[1] Самата монография се опира на данни от научния проект на авторката, озаглавен „Фолклорният танц днес – теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Словения“, Програма за научни изследвания, Прага (2000 – 2002), Фондация „Отворено общество“. „Folk Dance Today: Field Research in Bulgaria, Macedonia, Serbia and Slovenia; Research Support Scheme, Prague (2000 – 2002), Open Society Institute. Проучването от този период съдържа гласовете и на още редица хореографи, между които Петър Ангелов, Иван Донев, Петър Григоров, Румян Занев, Николай Цветков, Иван Донков, Борислав Ганчев, Христо Станков, Цецко Колев  и други специалисти (Нешка Робева, вкл.), като откроява отделни поколения хореографи, както и връзката учители – ученици (последователи).

Към интервюто с Иван Тодоров (декември, 2000)

                                                             20 години по-късно        

Бях на 16, когато за първи път прекрачих прага на репетиционната зала на танцовия състав при Студентския дом на културата в София (днес Академичен фолклорен ансамбъл). Ученичка в гимназия с разширено изучаване на немски език, със сериозен танцов опит от „Росна китка“, но  нито риба, нито рак по отношение на вписването ми в дадена танцова формация.[1] Нито дете с децата, нито голяма с  големите. Именно тогава попадам на репетиция на „студентите“. Студентският дом е на пъпа на София, точно срещу Народното събрание.  С трепет изкачвам стълбите.

Иван Тодоров – „Шефа“, „Попето“ седи на  стол зад правоъгълна маса с гръб към прозорците, на хвърлей от „опашката на коня“ и преглежда дневника на състава. В списъка – юристи, инженери, философи, филолози, още следващи или вече завършили. Ученичките бяхме три. Новодошли. Точно в осем „Шефа“ натиска звънеца за начало на репетицията и с този звънец слага началото на едно цяло житейско приключение. Моето.  Със сигурност не  единственото.

Докато танцувах в ансамбъла, така и не ми се обърна езикът да му кажа „Шефе“ или „Попе“. Защо „шеф“ беше ясно, но защо „поп“ разбрах с лагерите на Рибарица, казана с рибена чорба, кръщенетата на състава и изобщо цялостното ми преживяване със студентския  състав. Незабравими пет години. От тези лагери тръгна и личното ми „огнеходско“  приключение,  проучването върху нестинарство и огнеходство за  дипломирането ми като филолог. Въобще много неща тръгнаха от студентския състав. Пътища. Свят. Светове. Редовете по-долу са размисли за това как някои срещи в живота ни  водят до опитности, формиращи до голяма степен професионалния ни път и личностното ни развитие изобщо.

Иван Тодоров се оказа освен „оценител“ (член на изпитната комисия) на хореографските ми етюди, представяни в Института за музикални и хореографски кадри, но и  „работодател“ в известен смисъл.  Още следвах, когато той ме попита дали бих приела да ръководя работническия състав при медодобивния комбинат на гара Елисейна. Два часа с влака, ей го къде е.  Съгласна съм, разбира се, аз съм на 19,   огън и плам,  готова съм и да пътувам, и да танцувам, и да хореографирам,  да преподавам, да уча... На друго място вече съм описвала как стигнах до Елисейна и как внесох дълбок смут в миньорските души, очакващи Иван Тодоров да им изпрати от София солиден хореограф, мъж. Но, не. Изсипах се аз. От самосвал.  Стопиран някъде из Дефилето.

Иван Тодоров е причината за безценния опит, който придобих в селата Елисейна и Зверино.[2]  Оттогава е и моето близко общуване с държавните железници. В ранните утрини на тези първи пътувания от началото на 80-те колегата-музикант сладко отбелязваше: „Най-обичам да съм змия; ем си лежим, ем си бегам“. Той обаче спря упражнението с лежането-бегане и гоненето на влака след първата година.  За мен нещата продължиха. Това е периодът на Перестройката, времето на „Огонёк“ и „Московские новости“, които, ако не  успявах да грабна от вестникарската будка до ескалаторите преди да се метна на последния вагон, заемах от библиотеката на комбината. В Елисейна нямаше голям интерес към тези издания, макар че в тях се публикуваха неща, немислими да видят бял свят преди  Горбачов. Изчитах ги от край до край. Железният кон  яхаше релсите два пъти седмично, а змията се виеше в разни посоки и сама не си знаеше дирите.

На път изучих занаят от две майсторки от Задругата на майсторите (Радка Ангелова, лека й пръст, и  Магдалена Ангелова, актриса по образование, дъщеря на леля Радка).  В ателието на Магдалена видях за първи път блузони от жива вълна и фантастични  ръчно направени облекла. От това ателие дойде  вдъхновението, както и първите материали.   Магдалена  изработи и  кюстендилските костюми за работническия ми състав от Елисейна (по скици на художничка).   Впоследствие работихме заедно с нея и в Центъра за работа с деца в Лозенец, подготвяхме спектакли, пътувахме, стигнахме чак до Тараклия и бесарабските българи. Като сътрудник на този  Център имах изключително преживяване, свързано с няколкото ми  класа  с деца с умствени увреждания (даун синдром и други) от специалното училище в съседство. Никога няма да забравя момента, в който тези мои ученици показаха коледната си програма с научените песни и игри, облечени в костюми на малката сцена на Духовната семинария. Родителите им плачеха от умиление. Преподавателите също. Някои от тези деца не можеха да говорят („нормално“). Но пееха. Танцуваха.

Плетенето на една кука се оказа изключително полезно и вдъхновяващо занимание. Не само защото като се работи с жива вълна човек може да  рисува картини (власинките прехождат едни в други), но и защото имаше с какво да се рисува. В Зверино се намираше малка фабрика за килими. Вълна  – бол.  Родителите на „моите“ деца  в ония трудни години ми плащаха в натура (домашна вълна), която  заменях за цветна, изтеглена на нишка.  Имам ясен спомен как се връщам от селото, слизам от влака, преминавам през подземията на Централна гара и се качвам на трамвая с бали вълна. Само на главата си не носех чувал. В един момент бях и напреднало-бременна. Всичките ми  блузони от този период, впоследствие представени пред комисия на Съюза на художниците, оценени и изложени в магазина на СБХ срещу Руската църква, бяха сътворени  с материали от чудното село Зверино. Пак там, в селата Елисейна и Зверино, направих първите си теренни проучвания като хореограф и начеващ филолог. Когато в края на 80-те  всички предприятия съкратиха хоровите си диригенти и хореографи, аз  се  оказах с умения,  които захранваха донякъде университетската ми стипендия, а също и личния ми гардероб. Признавам, ужасно се ласкаех от мисълта, че облеклата ми бяха представяни заедно с творби на истински художници-приложници. Какъв художник бях аз...

Всъщност в онези времена изобщо не знаех какво съм и къде се вписвам.  Знаех само, че искам и че трябва да уча. В годините на следване на  хуманитарни специалности в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ бях осъзнала колко ограничени са представите ми за фолклор, фолклорен танц, култура... А и за много други неща. Бях започнала да развивам интерес към етнохореологията.  Започнала бях да се запитвам за причините, довели до сценичното претворяване на традиционния танц, за начините, по които той се е развил и продължава да се развива, както и за ролята на водещите фигури в този процес. Иван Тодоров беше една от тези фигури. Имах да го питам толкова много неща.

Срещнахме се в един декемврийски следобед на 2000 г. в Съюза на българските музикални и танцови дейци. Когато по-късно транскрибирах записа от тази среща, умишлено запазих характерния за Тодоров говор и стил, типичен за района, а и за  поколението. Части от интервюто ми с него са включени в изследването върху състава за народни танци като културно явление в България (2011).

Днес препрочитам интервюто с Иван Тодоров (наричам историите в моите интервюта „хореографски наративи“) и си давам сметка, че дължа много на този човек.  Същевременно си мисля, че нещата, които той казва, могат да са в помощ на други  практици и изследователи. Последното само по себе си е достатъчно основание срещата да бъде извадена от архива и споделена.

23 април, 2020 г.

Силвър Лейк, Вашингтон