Хореографът - културен герой
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Етнология. Фолклор , Мемоари. Документалистика. , Културология
- Страници: 156
С какво и за кого биха представлявали интерес тези интервюта с български хореографи, проведени преди 20 години? Само исторически документи ли са те – наративи, привнасящи щрих към историята на българското танцово изкуство на фолклорна основа? Или в тях се съдържат теми, които продължават да вълнуват и днес? При споменаването на тази дългодавност читателят вероятно веднага би отбелязал динамичните промени, настъпили в танцовата картина и изобщо в живота на българите през изминалите 20 години. Днес танцовата самодейност не е онова, което беше преди, появиха се клубовете за хорà, от тяхната масовост пък – с апетита за състезания и сценична дейност – се зародиха нови процеси, обособи се самодейност от нов вид. Съставите се умножиха, като повечето от новосъздадените „израснаха“ от клубове за хорà. Същевременно, класове по български танци все така се предлагат и преподават в училища и детски градини, читалища, културни центрове и другаде. Хореографи обучават стотици деца и младежи и моделират не само телата и телоповеденията им, но и представите им за фолклор и изкуство. И тук идва моментът с приложимостта на интервютата. Те коментират специалните умения, които работата с деца и младежи предполага, огромното влияние на първия учител по танц, представянето на даден танц като „фолклорен“, наред с разясняването на това що е фолклор – теми, които бихме нарекли „вечнозелени“. В известен смисъл въпросите за фолклора, фолклорното, но и сценично танцуване, преподаването и представянето на български танци, е по-актуален отвсякога. В интервютата тук обаче се засягат и други въпроси. Не само професионалните хореографи и любителите на танцовото изкуство например биха били провокирани от размислите за това как културната политика на страната ни, която от своя страна е пряко свързана с политическата система, се е отразявала и продължава да се отразява на жанра „сценично танцово изкуство на фолклорна основа.“
Виж повече...
Хореографът - културен герой
Даниела Иванова-Найберг
Няколко думи в предговор
С какво и за кого биха представлявали интерес тези интервюта с български хореографи, проведени преди 20 години? Само исторически документи ли са те – наративи, привнасящи щрих към историята на българското танцово изкуство на фолклорна основа? Или в тях се съдържат теми, които продължават да вълнуват и днес? При споменаването на тази дългодавност читателят вероятно веднага би отбелязал динамичните промени, настъпили в танцовата картина и изобщо в живота на българите през изминалите 20 години. Днес танцовата самодейност не е онова, което беше преди, появиха се клубовете за хорà, от тяхната масовост пък – с апетита за състезания и сценична дейност – се зародиха нови процеси, обособи се самодейност от нов вид. Съставите се умножиха, като повечето от новосъздадените „израснаха“ от клубове за хорà. Същевременно, класове по български танци все така се предлагат и преподават в училища и детски градини, читалища, културни центрове и другаде. Хореографи обучават стотици деца и младежи и моделират не само телата и телоповеденията им, но и представите им за фолклор и изкуство. И тук идва моментът с приложимостта на интервютата. Те коментират специалните умения, които работата с деца и младежи предполага, огромното влияние на първия учител по танц, представянето на даден танц като „фолклорен“, наред с разясняването на това що е фолклор – теми, които бихме нарекли „вечнозелени“. В известен смисъл въпросите за фолклора, фолклорното, но и сценично танцуване, преподаването и представянето на български танци, е по-актуален отвсякога. В интервютата тук обаче се засягат и други въпроси. Не само професионалните хореографи и любителите на танцовото изкуство например биха били провокирани от размислите за това как културната политика на страната ни, която от своя страна е пряко свързана с политическата система, се е отразявала и продължава да се отразява на жанра „сценично танцово изкуство на фолклорна основа.“ „Отразява“ дори не е точната дума. Политическата и икономическата системи на една страна по правило формират всяка една културна проява.
Днес в България, но и извън нея, съществуват стотици български танцови състави, които връщат към живот творби, хореографирани преди 30, 40 и повече години. Имат ли тогава танците възраст? Това е друг един от дискутираните въпроси и отговорите, разбира се, се отнасят до културната среда в България. В изминалите две десетилетия обаче стотици хиляди българи създадоха своите домове в чужбина, развиха професионалните си умения там, родиха деца, уседнаха и част от тях се замислиха за създаването на училища и български културни средища. Първи сред първите дейности на тези културни обединения бяха инициативи, свързани с българската музика и танц. И тук въпросите на репертоара излязоха на преден план, както и въпросите за нуждата от подготовка, от разбиране и знания, от методика. Мнозина любители започнаха да се интересуват от обреди, обичаи, костюми, но най-вече от сценично танцовото изкуство, от хореографии и аранжименти, които сега биха могли да бъдат разучени от българи живеещи извън България и представени на небългари. Не една и две български групи в странство поеха по пътя на ансамбъла – най-вече на местата, където групата е оглавявана от професионален хореограф или бивш танцьор – и започнаха да играят сценични разработки, някои от които от 1960-те и 70-те. Сред примерите са танци като „Мъжки тракийски“, „Шиници“, „Бригадири“, „Любовта на ратая“, „Пролет в Загоре“, постановки на ансамбъл „Пирин“ и др. Накратко, обсъжданите в срещите теми обхващат въпроси, свързани с разбиранията за фолклор, хореография, сцена, методика, приемственост, сценично танцово изкуство на фолклорна основа у нас в неговото зараждане и развитие, но и обвързването на жанра с политическата конюнктура. На тези „срещи“ може да се погледне и като на приложение към книгата „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (София, Издателство „Марс 09“, 2011[1]), където присъстват извадки от тези и други интервюта, още данни, интерпретация на данните и анализ.
Преди включването им в монографията интервютата с хореографите Тодор Бекирски, Агрипина Войнова, Лъчезария Павлова и Мария Кърджиева са публикувани в две поредни издания на списание „Български фолклор“ (2001), придружени от обговарящ текст. Не-хореографски, но добре информиран поглед предлага разговорът с Митко Иванов, ръководител на ансамбъла за изворен фолклор от град Плевен. В това интервю по различен начин се гледа на връзката между новите обработки и „класическия“ фолклорен танц – основата на танцовото изкуство на фолклорна основа. Именно заради различния поглед записът на този разговор намери място сред хореографските наративи. На последните гледам като на документи, които остават на разположение на сегашните и бъдещи етнохореолози, историци, фолклористи и други специалисти.
Има още една причина за повторното връщане към тези интервюта от 2000-2002 г. И тя е съществена. Публикуването на разговорите в тяхната пълнота е израз на уважение към специалистите, избрали да практикуват отговорно и със сърце професия, захранила с радост живота на хиляди хора. Надеждата на съставителя е, че тази книга би представлявали интерес за онези, които наред с танца и танцуването искат да разберат повече за личностите, задали някога (и задаващи днес) насоките. За онези, които обработват фолклорния материал, преподават, възпитават естетически вкус, формират критерии и школи. Разбира се, имената са много. Със селекцията тук аз бих искала да обърна внимание върху фигурата на хореографа по принцип. Хореографът-културен герой – в неговата роля на пръв учител по танц (свят), преподаден като фолклорен. Защото истинският проблем днес изглежда не е в промяната, а в подмяната, в именуването, или в подготвеността на човека, преподаващ български танци. А иначе никой не може да спре реката.
[1] Самата монография се опира на данни от научния проект на авторката, озаглавен „Фолклорният танц днес – теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Словения“, Програма за научни изследвания, Прага (2000 – 2002), Фондация „Отворено общество“. „Folk Dance Today: Field Research in Bulgaria, Macedonia, Serbia and Slovenia; Research Support Scheme, Prague (2000 – 2002), Open Society Institute. Проучването от този период съдържа гласовете и на още редица хореографи, между които Петър Ангелов, Иван Донев, Петър Григоров, Румян Занев, Николай Цветков, Иван Донков, Борислав Ганчев, Христо Станков, Цецко Колев и други специалисти (Нешка Робева, вкл.), като откроява отделни поколения хореографи, както и връзката учители – ученици (последователи).
Към интервюто с Иван Тодоров (декември, 2000)
20 години по-късно
Бях на 16, когато за първи път прекрачих прага на репетиционната зала на танцовия състав при Студентския дом на културата в София (днес Академичен фолклорен ансамбъл). Ученичка в гимназия с разширено изучаване на немски език, със сериозен танцов опит от „Росна китка“, но нито риба, нито рак по отношение на вписването ми в дадена танцова формация.[1] Нито дете с децата, нито голяма с големите. Именно тогава попадам на репетиция на „студентите“. Студентският дом е на пъпа на София, точно срещу Народното събрание. С трепет изкачвам стълбите.
Иван Тодоров – „Шефа“, „Попето“ седи на стол зад правоъгълна маса с гръб към прозорците, на хвърлей от „опашката на коня“ и преглежда дневника на състава. В списъка – юристи, инженери, философи, филолози, още следващи или вече завършили. Ученичките бяхме три. Новодошли. Точно в осем „Шефа“ натиска звънеца за начало на репетицията и с този звънец слага началото на едно цяло житейско приключение. Моето. Със сигурност не единственото.
Докато танцувах в ансамбъла, така и не ми се обърна езикът да му кажа „Шефе“ или „Попе“. Защо „шеф“ беше ясно, но защо „поп“ разбрах с лагерите на Рибарица, казана с рибена чорба, кръщенетата на състава и изобщо цялостното ми преживяване със студентския състав. Незабравими пет години. От тези лагери тръгна и личното ми „огнеходско“ приключение, проучването върху нестинарство и огнеходство за дипломирането ми като филолог. Въобще много неща тръгнаха от студентския състав. Пътища. Свят. Светове. Редовете по-долу са размисли за това как някои срещи в живота ни водят до опитности, формиращи до голяма степен професионалния ни път и личностното ни развитие изобщо.
Иван Тодоров се оказа освен „оценител“ (член на изпитната комисия) на хореографските ми етюди, представяни в Института за музикални и хореографски кадри, но и „работодател“ в известен смисъл. Още следвах, когато той ме попита дали бих приела да ръководя работническия състав при медодобивния комбинат на гара Елисейна. Два часа с влака, ей го къде е. Съгласна съм, разбира се, аз съм на 19, огън и плам, готова съм и да пътувам, и да танцувам, и да хореографирам, да преподавам, да уча... На друго място вече съм описвала как стигнах до Елисейна и как внесох дълбок смут в миньорските души, очакващи Иван Тодоров да им изпрати от София солиден хореограф, мъж. Но, не. Изсипах се аз. От самосвал. Стопиран някъде из Дефилето.
Иван Тодоров е причината за безценния опит, който придобих в селата Елисейна и Зверино.[2] Оттогава е и моето близко общуване с държавните железници. В ранните утрини на тези първи пътувания от началото на 80-те колегата-музикант сладко отбелязваше: „Най-обичам да съм змия; ем си лежим, ем си бегам“. Той обаче спря упражнението с лежането-бегане и гоненето на влака след първата година. За мен нещата продължиха. Това е периодът на Перестройката, времето на „Огонёк“ и „Московские новости“, които, ако не успявах да грабна от вестникарската будка до ескалаторите преди да се метна на последния вагон, заемах от библиотеката на комбината. В Елисейна нямаше голям интерес към тези издания, макар че в тях се публикуваха неща, немислими да видят бял свят преди Горбачов. Изчитах ги от край до край. Железният кон яхаше релсите два пъти седмично, а змията се виеше в разни посоки и сама не си знаеше дирите.
На път изучих занаят от две майсторки от Задругата на майсторите (Радка Ангелова, лека й пръст, и Магдалена Ангелова, актриса по образование, дъщеря на леля Радка). В ателието на Магдалена видях за първи път блузони от жива вълна и фантастични ръчно направени облекла. От това ателие дойде вдъхновението, както и първите материали. Магдалена изработи и кюстендилските костюми за работническия ми състав от Елисейна (по скици на художничка). Впоследствие работихме заедно с нея и в Центъра за работа с деца в Лозенец, подготвяхме спектакли, пътувахме, стигнахме чак до Тараклия и бесарабските българи. Като сътрудник на този Център имах изключително преживяване, свързано с няколкото ми класа с деца с умствени увреждания (даун синдром и други) от специалното училище в съседство. Никога няма да забравя момента, в който тези мои ученици показаха коледната си програма с научените песни и игри, облечени в костюми на малката сцена на Духовната семинария. Родителите им плачеха от умиление. Преподавателите също. Някои от тези деца не можеха да говорят („нормално“). Но пееха. Танцуваха.
Плетенето на една кука се оказа изключително полезно и вдъхновяващо занимание. Не само защото като се работи с жива вълна човек може да рисува картини (власинките прехождат едни в други), но и защото имаше с какво да се рисува. В Зверино се намираше малка фабрика за килими. Вълна – бол. Родителите на „моите“ деца в ония трудни години ми плащаха в натура (домашна вълна), която заменях за цветна, изтеглена на нишка. Имам ясен спомен как се връщам от селото, слизам от влака, преминавам през подземията на Централна гара и се качвам на трамвая с бали вълна. Само на главата си не носех чувал. В един момент бях и напреднало-бременна. Всичките ми блузони от този период, впоследствие представени пред комисия на Съюза на художниците, оценени и изложени в магазина на СБХ срещу Руската църква, бяха сътворени с материали от чудното село Зверино. Пак там, в селата Елисейна и Зверино, направих първите си теренни проучвания като хореограф и начеващ филолог. Когато в края на 80-те всички предприятия съкратиха хоровите си диригенти и хореографи, аз се оказах с умения, които захранваха донякъде университетската ми стипендия, а също и личния ми гардероб. Признавам, ужасно се ласкаех от мисълта, че облеклата ми бяха представяни заедно с творби на истински художници-приложници. Какъв художник бях аз...
Всъщност в онези времена изобщо не знаех какво съм и къде се вписвам. Знаех само, че искам и че трябва да уча. В годините на следване на хуманитарни специалности в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ бях осъзнала колко ограничени са представите ми за фолклор, фолклорен танц, култура... А и за много други неща. Бях започнала да развивам интерес към етнохореологията. Започнала бях да се запитвам за причините, довели до сценичното претворяване на традиционния танц, за начините, по които той се е развил и продължава да се развива, както и за ролята на водещите фигури в този процес. Иван Тодоров беше една от тези фигури. Имах да го питам толкова много неща.
Срещнахме се в един декемврийски следобед на 2000 г. в Съюза на българските музикални и танцови дейци. Когато по-късно транскрибирах записа от тази среща, умишлено запазих характерния за Тодоров говор и стил, типичен за района, а и за поколението. Части от интервюто ми с него са включени в изследването върху състава за народни танци като културно явление в България (2011).
Днес препрочитам интервюто с Иван Тодоров (наричам историите в моите интервюта „хореографски наративи“) и си давам сметка, че дължа много на този човек. Същевременно си мисля, че нещата, които той казва, могат да са в помощ на други практици и изследователи. Последното само по себе си е достатъчно основание срещата да бъде извадена от архива и споделена.
23 април, 2020 г.
Силвър Лейк, Вашингтон
[1] Само за кратко моето поколение надраснали „Росна китка“ младежи работи (по идея на Петър Григоров) с балетмайстора Анатолий Клочков. Стажът в този детски ансамбъл и ролята, който той изигра в живота ми, е друга отделна тема.
[2] Зверино е на 7 км от Елисейна, а ходенето до Зверино беше свързано с разширения ми норматив от преподавателски часове. След първите години към репетициите с миньорския състав се добави работа с училището в Зверино, както и репетиции с работниците от предприятието в селото.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.