Позвъняването от рецепцията на хотела изненада Людмила. До тръгването й за летището оставаше повече от час. Сбогувала се беше с всичките си познати, уредила бе сметките си с панаира и с хотела. Прочутата германска точност едва ли би допуснала таксито да пристигне преди определеното време.

— Търси ви мадам Софи Бонапарт. Помоли да слезете във фоайето — любезно обясни администраторката.

Людмила ахна и забрави да остави телефонната слушалка.

Софи Бонапарт!

Фотографката на най-известните личности в съвременния свят търси нея!

Суетата й, макар и неохотно, отстъпи пред реалността. Равно на чудо бе прочутата Софи Бонапарт да насочи обектива си към една от многобройните дребни участнички в Международния панаир на книгата във Франкфурт. Още по-невероятно беше да предложи свой албум на издателство в малко известната на света България.

Нервите й заиграха. Явно някой идиот си правеше майтап с нея! Позвъни в рецепцията.

Въпреки че гласът беше същият, който я бе потърсил преди малко, тя попита сприхаво:

— Сигурна ли сте, че е била Софи Бонапарт?

— Разбира се, госпожо Дойчинова. Току-що мадам Бонапарт тръгна към бара. Там ще ви чака.

Категоричният тон на администраторката не разсея подозренията на Людмила. Колко му е да си прикачиш чуждо име! Още повече че Софи Бонапарт беше сред най— загадъчните съвременни творци. Не даваше интервюта, рядко се показваше в обществото, не присъстваше дори на премиерите на собствените си албуми, живееше затворено и отчуждено. По тази причина вчера малцина обърнаха внимание на плъзналия слух, че е забелязана на панаира.

— Едва ли е била Софи Бонапарт — изрази откровено недоверието си Людмила.

— Мадам Бонапарт е редовна наша клиентка. Пристигне ли във Франкфурт, отсяда винаги в президентския апартамент на хотела. Нейни са портретите на последните президенти на Германия, можете да ги видите в централното фоайе — търпеливо обясни администраторката.

— Веднага слизам.

Отдавна се бе отказала да търси обяснения за екстравагантните постъпки на богатите и известните.

В ранния час на деня барът беше почти празен. От вратата Людмила забеляза жена на маса за двама. Усмихваше й се приветливо, сякаш я познаваше.

Докато вървеше към масата, Людмила заби поглед в нея.

Софи Бонапарт — ако непознатата наистина беше прочутата фотографка, не беше млада, но не изглеждаше и стара. Жена с излъчване, което няма възраст. Първото, което Людмила забеляза, бяха очите й. Големи, синьо-зелени, обрамчени с тъмни мигли. Матовият тен на лицето ги открояваше допълнително. Косата — естествено прошарена или изкусно боядисана, й придаваше финес и благородство. По усмивката прецени, че устата й е доста голяма и плътна. Елегантното облекло не я изненада — нормално е жена, която печели милиони, да си купува дрехи от най-скъпите модни къщи. Изтънчеността й респектираше.

Непознатата се изправи. Имаше стройна фигура. Беше с десетина сантиметра по-ниска от Людмила, а тя бе висока метър и осемдесет. Подаде ръка с усмивка, излъчваща доброта и стеснителност. Двете трогателно нежни трапчинки на бузите й събудиха у Людмила някакво смътно умиление.

— Здравей, Люда!

Людмила ахна несдържано и остана с полуотворена уста.

Независимо от силния акцент, жената я поздрави на чист български език. Нарече я Люда, както в ранната й младост бяха преиначили името й под руско влияние. Изумлението й беше така очевидно, че Софи Бонапарт деликатно я придърпа и настани на свободния стол.

— Не ме помниш!

Тъга забули очите й.

— Бяхме състудентки в Икономическия институт.

Устата на Людмила зейна още повече. Дори слух не бе чула за българския произход на Софи Бонапарт. Сред загадките около нейната самоличност бяха и годините до изгряването на звездната й слава. Официално се водеше родена в Алжир, преди страната да получи независимост. Родителите й — французи, се върнали в Европа. Живели последователно в Италия, Германия и Испания, накрая се установили в Париж. Това скитничество донякъде обясняваше белите петна в биографията на прочутата фотографка.

— Името ми е Софка Богданова.

Людмила се облещи, сякаш срещу нея стоеше извънземно. Едва промълви:

— Ти си Софчето от нашия курс! Онова мило, кротко момиче с двете сладки трапчинки — Софи Бонапарт? Не мога да повярвам!

Сервитьорът почтително застана до масата. Носеше поднос с две кафета и сладкиши.

— Поръчах и за тебе — обясни фотографката.

— Благодаря! Имам нужда от коняк. Двоен! — поръча Людмила. — За тебе?

— Благодаря — отказа Софи. Добави с тъжна усмивка: — Когато те видях за първи път на панаира, изпих цяла бутилка.

— Как ме позна? От студентството ни са минали почти петдесет години?

— Изглежда съм родена с дарбата да запечатвам образи. Помниш ли събранието, на което ме изключиха от Комсомола като морално разложена?

— Това събрание е един от най-гадните ми спомени от онова време. Веднъж се опитах да разкажа на децата си за него, а те ме попитаха какво означава морално разложена.

— Аз и досега недоумявам защо ми лепнаха този епитет. По това време бях още девствена.

— Всички бяхме изненадани. Ти беше едно от най— сериозните и интелигентни момичета в курса.

— А всички гласуваха за изключването ми! — горчивина помрачи изражението на Софи. — Единствена ти беше против. Настъпи зловеща тишина, когато вдигна ръка. Гледаше предизвикателно и леко се усмихваше.

— Знаех, че нищо не могат да ми направят. Играех в националния отбор по волейбол, предстоеше Европейското първенство.

— Запазила си предизвикателното си изражение. По него те познах, когато те видях за първи път на панаира. Беше преди десетина години.

— Защо чак сега ми се обаждаш?

Келнерът сервира коняка пред Людмила. Софи го изчака да се отдалечи и глухо каза:

— Опасявам се, че ще ме убият, преди да съм се сдобрила с родината.

— Ласкаеш ме, ако точно мене си избрала за посредник — пошегува се Людмила, но гласът й издайнически потрепери.

Тя преполови наведнъж коняка в чашата и веднага заговори:

— Все едно виждам призрак. Нямам никакъв спомен за тебе след онова събрание. Заминах на подготвителен лагер, а след това — на състезанията. Като се върнах, научих, че си напуснала института.

— Чувствах се като прокажена. Всички ме отбягваха. А и да завършех института, вече бях с клеймо „неблагонадеждна“ — в най-добрия случай щяха да ме разпределят в някое забравено от Бога и от света местенце. Провървя ми да започна работа в един хотел на Слънчев бряг. Преди края на сезона избягах в Италия.

— Браво на тебе! Аз не намерих смелост да остана в някоя от капиталистическите страни, в които се провеждаха състезанията.

— Нищо не ме задържаше в България. Нямах и надежди за бъдещето си — сухо обясни Софи. — А и Държавна сигурност ме беше стиснала за гушата. Непрекъснато искаха сведения за някой от гостите на хотела. Принуждаваха ме да влизам в стаите им. Бях лесна плячка заради миналото си.

— Изумявам се от смелостта и решителността ти. Да избягаш от България в онези години беше истински подвиг.

Възбудата на Людмила разчупи явната неохота на фотографката да се връща в миналото. Равно и някак безстрастно, тя обясни:

— Имах шанса в хотела да отседне един италианец, който си падаше по алкохола, жените и авантюрите. С него беше братовчед му Алберто със своята приятелка Джулия. Марио, така се казваше италианецът, се влюби в мене, а като научи историята ми, се запали да надиграе комунистите.

Людмила допи коняка в чашата си, поръча нов.

— Ще пия за този Марио. Ти си потвърждение за неговата победа.

Нещо като усмивка озари лицето на фотографката.

— Беше същински екшън. Избрахме почивния ми ден. Казах на управителя на хотела, че ще прескоча до нашите в София. Колата на италианците ме чакаше извън курорта. Оставихме Джулия в Бургас, а аз минах границата с нейния паспорт. Живях няколко години с Марио във Венеция, след това се прехвърлих в Рим и оттам — в Париж. Вече бях напреднала във фотографията.

— Толкова бързо!

— Всъщност аз се занимавах с фотография още от дете. За пастрока ми това не беше сериозна професия. Или икономист, агроном, инженер, или — работничка в завод. За беда предпочетох да следвам в Икономическия.

— Той беше и продължава да бъде престижен институт.

— Там срещнах Продан Проданов.

— Извинявай, ама като разбрах за тебе и Продан, се зачудих какво си му харесала. Беше доста по-възрастен от нас. Ходеше непрекъснато с голф и каскет. Вечно беше свъсен, гледаше строго, говореше назидателно. Дразнеше ме с непрекъснатото перчене с партизанското си минало. Не понасях догмите, които разпалено проповядваше, повдигаше ми се от порядките, които налагаше.

— Между нас не е имало нищо!

В светлите очи на фотографката заиграха гневни пламъчета.

— Не ми се говори за него. Всичко съм написала в мемоарите си.

— Издала си мемоари! Нищо не съм чувала.

Софи извади от чантата си обемиста папка с красиви плътни корици.

— Това е ръкописът. Държа да бъде публикуван в България. Затова дойдох при тебе.

— Не си сбъркала. Издателството ми е сред първите пет в страната. Аз самата съм председател на Асоциацията на издателите.

— Разчитам преди всичко на почтеността ти.

Софи прегърна с две ръце папката.

— Описала съм живота си. Не знам още колко години ми остават, искам родината да научи истината за мене.

— Нямаш ли близки в България?

— Мама навярно е починала. Още докато бях у нас, тя боледуваше често. Имам брат, но с него от деца сме чужди един на друг.

Людмила изчака сервитьора да постави коняка пред нея, положи папката на масата, взе чашата, но не отпи. Напрегнато попита:

— Наистина ли се страхуваш за живота си. Кой те заплашва?

— Изглежда съм орисана да бъда мишена на Проданови — баща и син.

— Продан почина.

— Синът остана.

— Познаваш Явор Проданов!?

— Късно узнах, че е син на Продан.

— Крушката не пада по-далеч от дървото. Продан беше яхнал идеологията, синът му — далаверата. Перфектни играчи.

— Синът е надминал баща си.

— Напоследък не чувам нищо за него. Преди усилено се говореше, че е влязъл в политиката, за да прави по-лесно далаверите си. Приписваха му контрабандни канали за цигари, дори за проститутки и наркотици.

— И сигурно е истина. Той няма никакви скрупули за пътищата до парите.

— Спечели милиони, но според мълвата ги е профукал на хазарт.

— Той не е от хората, които остават на сухо. За такива като него баба ми казваше, че ще продадат майка си на всеки, който им предложи пари. Затова се страхувам от него.

— Какво мога да направя за тебе?

Пиколото на хотела прекъсна разговора им. Незабелязано бе приближил до тяхната маса и някак виновно заговори:

— Госпожо Дойчинова, поръчали сте такси за аерогарата. Чака ви пред хотела.

Софи Бонапарт се изправи преди Людмила. Подаде й папката, а след това — и ръка.

— Не искам да се разделяме. Толкова неща имам да те питам — дръпна се Людмила.

— Ще те изпратя до летището. А сега върви за багажа си, аз ще уредя сметката.

Настаниха се на задната седалка на таксито. Още със сядането Софи измъкна пръстена от ръката си. Бяло злато с голям диамант. Подаде го на Людмила.

— Моля те, приеми го!

— Изключено! — Людмила се дръпна в края на седалката. — Сигурно струва цяло състояние?

— За мен означава много повече. Когато го купих, осъзнах, че съм успяла.

— Пръстена няма да взема, но с удоволствие ще изслушам рецептата за главоломния ти успех.

— Не ми отказвай, моля те! Това е любимият ми пръстен, затова ти го подарявам. Нощес си дадох сметка, че благодарение на тебе не стигнах дъното на отчаянието. Достатъчно е само един-единствен човек да те подкрепи в съдбовен час, за да добиеш куража да продължиш напред. Винаги когато се отчайвах или разочаровах, си спомнях как ти се опълчи на мнозинството. Вдигна високо ръката си, а другите сведоха гузно глави.