Той ми каза, най-добре е да започнем от началото, а аз се замислих. И го погледнах. Имаше мургаво из­острено лице, като че ли вече го бях виждала някъде. Какво е началото? И кое може да се приеме за начало? Непознатият изглеждаше някъде около тридесетте. Едва ли можеше да ми отговори. Оня вик при раждането? Очите мълчаха, в устните се зараждаше усмивка. Риза­та бе разкопчана до гърдите. Навитите ръкави разкри­ваха до лактите силни, спокойни, загорели от слънцето и все пак нежни ръце с дълги пръсти, познавах нервно­то им барабанене по масата. Но откъде? Откога? На­прегнах се, нищо не се получи, спомен нямаше. А въз­можно ли е да има едно-единствено начало в човешкия живот, запитах. Не са ли те твърде много? И кое от тях може да се приеме за истинското? Във вашия живот например? Какво е датата, отбелязана в паспорта? Чо­век се ражда и започва да се бори и със самия себе си. Така е, отвърна ми, а това е най-тежката борба. С най-несигурната победа. Тъкмо мисли, че е успял, и онова негово непознато АЗ, спотайвало се дълбоко, изскача неизвестно откъде на повърхността и нанася неочаква­ния удар. Поставя край. Или поставя начало… И та­ка… Докато говореше, открих в косите му побелял ки­чур. При неговите тридесет? Но нали и в моите коси имаше побелели кичури, а бях само на тридесет и две? Твърде рано побелява нашето поколение, помислих си.

А казах: изглежда лесно да започна от началото, но как… За мен то е някъде към третата или четвъртата година с първия спомен… В устните усмивката най-сетне се разгоря, откриха се зъбите, съгласяваше ли се с мен? Или отричаше? На лявата страна за миг се поя­ви трапчинка, и нея я бях виждала вече… И изведнъж си спомних къде, в директорския кабинет, преди месец беше, после… А за друг началото е малко по-рано или малко по-късно. За трети — от един ярко запечатал се миг в съзнанието. Или не… още в подсъзнанието, когато споменът не се облича в думи, нито в образи, пази го изтръпването на кожата, неосъзнатата болка, неопре­деления страх, изгарянето под клепачите. Обърквах се, обземаше ме паника. Какво бе искал от директора? И защо по-късно го бях видяла да разговаря с Невена, с Катя, с Рангел, с Антоанета? И защо бе присъствал на един от нашите стопански съвети? Можех да го по­питам кой е всъщност? Налях коняк в чашите, на него и на себе си, печелех време, конякът имаше цвят на ла­тинка. Мъжът извади цигари, познах жеста, с който из­дърпа една, дълга, бяла, със златно ръбче до филтъра, и той печелеше време. Предложи и на мен. Взех. Запал­ката щракна в пръстите му, пламъкът ме опърли, осве­ти ме до дъното. Видях се в зениците му изплашена до неузнаваемост и смалена до всичките свои начала. Кое бе първото и кое от тях можеше да се нарече истинско? Всяко само за себе си, след някакъв край. Непознатият чакаше, опрял гръб във фотьойла, а моите длани се из­потиха и студ се вмъкна незабелязано в пръстите ми. Непознатият?

— А вие всъщност кой сте? И с какво право искате да знаете всичко? — нещо в мен настръхваше.

— Журналист.

Каза и името си, не го запомних, не го бях и чувала. И имаше ли значение, няма, засмя се той. Другото Искаше да ме върне назад, да ме захвърли чак до ония денонощия във влака, слели се за мен в едно и беля­зали начало. Пред очите ми се ширна земя, прелитаща зад стопеното от дъха ми стъкло, заснежена и бяла, мъдра и притихнала като пустиня. А зад гърба си усе­щах черното мълчание на моя баща, препънат на две върху седалката, с разтворена книга във вцепенените ръце, с невиждащ поглед… Нима можех да разкажа някому за… И оттук нататък ли потече животът ми, моят живот в черно и бяло? И кому беше нужен той, ей такъв, целият на показ, с лошото и доброто в него, с всичките ми прераждания, с извисяванията и падения­та, с непрестанните повторения и внезапните откъсвания от тях? Мъжът се усмихваше, искаше като че ли да ме насърчи в моето дълго пътуване назад, а ме нямаше в зениците му, и него го нямаше в моите, бе успял да ме тласне сама в началото на спомена. Мама пътуваше в един от съседните вагони, заспала вечния си сън, а аз не разбирах и исках да се пробуди, чаках я да дойде при нас и ми разкаже една от своите приказки… На­празно. Тя все не идваше и студът, промъкнал се неусет­но в дланите, ме заизпълва цялата. Бях почнала да зъзна, бавно замръзваха и зъбите ми, превръщах се в странен снежен човек. Можех ли да разкажа за снеж­ния човек, нали бях самата аз и .. . Кой си ти, непозна­ти човече, вдигнах очи към него, какво си видял ти през своите тридесет години, за да разбереш мъката на онова дете и да можеш да разкажеш за нея? Тя не е нужна никому…

— На пет години и аз загубих майка си — каза не­очаквано той. — Напусна баща ми заради друг и зами­на… Баща ми никога не й прости, а аз… — усмивка­та му ме подкупваше, искрена, поощряваща. Доверие вдъхваше не само белият кичур в косите.

Е, хайде, казваше ми като че ли цялото му лице, не е толкова трудно да се започне… Дадох ви пример. Трудно е, съпротивляваше се всичко в мен, смъртта е друго, тя е раздяла без никакъв шанс нито за прошка, нито за среща, смъртта е абсурд, който не се проумява никога… Езикът отказваше да се раздвижи, устните немееха, само пръстите ми търсеха своята топлина, вплитаха се едни в други, живееха, изсушаваха влага­та в дланите. Непознатият, седнал насреща ми, не очак­ваше от мен само рождената дата, мястото на ражда­нето, социалния ми произход и няколко други грижливо пресети факти, навярно той ги знаеше, както и името. Проумявах бавно.

— Срещнах я след години… — продължи той, но аз го прекъснах:

— Защо ми разказвате всичко това? На мен…

А ми бе ясно защо, както и на него. Разтвореният му празен бележник чакаше. На масичката бе сложил и магнетофона с празна касета, на нея щеше да запише цялата истина за живота ми. Ако му я разкажех… Ако не измислех някоя, която би му се харесала пове­че, а и на мен би харесала повече… Но каква?

Мълчахме.

Отпихме отново от чашите и се погледнахме. Аз зна­ех за него само, че е журналист и майка му го е напус­нала, когато е бил на пет години. По лицето му личеше, че е добър и порядъчен до мозъка на костите, че е че­стен дори в маловажните неща, че каквото и да му ка­жа, ще го приеме за чиста монета, а това ме задължа­ваше да говоря истината или да си мълча. Но мълча­нието ни продължи твърде дълго, повече от час, а аз не му бях казала нищо за себе си, макар че той изглежда­ше осведомен и за моя живот, навярно още директорът му бе разказал това-онова, а после го бяха допълнили Невена, Рангел, Катя и другите, с които го бях вижда­ла да разговаря. Но защо сега чакаше с такова търпе­ние, като че ли щях да му открия в нова светлина сът­ворението на света?

— Вие навярно знаете всичко, което ви е необходи­мо…

Той не отрече, но допълни, че неговото време е огра­ничено, и помоли да му помогна. Аз повдигнах неопре­делено рамене. Засмях се.

— Ако винаги, когато трябва да напишете очерк за някого, губите по толкова много време, как ви стигат парите?

Засмя се и той и ми отвърна, че парите не са най-важното нещо в неговия живот, както и в моя. Откъде можеше да знае? Трябваше да приключа по-бързо с не­го, Сашка щеше да се прибере след училище.