„Лъжата на легендата говори винаги една истина за уди­влението на простосмъртните от извънредното... Хубостта на жената, която мнозина още помнят, е съхранена в хубост­та на песните ѝ, зад благородната форма на които ни изглеж­да меланхоличният поглед на тъмни очи и ни поверява тай­ната на едно битие, щастливо в своята скръб - че тя му е дала съдържание и значение.“

Такава изглежда Мара Белчева в очите на Пенчо Славей­ков в „Острова на блажените“ под името Силва Мара. Така са възприемали поетесата и нейните съвременници - поне онези, които са я познавали и са имали възможността да общуват с нея. А останалите, които не са - а са я наблю­давали отстрани, понякога са давали ухо на клюките, не­изменно съпровождащи една красива и талантлива жена. Неслучайно Симеон Радев дълбоко е съжалявал, че не е положил повече усилия, за да се запознае „с тази необик­новена и неустоимо привличаща с излъчването си жена“. Защото наистина за времето си Мара Белчева е била една от най-образованите, културни и изискани дами с вродено благородство и отношение към поезията. Владеела е някол­ко езика и е общувала с редица изтъкнати личности, и то не само у нас, но и в чужбина.

Допреди няколко години за Мара Белчева се знаеше мал­ко. Още по-малко се пишеше. И когато по някакъв повод се споменаваше името ѝ, то биваше свързано с Пенчо Славей­ков - той беше звездата, а тя - нейната отразена светлина. Подобно мнение изразяват и някои литературни изследова­тели в по-ново време, други (случайни пришълци в литера­турата), водени от болните си амбиции за публичност, ата­куват жълтата преса, гостоприемно разтворила вратите си за „сензационни разкрития“. За няколко сребърника те из­ливат рядка кал и се усмихват самодоволно, предвкусвай­ки интереса, който ще предизвикат. Не ги интересува, че поругават името и паметта на жената, вървяла редом и спо­деляла стоически тежкия изгнанически живот на един от най-даровитите мъже на България в началото на миналия век, за които Бленика написа благодарствено прочувствени думи „... не бе ли тя ранно пролетно кокиче в градината на нашата женска поезия, не бе ли като него благородна и чиста всяка нейна песен, не умееше ли тя като него да цъф­ти сред студената зима на живота и да извлича от калната околна пръст бистрите сълзи на радостта и красотата... На Мара Белчева ние, по-младите женски поколения, дължим благодарност за ония благородни внушения, с които ней­ната поезия несъмнено е повлияла върху нашия дух. Ние, по-младите български поетки, ѝ дължим благодарност и за онова голямо човешко сърце, което умееше да намери въз­торг и топло чувство за всяка от нас, да я насърчи с призна­нието си, да я окрили с думите си.“

Забравата и незачитането не са само привилегия на на­шите съвременници изследователи. И в началото на мина­лия век също са се изричали недомислия, клевети, неверни оценки, едни от неграмотност, други - давайки простор на личностните си взаимоотношения, в повечето случаи враждебни. Не ги е интересувал фактът, че една българ­ска поетеса живее в нищета и пълна самота. Деликатната чувствителност на Мара Белчева е възприемала болезнено подобни изяви, страдала е, но не е допускала, гордостта ѝ по-скоро не е допускала да потърси помощ. Единствено с белия лист тя е споделяла огорченията си.

Никой се към нея не озърна

никъде за подслон тя не свърна,

за нея беше чужд света –

чуждия за рожби на скръбта...

В равний път, рой врани сви над нея

чер венец, и с грак се пак зарея

някъде в студений небосвод.

Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 година в Се­влиево, оживен и замогващ се в онези години град, с будно и ученолюбиво население. Баща ѝ - Иванчо хаджи Ангелов, е бил светски човек с широки интереси, с охота възприемащ европейския начин на живот, на мислене и поведение. Ос­новно се е занимавал с търговия - предимно на едро, като е успявал в повечето случаи да създаде търговски връзки с някои западни страни, като Германия и Англия. Повлиян от видяното в тези страни от начина на социално общува­не там, той отваря няколко кафенета, за да могат деловите хора на Севлиево да се събират и да общуват при по-приятна обстановка. Иванчо хаджи Ангелов бил човек на живота, на салтанатите. Мара, или както галено я наричали вкъщи Молка, била любимка на баща си и той кроял планове за нейното бъдеще. Изпраща я да учи в Търновската гимназия, където още от 1869 година учителка била нейната леля Елена Хаджиангелова, която съгражданите ѝ наричали Куцата Елена. В спомените си Мара Белчева говори най-много не за баща си, а за дядо си хаджи Ангел.

„...За дядо си хаджи Ангел искам да разправя, защото не­веднъж са ме уверявали, че аз съм се била метнала на него. Понеже баща му все губел рожбите си, той обрича новоро­деното (дядо ѝ) на Бога за монах... Приживе завещава свои­те имоти на Бачковския манастир със задължение калугери­те да се погрижат за отглеждане на детето му. И монасите изпълняват завета на бащата и го пращат не след дълго вре­ме в Халки, в семинарията, а оттам сетне в Богословския факултет в Атина... Отрасъл в душевна самота, щом свършва семинарията, постъпва в Теологическия факултет в гръцка­та столица... Не минава много и той взема решение и побързва към Божи гроб.

В навечерието на почернянето си, според обичая, той сам служи в черква. И неговата интимна тъга дава такъв тон на пеенето, на песента му, че той прихласва всички богомолци в църквата. Между черковниците са и трима българи. Тях особено ги заинтересува хубавият певец и след вечеря... те успяват да го отклонят от неговото решение.

Потеглят на път и не след дълго пътниците са пред род­ния си град Севлиево. Между посрещачите е и сестрата на тримата братя, двадесет и една годишна вдовица. Жадният за близост и обич млад мъж намира в нея своята другарка за цял живот...

И забогатял чрез женитба, скоро той напуска даскалъка и се залавя да търгува на едро с Цариград, Анадол, Масър... От­начало сякаш всичко му се вдава, но скоро бедите една подир друга почват да го спъват и учат да се прибере пак в себе си...

Една нощ турци заграждат домовете на братята на жена му, за да ограбят тяхното злато... песента пее за това зверско убийство на севлиевските търговци и първенци х. Минчо и х. Сава. И дядо се предава изцяло на църковното пеене, за която цел съставя на славянски език няколко книги. За напечатването им той ходи всеки път до Цариград, а за раздава­нето им на кон и магаре обикаля вред, където имало българ­ска черква... След няколко години скръбта срази дядо, като и тримата му синове затварят кат „башкомити“ през въстание­то от 1876 година.

Баща ми с голям откуп освободил себе си и другите си двама братя. Но наскоро отпътувайки за Ловеч, чичо Сава, едва двадесет и една годишен, биде убит от башибозуци най-зверски... Той бил навремето най-развит от своите дру­гари... Учил е сам немски и френски. Имаше пълна стая с книги на тези езици.“[1]

Ето в каква драматична и сложна сама по себе си среда расте и се възпитава бъдещата поетеса. От една страна, дядо ѝ - отдаден на Бога, песнопенията и книгите, от друга - вар­варските грабежи на турците и насилствената смърт. Съдбата сякаш от ранна възраст я подготвя за предопределения и жи­тейски път, постлан със смърт, книги и поезия. Необикнове­ното ѝ, наситено с напрежение детство, макар и материално задоволено, не може да не даде отражение при формиране на характера и индивидуалността на младото момиче и в по-къс­на възраст. Тук могат да се потърсят корените на религиоз­ните мотиви в стихотворенията на поетесата, непреходната ѝ вяра в Бога. Тя е слушала проникновеното пеене на дядо си в църквата, чела е преведените от него псалми и литургии, а е видяла отблизо смъртта още в ранните си детски години.

За необикновената красота на младото момиче говорят всички в родния ѝ град.