Ръми в душата ми
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Литературна критика , Мемоари. Документалистика. , Проза
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 130
Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Тя е поетеса и преводачка с широки културни интереси, владееща много езици. Творбите ѝ са посветени на човешката близост и доверие. Любимият в стиховете ѝ е човекът, достоен за трайна привързаност, почит и всеотдайна обич. Споменът за него озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Висока нравственост, спокойно мечтателно-носталгично любовно чувство, диренето на хармония в съществуването определят облика на нейното творчество.
Умира на 16 март 1937 г. в София.
Домът на Мара Белчева на улица „Христо Белчев“ 12 в София е един от забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България, а силуетът ѝ е изобразен на гърба на банкнотата от 50 лева, емисия 2019 година.
Благовеста Касабова е родена в Козлодуй. Дълги години работи като редактор в издателство „Народна младеж“. Публикува многобройни литературно-критически и публицистични материали в литературния и периодичния печат.
Автор е на повече от 25 книги.
Носителка е на национални награди: За принос в литературата на Министерство на културата, Национална награда за литературна критика „Нешо Бончев“, Национална награда за публицистика и чистота на българския език „Д-р Иван Богоров“, Националната награда на името на Калина Малина, „Златно перо“ и др.
Виж повече...
Ръми в душата ми
Благовеста Касабова
„Лъжата на легендата говори винаги една истина за удивлението на простосмъртните от извънредното... Хубостта на жената, която мнозина още помнят, е съхранена в хубостта на песните ѝ, зад благородната форма на които ни изглежда меланхоличният поглед на тъмни очи и ни поверява тайната на едно битие, щастливо в своята скръб - че тя му е дала съдържание и значение.“
Такава изглежда Мара Белчева в очите на Пенчо Славейков в „Острова на блажените“ под името Силва Мара. Така са възприемали поетесата и нейните съвременници - поне онези, които са я познавали и са имали възможността да общуват с нея. А останалите, които не са - а са я наблюдавали отстрани, понякога са давали ухо на клюките, неизменно съпровождащи една красива и талантлива жена. Неслучайно Симеон Радев дълбоко е съжалявал, че не е положил повече усилия, за да се запознае „с тази необикновена и неустоимо привличаща с излъчването си жена“. Защото наистина за времето си Мара Белчева е била една от най-образованите, културни и изискани дами с вродено благородство и отношение към поезията. Владеела е няколко езика и е общувала с редица изтъкнати личности, и то не само у нас, но и в чужбина.
Допреди няколко години за Мара Белчева се знаеше малко. Още по-малко се пишеше. И когато по някакъв повод се споменаваше името ѝ, то биваше свързано с Пенчо Славейков - той беше звездата, а тя - нейната отразена светлина. Подобно мнение изразяват и някои литературни изследователи в по-ново време, други (случайни пришълци в литературата), водени от болните си амбиции за публичност, атакуват жълтата преса, гостоприемно разтворила вратите си за „сензационни разкрития“. За няколко сребърника те изливат рядка кал и се усмихват самодоволно, предвкусвайки интереса, който ще предизвикат. Не ги интересува, че поругават името и паметта на жената, вървяла редом и споделяла стоически тежкия изгнанически живот на един от най-даровитите мъже на България в началото на миналия век, за които Бленика написа благодарствено прочувствени думи „... не бе ли тя ранно пролетно кокиче в градината на нашата женска поезия, не бе ли като него благородна и чиста всяка нейна песен, не умееше ли тя като него да цъфти сред студената зима на живота и да извлича от калната околна пръст бистрите сълзи на радостта и красотата... На Мара Белчева ние, по-младите женски поколения, дължим благодарност за ония благородни внушения, с които нейната поезия несъмнено е повлияла върху нашия дух. Ние, по-младите български поетки, ѝ дължим благодарност и за онова голямо човешко сърце, което умееше да намери възторг и топло чувство за всяка от нас, да я насърчи с признанието си, да я окрили с думите си.“
Забравата и незачитането не са само привилегия на нашите съвременници изследователи. И в началото на миналия век също са се изричали недомислия, клевети, неверни оценки, едни от неграмотност, други - давайки простор на личностните си взаимоотношения, в повечето случаи враждебни. Не ги е интересувал фактът, че една българска поетеса живее в нищета и пълна самота. Деликатната чувствителност на Мара Белчева е възприемала болезнено подобни изяви, страдала е, но не е допускала, гордостта ѝ по-скоро не е допускала да потърси помощ. Единствено с белия лист тя е споделяла огорченията си.
Никой се към нея не озърна
никъде за подслон тя не свърна,
за нея беше чужд света –
чуждия за рожби на скръбта...
В равний път, рой врани сви над нея
чер венец, и с грак се пак зарея
някъде в студений небосвод.
Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 година в Севлиево, оживен и замогващ се в онези години град, с будно и ученолюбиво население. Баща ѝ - Иванчо хаджи Ангелов, е бил светски човек с широки интереси, с охота възприемащ европейския начин на живот, на мислене и поведение. Основно се е занимавал с търговия - предимно на едро, като е успявал в повечето случаи да създаде търговски връзки с някои западни страни, като Германия и Англия. Повлиян от видяното в тези страни от начина на социално общуване там, той отваря няколко кафенета, за да могат деловите хора на Севлиево да се събират и да общуват при по-приятна обстановка. Иванчо хаджи Ангелов бил човек на живота, на салтанатите. Мара, или както галено я наричали вкъщи Молка, била любимка на баща си и той кроял планове за нейното бъдеще. Изпраща я да учи в Търновската гимназия, където още от 1869 година учителка била нейната леля Елена Хаджиангелова, която съгражданите ѝ наричали Куцата Елена. В спомените си Мара Белчева говори най-много не за баща си, а за дядо си хаджи Ангел.
„...За дядо си хаджи Ангел искам да разправя, защото неведнъж са ме уверявали, че аз съм се била метнала на него. Понеже баща му все губел рожбите си, той обрича новороденото (дядо ѝ) на Бога за монах... Приживе завещава своите имоти на Бачковския манастир със задължение калугерите да се погрижат за отглеждане на детето му. И монасите изпълняват завета на бащата и го пращат не след дълго време в Халки, в семинарията, а оттам сетне в Богословския факултет в Атина... Отрасъл в душевна самота, щом свършва семинарията, постъпва в Теологическия факултет в гръцката столица... Не минава много и той взема решение и побързва към Божи гроб.
В навечерието на почернянето си, според обичая, той сам служи в черква. И неговата интимна тъга дава такъв тон на пеенето, на песента му, че той прихласва всички богомолци в църквата. Между черковниците са и трима българи. Тях особено ги заинтересува хубавият певец и след вечеря... те успяват да го отклонят от неговото решение.
Потеглят на път и не след дълго пътниците са пред родния си град Севлиево. Между посрещачите е и сестрата на тримата братя, двадесет и една годишна вдовица. Жадният за близост и обич млад мъж намира в нея своята другарка за цял живот...
И забогатял чрез женитба, скоро той напуска даскалъка и се залавя да търгува на едро с Цариград, Анадол, Масър... Отначало сякаш всичко му се вдава, но скоро бедите една подир друга почват да го спъват и учат да се прибере пак в себе си...
Една нощ турци заграждат домовете на братята на жена му, за да ограбят тяхното злато... песента пее за това зверско убийство на севлиевските търговци и първенци х. Минчо и х. Сава. И дядо се предава изцяло на църковното пеене, за която цел съставя на славянски език няколко книги. За напечатването им той ходи всеки път до Цариград, а за раздаването им на кон и магаре обикаля вред, където имало българска черква... След няколко години скръбта срази дядо, като и тримата му синове затварят кат „башкомити“ през въстанието от 1876 година.
Баща ми с голям откуп освободил себе си и другите си двама братя. Но наскоро отпътувайки за Ловеч, чичо Сава, едва двадесет и една годишен, биде убит от башибозуци най-зверски... Той бил навремето най-развит от своите другари... Учил е сам немски и френски. Имаше пълна стая с книги на тези езици.“[1]
Ето в каква драматична и сложна сама по себе си среда расте и се възпитава бъдещата поетеса. От една страна, дядо ѝ - отдаден на Бога, песнопенията и книгите, от друга - варварските грабежи на турците и насилствената смърт. Съдбата сякаш от ранна възраст я подготвя за предопределения и житейски път, постлан със смърт, книги и поезия. Необикновеното ѝ, наситено с напрежение детство, макар и материално задоволено, не може да не даде отражение при формиране на характера и индивидуалността на младото момиче и в по-късна възраст. Тук могат да се потърсят корените на религиозните мотиви в стихотворенията на поетесата, непреходната ѝ вяра в Бога. Тя е слушала проникновеното пеене на дядо си в църквата, чела е преведените от него псалми и литургии, а е видяла отблизо смъртта още в ранните си детски години.
За необикновената красота на младото момиче говорят всички в родния ѝ град.
[1] ЦДА. ф. 124. оп. 1. а. с. 35.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.