прозира в отношенията ѝ към тримата. К. Христова — за да почнем с онзи от тях, който ѝ е бил винаги най-близък — тя посреща малко скептична и недоволна, но скоро се сроди с него и днес за голямата тълпа читатели той е най-понятен и от нея най-четен. Изпърво — додето тя беше още наивна и детски слободна — неговата чувственост дразнеше ориенталските нрави на широките маси, но отсетне, когато тя стана предизвикателна и дръзка и вече ненаивна, и когато българанщината в нашата поезия се носеше във въздуха и само чакаше своите жреци, Христов вече не само не шокираше тия същите читатели, но им изглеждаше почти свенлив. От друга страна, със своя вазовски стих той поддържаше връзката с традицията, та можеше да спечели и симпатиите на ситите и благодушните, които търсят преди всичко новото да им напомня за старото и да го респектира. И неговите символистически навеи, ако и да останаха неразбрани, не му отпъдиха читателите, тъй като не бяха нито много дълбоки, нито траяха дълго. Най-нисша точка на неговото творчество след един смел пръв устрем представлява „Самодивска китка“ и няколко от последните негови балади. За „Стьлпотворение“ не говорим, тъй като драмата не е негова област и несполуката му там не може да има съществено значение за оценка на неговата лирика. Но критици по професия не отбелязаха това падение, а другите въздигнаха в общи фрази сбирката; при все туй тя нема успех между публиката, която смътно може би чувствуваше падението. Наистина за К. Христова — поне ако се гледа възрастта, а не темперамента — още не е изключено едно художническо освестяване и възраждане, ала за това са нужни особено благоприятни условия, най-важното от които са неговите собствени вътрешни преживявания: ако животът се яви пред него не в образа на лека и вятърничава femme de plaisir[2], но като тиха, с болезнена усмивка и измъчена под бремето на битието душа...

Но ако съдбата не го сблъска с трагическите проблеми на живота, ако той не ги преживее и изстрада за своя сметка, той ще бъде отнесен заедно със своя талант от мътните и кални вълни на живота; обаче той и тогаз публиката сигурно ще си запази.

Случаят с Яворова е съвършено друг. Посрещнат твърде радушно и добил бърза и широка популярност преди още да се самоосъзнае като поет и художник, той изживя в живота си — по Пирин и из незнайните кътища на Македония — социалните мотиви на своята поезия и ги захвърли, за да ги замести с най-своеобразни субективни трагедии и чрез туй да стане съвършено недостъпен и непонятен за широката читателска маса. Остана му само обаянието на „бившо“ величие и искреното удивление на една твърде малка част от младежта, и то главно на оная, която има близки връзки с поезията. Наистина за това скъсване на връзките, които имаше Яворов с читателите (макар и те да бяха в голяма степен плод на недоразумение), не са виновни само последните, тъй като някогашният певец на селската орисия заедно с вълшебството на езика и стиха, което винаги го е отличавало, внесе в своята поезия през последните години и маниерност. И ако тя заседне по-дълбоко в неговата душа, може да стане твърде опасна за по-нататъшното негово развитие. Но и тогава, когато Яворов беше всеобщ любимец, ни критиката, ни публиката не обичаше и не ценеше в него тънкия художник, нито пък проникна и се заинтересува за тайните на неговата душа, а видя само социалните сюжети и звучния чиличен стих. Напразно ще търсите в множеството критики и рецензии, написани за двете издания на неговите „Стихотворения“, и най-слабото загатване било за дяволски замъглената композиция на гранитните изваяния, било за чудните и свежи росни образи, било за изисканата стилизация, която обгръща всичко — от най-вънкашните до най-вътрешните елементи на творенията му. А сега, след като измени на своите социални теми, той може да се издигне и до звездни висини, но читателите, днешните читатели, той вече няма да спечели, но ще загуби може би и критиците.

Но аз не искам да свърша, без да илюстрирам тезата си с още един, бих го нарекъл класически, пример: То е случаят на Пенча Славейкова — неговото положение в българската литература и сред българската читателска публика.

Никой от ония, които имат каква-годе компетентност във въпроси от тоя род, не се е осмелил да постави когото и да било от живите поети по-високо от Пенча Славейкова като художник. Всички, които са могли да проникнат през яката, непроницаема художествена броня на неговите творения и да я проумеят или поне преживеят като форма на дълбоко съдържание, са чувствували — кой по-смътно, кой по-ясно — единствената мощ и величие на таланта. Ала тоя мълком от всички признаван поет-художник няма никакви връзки нито с публиката, нито с критиците, които и досега не са били кадърни да ни кажат нито една умна и права дума за него и — по всяка вероятност в съзнание за това — благоразумно са избягвали въобще да говорят за него — всеки път, когато са могли да сторят това. Тясно социалните мотиви, за които единствено съществуват известни интереси и вкусове, у него не изпъкват, та нито могат да образуват какъв да е мост към другите, нито пък да дадат и най-слабо представление за него като художник и поет. От патриотически теми у Славейкова също няма помен, а националните, които изобилствуват, са скрити в непроницаема за обикновения читател и за вестникарския критик художническа обвивка, тъй че нито единият, нито другият не е в състояние дори да съзре дълбоко националното в него. Пенчо Славейков работи повече от двадесет години; първите негови самобитни дела, в които той излиза със собствена физиономия, но които отдавна е оставил далеч зад себе си, са писани и публикувани в първите им редакции преди петнадесетина години, а нашата младеж едвам сега почва да ги разбира и цени. Ако развитието на българския читател върви и в бъдеще така бързо, то можем да се надяваме, че след половин столетие ще почнат да разбират и зрелите негови творения. Но днес неговата поема „Кървава песен“, една-едничка песен от която струва в художествено отношение повече нежели всичко създадено в българската литература след Освобождението — днес тая поема стои тъй високо над разбирането на публика и критици, че може да се утвърди без всяко ограничение: духовният живот на „Кървава песен“ още не се е почнал. За разбиране на нейното значение, нейната художественост, нейната идейна глъбина няма никаква следа из безбройните български литературни списания. Неговото време — и въобще времето за разбиране на истинско изкуство — ще настъпи само след като българската литература преживее и изживее своята вазовска епоха — след като литераторството и стиховете на тая епоха станат посмешище и на школниците; а днес те още служат на младежта за школа на вкус, resp. безвкусие в език, стил и мисъл. Това време ще настане, когато след първия полувековен период на новата българска литература — периодът Каравелов — Вазов — настъпи Славейковата епоха; когато по-млади поети, „обжегнати от негова душевен жар“, като внесат в своите по-малко художествени творения неговите похвати и мотиви и негова дух, чрез това подготвят публика и критици за разбиране своеобразния и дълбок негов душевен и художнически мир. Защото в изкуството Месията винаги върви пред своите апостоли...

Да подготви духовете към тая епоха на българската литература и въобще към разбиране и ценене на истинско изкуство, е и задачата или поне домогването на тая книга — на това първо противопоставяне на Млади и Стари. Лишен от творчески дар, аз мога да сторя това само със средствата на разсъдъка и със съзнание, че чрез тях най-малко може да се направи за обновление на нашата поезия и живот. Защото стремленията на критика остават мъртви, докогато плеяда творци не поемат делото от неговите ръце. Но такива книги — ако действително са такива, а не само във въображението на автора си — могат да чакат, додето се яви духовният голфстром, който ще им даде живот.

И друго: аз върша това в тая книга преимуществено по отрицателен начин. Даже в статията за П. Ю. Тодорова, който е въплътил тъй чудно нашите блянове за красота в живота и който ни е дал единствена досега в нашата литература галерия от характери, аз имах много по-често случай да бъда критик на недостатъци, нежели на художествени достойнства. В други от очерките, като „Една драма“ и „Литература и литературни анекдоти“, аз трябваше да бъда изключително отрицателен и да бичувам литературни безвкусия и психологически безсмислици. Аз бях при тоя случай безпощаден; не си позволих да премълча ни една по-съществена лошота от страх да не станат те твърде много, нито счетох за нужно да изровя някоя десетостепенна красота, за да мога по примера на известни критици да кажа: „Вижте, аз говоря и добро, следователно съм безпристрастен.“ Не, аз за лоша книга говоря само лошо, без да се интересувам глупците или безсъвестниците от това какво оръжие ще изковат против мен. Които не са нито едното, нито другото, те могат да видят в тая книга на десетки места дали аз говоря на българското общество като критик, т.е. човек, който излага резултатите на честна мисъл и добросъвестно изучаване — или като вестникар, т.е. човек, който крие своите лични чувства и отношения към отделни хора под мантията на някаква оценка на литературни достойнства и недостатъци. Най-сетне в статиите за Стаматова и за Елин Пелин аз съм разпределил сянката и светлината равномерно, без обаче да остане скрито за читателя, че у първия преодолява сянката, а у втория — засега поне, в ожидание на онова, което ще ни донесе утрешният ден — преодолява светлината, най-вече като проекция на бъдеще и на предполагани положителни качества. Нека пътем отбележа и тук, че най-неопределен, най-несформиран от всички изучавани в тая книга писатели се явява Елин Пелин и като такъв, признавам, че може би прибързано от моя страна го поставям между все определили се писателски индивидуалитети. Но от една страна, той тъй явно клони към групата на Младите, от друга, дава такъв богат материал за отрицателно разкриване законите на поетическо рисуване, щото главната цел на книгата — теоретико-критическата — повелително налагаше да бъде разгледан и той; толкова повече, че образува превъзходен pendant на Стаматова, та се явява потребен и за външната архитектоника на книгата ми.

Не е излишно може би тук да изтъкна и чисто формалния — технически — характер както на тия две статии, така и на анализа на „Стълпотворение“. Читателят лесно ще отгатне причината за това: нито драмата, нито двете сбирки не представляват нещо цяло и завършено, щото да могат с полза и с надежда за положителни резултати да бъдат изучавани откъм съдържание.

Като говоря за тенденциите на книгата, нека призная, че аз виждам в нея — покрай многото други непоправими — един навярно поправим, но непростим недостатък. То е, че тя не съдържа никаква студия върху творчеството на невенчания крал на Младите и изобщо на днешната българска литература — Пенча Славейков. Ако и да мисля, че у нас не се е родил още критикът, който би бил способен да ни разкрие тайните на неговото творчество, но това не освобождава от тая длъжност никого от боравещите днес в критиката у нас. Първият ми опит да сторя това, писан преди девет години и публикуван в „Литературни и философски студии“, отдавна е остарял и не съдържа вече нищо, което не би се нуждаело от основна проверка и промяна. В този опит и навремето си имаше ценно само едно нещо — смелата обща поетическа характеристика на Славейкова, и нищо друго. Аз открих това едвам след шест-седем години, когато за пръв път след написването взех книгата в ръка, но другите хора, изглежда, и досега не са го открили, тъй като още продължават да преписват тоя етюд и да черпят от него поука и критическа мъдрост за твореца на „Кървава песен“. Между туй оттогава именно Пенчо Славейков прояви всичката обширност и богатство на своята гениална натура и се издигна до една висота, до която никой от живите, ни от мъртвите великани на българското поетическо слово не е достигал. Така на първо място неговата лирика доби съвсем нов подем — едно съчетание на гетевска простота на израза с модерна глъбина на душевното съдържание. Сетне с „Кървава песен“ той създаде една модерна национална епопея от висш разред, която няма нищо общо с така наричания псевдокласически епос, както мъдри критици бяха провъзгласили и която има два прототипа: за жанра — „Пан Тадеуш“ на Мицкевича, за художествените похвати — Омировата „Илиада“. Най-сетне и в областта на критиката — оная продуктивна критика, каквато само велики художници са вършили — Славейков създаде нова ера в нашата литература, която само слепците, водещи днешната безока читателска маса, не могат да видят. Неговите студии върху Петьофи и Мицкевича, върху Алеко Константинова и стария Славейков, студиите му върху българската народна песен и нашата поезия преди и след Освобождението, най-сетне и неговите силуети на новите немски поети, са образцови в рода си и нямат равни в нашата критика. Всичко туй прави от Пенча Славейкова централна личност в новата българска литература, от грамадно значение за разбиране на влиянията и факторите на нейното развитие. Няма писател от едно десетилетие насам, който да не е бил повлиян от него — в положителна или отрицателна смисъл. Но аз се задоволих засега само в заключителните думи на „Певец на воля и младост“ да се докосна бегло до неговото значение като инициатор на онова обновление в нашата поезия чрез народната песен, което той започна със своите Коледари. В тая връзка на поетите с народната поезия съзираме ний най-главната отличителна черта на Младите, основното домогване на които трябва да бъде не само да присадят на родна почва общочовешки хуманитарни идеи[3] (стремление общо на всички модерни литературни и обществени движения), но преди всичко да внесат в нашата поезия национално схващане на живота, да използуват за художнически цели мирогледа на българина, както той е отразен в колективния продукт на народната душа — българската народна песен.

Аз нарекох книгата си Млади и Стари, а не Стари и Млади, не за да издигна новото за сметка на старото, но защото тия две понятия могат да се явят само в тоя ред: ний наричаме едно течение в живота и литературата старо само тогава, когато се яви съзнанието за противоположно нему младо, ново. А да унижава или осмива онова, което се нарича тук старо, е чуждо на тая книга. Наистина аз говоря в нея като изразител на едно течение, но аз съм в същото време съдия и литературен историк, за когото всички течения, които са играли роля в развитието на българската литература, имат положително значение. Аз не презирам старото — то би било чувство недостойно за един критик; аз само мисля, че съм открил нещо по-висшо и затова съм се отрекъл от него и съм станал херолд на новото и по-висшото, както някога бях негов херолд — в едно време, когато то беше ново и по-висшо и никой не го ценеше — ръководен и сега, както и тогава, от същите стремления за истина и красота, както аз със своите слаби сили ги разбирам и откривам в нашата литература.