Този път Марина знаеше, че разговорът, който се излъчваше директно в ефира, нямаше да е лесен. Познаваше много добре писателката, бяха и добри приятелки, участвали заедно в толкова много предавания за толкова различни по тематика книги, но този път се изискваше цялото ѝ внимание, за да не сгреши в задаваните въпроси, а и да ръководи умело отговорите. Да ги прекъсва, където е необходимо, да изисква повече, където е недостатъчно. И както след всяко друго предаване, да бъде засипана от вниманието на феновете си, хора, които все още четяха, които я слушаха внимателно и после търсеха препоръчаните или възбудилите любопитството им книги.

След като се включи червената лампа и тя прочете анонса, вдигна с усмивка поглед към събеседничката си.

– Няма нужда да ви представям гостенката, вие добре познавате писателката Юлита Серафимова, а сега пред мен е най-новата ѝ книга – „Деца за износ“. И моят първи въпрос към нея, а навярно и вашият, е: защо я написахте?

Не бяха говорили предварително и никога не го правеха и преди, Юлита просто се усмихна и тя на водещата и отговори бързо:

– Нямаше как да не я напиша... – замълча за миг, пое си глътка въздух, облиза пресъхналите си устни и продължи, бе решила да каже цялата истина в една държава на абсурда, която не милееше за бъдещето си, защото какво бъдеще имаше тя, след като децата ѝ я напускаха, умни, талантливи, можещи, с огромен потенциал, който щяха да вкоренят другаде и да бъдат признати другаде, а страната им ставаше все по-бедна и по-бедна за сметка на малцината забогатяващи все повече и повече. Говореше убедително и Марина не я прекъсна нито веднъж в очакване да настъпи пауза и да зададе следващия си въпрос:

– При тези толкова щекотливи проблеми, които застъпвате в романа, не се ли боите, че някой ще ви потърси сметка, ще ви нападнат, ще се опитат да ви унищожат морално или дори физически? Имаме не един или два такива случая... – вместо да се опита да отклони разговора, и тя нагази в дълбокото.

– Имаме, да, имаме – потвърди Юлита, – но ако аз се страхувам, вие се страхувате и всеки, който надигне глас да се противопостави на водената политика, се страхува, държавата ни е обречена на изчезване, а на политиците им е ужасно удобно да си мълчим.

– Не може да се каже, че си мълчим, нали сме демокрация? Що протести имаше и какво? Нещо да се промени? Кучетата си лаят, керванът си върви... Никой не ни чува, дори когато крещим истината! Вашата книга е предизвикателство. Както и други книги, а ми се струва, че и усилията на писателите ни остават нечути, и нашите най-остри предавания не стигат докъдето трябва, винаги има на разположение удобни и добре платени клакьори, които обезсмислят всичките ни опити за промяна и ги задушават напълно. Още в зародиш. Казали сте толкова много премълчани истини, поканиха ли ви поне в една телевизия?

– Не, разбира се – разсмя се Юлита, – това не е чиклит, не е развлекателно четиво, не е шоу, това е книга, която би трябвало да преобърне читателя, да го води към размисъл и към действие, ако е сляп за случващото се, го принуждава да прогледне, ако съвестта му спи, да я пробуди! И да се огледа за съдбата на собствените си деца, та няма български дом, в който да няма поне едно, а понякога и всичките да не работят в чужбина, най-умните, най-кадърните, и успяват там, а не тук! Защо? Запитваме ли се? И защо тук остават далавераджиите, които плуват най-добре в мътни води, обикновено без образование, но си купуват дипломи и престиж и раздават правосъдие, вървят като богове, хванали и Господа да им служи...

Тук Марина я прекъсна, за да зададе следващия си въпрос:

– Имате ли определени прототипи на героите и действителни истории, които сте втъкали в художествения текст? Докато четох книгата, откривах какъв дълъг период от време сте застъпили, откривах и свои познати, дори себе си откривах в нея и ми се струва, че всеки би се открил, а това е нещо, с което и читателят става съпричастен...

– Истинското достойнство е да прогледнат, да поискат да променят нещата, да успеят да задържат децата си в своите домове, в страната ни. Дори тези, отхвърлените, наречени от лекарите агамос, които толкова фондации предлагат за осиновяване в чужбина, без да се запитат дали наистина ще израснат в семейства, или ги взимат за... донори. И този поток трябва да се проследи, статистиката е ужасяваща. Смятам да напиша книга и за тях и ако я завърша, като поставя остро проблема, тогава може би ще сметна, че наистина съм успяла.

– Надявам се – обобщи водещата и преди да приплъзне въпросите си към конкретни герои и ситуации и да навлязат в по-безопасни води, не се въздържа да запита отново: – А не се ли страхувате? Първите фондации, а и не само те, бяха създадени от известни политически лица, които не оставят никого ненаказан, настъпят ли ги.

Предаването вървеше към края си. Толкова малко време им отпускаха за култура! А и тя се бе поувлякла, щяха да я бият през пръстите, ако го надхвърлеше, даде си сметка. След краткото, но твърдо „не“ на Юлита, Марина побърза да обяви финала с една от песните на „Бийтълс“, която и двете много харесваха. И когато светна зелената лампичка, тя помоли гостенката си да я изчака долу, ще качи предаването в сайта, за да остане, както и редица други значими и не толкова значими предавания, и ще слезе при нея.

Долу в градината, изпушила вече няколко цигари, Юлита я дочака и ѝ се усмихна.

– Получи се, нали?

– Някога съмнявала ли си се? Не за първи път говорим по темата и ще говорим, след като процесът на изтичане продължава. Не очаквам наказание, а и не могат да ме уволнят, нали съм профпредседател и до две години, след като престана да бъда, така че... Не трябваше да ти задавам последния въпрос. – Замълча, докато и тя запали, пое дълбоко дима и допълни: – Извинявай, че те прекъсвах след твоето категорично не, но се страхувах да не се поувлечеш и ти...

– И как иначе? Толкова ме боли... – погледна я, прехапа устни. – Знаеш защо? – Улови я под ръка и я повлече със себе си. – Да вървим! Направо огладнях от разговора. А може да ударим и по едно. Притесни ме...

Марина се разсмя. И тя се бе притеснила... В един момент дори се изплаши. Тръгна напред, изтръгнала се от ръката ѝ, и поведе, познаваше по-добре заведенията около радиото, а и не искаше Юлита да усети тревогата ѝ.

Когато се настаниха край масата и поръчаха, тя запита:

– Тази книга не е безобидна. Защо я написа? Какво те провокира? Честно! Освен че и ти... – но веднага бе прекъсната с направо изстрелян речитатив:

– Съдбата на приятелка. Най-добрата може би...

– И?

– Глава първа. Прочети я отново.

– Помня я, потресе ме, но мислех, че си я измислила. И това писмо...

– Не, всяка дума е истина, а аз не можах да ѝ помогна. И другите не можаха, бяхме все хора без възможности.

– Най-вече без пари!

– Така е – и Юлита замълча. Не посегна към яденето, а към чашата. Отпи от виното и я остави мълчаливо върху масата.

Марина я погледна, улови ръката ѝ, погали я леко, за да я върне при тях двете, а не да потегли назад в миналото към онази страховита история. И пак не издържа да запита:

– Какво стана с момичето?

– С дъщеря ѝ? Не знам – наистина не знаеше, но дори да знаеше, не би искала да натоварва Марина. – Просто я прочети отново. Тази първа глава! – каза го почти с омерзение.

– Добре, макар че я помня, но не пиши следващата книга, с нея си слагаш направо главата в торбата. Обещай ми! – Не последва дори леко кимване и това я стресна допълнително. – А сега почни да се храниш! И добре си помисли!

Не посегна към чинията си, докато Юлита не улови вилицата и ножа и не започна хапка по хапка да отваря устни и да поема храната. Като човек току-що измъкнал се от тежка болест. А вече дори мислеше по заглавието на предстоящия ръкопис, защо не „Деца без избор“? Та те наистина нямаха избор. Новородени, изоставени по приюти на грижата на държавата, на фондации и на спонсори и чакащи късмета си да ги осиновят, за да израснат в добри условия. Или? Говореше ѝ се за това. Вдигна очи към Марина като че ли очакваше одобрението ѝ, без да е изрекла нито дума, но и тя бе отплувала нанякъде в свои води.

Тази първа глава! И героинята Диана... била е най-добрата ѝ приятелка!

От студентските години? Или още преди тях? От детските? Приятелство, което те свързва до гроба! Потръпна. И направо изля виното в гърлото си.

Каква съдба! Влюбва се като ученичка в най-красивия младеж в градчето. Мечтаят и двамата тя като завърши, да се оженят, но него една нощ го напиват и той се събужда женен, Диана едва преживява случката и малко по-късно открива, че е бременна. Не казва на никого, дори на нея, когато родителите ѝ разбират, вече е късно за аборт. И тя се скрива в София, кандидатства, приемат я, ражда, учи и работи, за да отгледа сама детето си. Момиченцето расте, красиво като картинка, одрало кожата на бащата. Вече е на четири, когато Диана въпреки всичко завършва с отличие и става учителка в една от най-елитните софийски гимназии. Единственият човек, който знае истината, е Юлита, тя ѝ помага. Във всичко. Но и тя се омъжва, и тя има свои деца, времето ѝ става все по-оскъдно и все по-рядко се срещат, докато накрая Юлита заминава с децата и с мъжа си за няколко години на работа в чужбина и връзката между двете се прекъсва, а когато семейството ѝ се връща, Диана е напуснала гимназията и се е преместила другаде. Не е оставила адрес, не се обажда, докато... дъщеря ѝ, навършила шестнайсет, е отвлечена заради откуп. И тогава тя открива Юлита, за да ѝ помогне, трябва да събере непосилна сума, иначе ще изпратят момичето като бяла робиня в някой публичен дом в чужбина, а всички близки са ѝ отказали. Юлита прави и невъзможното, за да събере необходимите средства, но дори да даде всичко свое и всичко поискано от приятелите си все е недостатъчно. И тогава, тогава... Диана мята въжето, надява примката на врата си и...

Намират я на другата сутрин съседи, погребението е тъжно, само няколко жени я изпращат в дългия ѝ път към отвъдното.

И сред тях е и Юлита, от дъщерята няма и помен.

Докато подрежда вещите ѝ в скромното им апартаментче, тя открива прощалното писмо на Диана до Светла. И е потресена от истина, за която дори не е подозирала. Първата глава от книгата ѝ е това прощално писмо на майката до дъщерята, което още не е предала, защото не е потърсено, а тя самата не знае къде и как да я намери и все още усеща примката на Диана и около своята шия.

Какво не направи, за да я открие?