* * *

След­ва­що­то ми де­ло е нас­ро­че­но за де­вет­на­де­се­ти но­ем­в­ри две хи­ля­ди и пър­ва го­ди­на. То­ва пра­ви към трис­та и че­ти­ри­де­сет дни от Но­вия век. Но не кол­ко дни от то­зи век пра­ви то­ва е важ­но се­га.

Важ­но е, че ми ре­мон­ти­рат шко­да­та на це­ни на ау­ди. За­що­то то­ва е пър­ви­ят сер­виз, кой­то ми по­пад­на пред очи­те в Бла­го­ев­г­рад.

Ад­во­кат Здрав­ка Ка­лайджи­е­ва каз­ва, че де­ло­то е нас­ро­че­но за де­вет­на­де­се­ти но­ем­в­ри. Ху­ба­во не­що са мо­бил­ни­те те­ле­фо­ни.

По­ня­ко­га са ху­ба­во не­що, ако не си Бой­ко Лам­бов­с­ки или М. М. е мо­я­та при­я­тел­ка.

- Ти си пе­до­фил - ми каз­ва по­ня­ко­га.

Раз­ли­ка­та ни е два­де­сет и три го­ди­ни. Раз­би­ра се, че по-въз­рас­т­ни­ят съм аз.

- Аз съм ес­тет, ти си ге­рон­то­фил­ка - й от­в­ръ­щам.

Май­ка­та на си­на ми Лю­бо­мир, мал­ко пре­ди да си вдиг­не чу­ко­ве­те и да се при­бе­ре в Си­лис­т­ра, бе­ше хо­ди­ла на ле­кар. Вър­на се от бол­ни­ца­та и ни в клин, ни в ръ­кав ми ка­за то­га­ва, че Люб­чо не мо­жел да има ге­не­тич­ни ув­реж­да­ния. Пог­лед­нах я учуд­ва­що и тя си приз­на. Отиш­ла в бол­ни­ца­та да пи­та да­ли ще има па­губ­но въз­дейс­т­вие вър­ху си­на ни то­ва, че съм пет­на­де­сет го­ди­ни по-стар от нея.

Не ка­за­ла по-го­лям.

По-стар ка­за­ла.

Та за Бой­ко и М. За­що за тях не е удоб­с­т­во да са с мо­бил­ни те­ле­фо­ни.

По­ня­ко­га ей тъй, ка­то си ле­жа и гле­дам в ня­коя точ­ка на та­ва­на на гар­со­ни­е­ра­та си в Смо­лян, им звъ­ня. На тех­ни­те те­ле­фо­ни се от­бе­ляз­ва, че ги тър­ся. Са­мо че аз вед­на­га зат­ва­рям.

Прос­то ис­кам да им ка­жа, че мис­ля за тях.

То­ва е са­мо акт на вни­ма­ние от моя стра­на. Не­що ка­то:

- Мно­го ви оби­чам. Лип­с­ва­те ми. По­ня­ко­га се се­щай­те за мен.

Те оба­че бес­не­ят.

От­с­ко­ро и Бой­ко се на­у­чи да ми вър­ти тия но­ме­ра.

И М. го пра­ви.

Здрав­ка, ад­во­кат­ка­та, усе­ща, че не­що не е на­ред.

Ос­та­на и да е на­ред.

Аз съм шофьор от двай­сет дни, но ве­че на три­де­се­ти­на хи­ля­ди ки­ло­мет­ра.

В ко­ла­та си но­ся и спрей.

Ка­то я уда­ря ня­къ­де сли­зам със спрея в ръ­ка, бо­я­дис­вам и про­дъл­жа­вам.

На пет­нис­та хи­е­на нап­ра­во е зап­ри­ли­ча­ла шко­дич­ка­та. Тя е про­из­вод­с­т­во хи­ля­да де­вет­с­то­тин осем­де­сет и шес­та го­ди­на.

До­ри съм си вну­шил, че е про­из­ве­де­на в де­ня, в кой­то ми из­ле­зе пър­ва­та кни­га.

Пър­ва­та ми кни­га се каз­ва “Ше­па жи­вот”.

Заг­ла­ви­е­то не е мое. То е на май­ка ми.

Кръс­ти кни­га­та ми де­сет го­ди­ни пре­ди из­ли­за­не­то й.

Ра­бо­тех в Кре­ми­ков­ци то­га­ва. И бях же­нен за май­ка­та на дъ­ще­ря ми Иван­ка.

Днес е Ива­нов­ден. Да­но да са бла­гос­ло­ве­ни ре­до­ве­те, ко­и­то пи­ша.

За­що­то то­ва, ко­е­то ис­кам да раз­ка­жа в та­зи кни­га, ня­ма да се ос­ме­ли ни­кой да на­пи­ше.

За­що­то то­ва е кни­га за пре­да­тел­с­т­ва и при­я­тел­с­т­ва.

Кни­га за жи­ви мър­тъв­ци и ду­хов­ни прос­ти­ту­ти.

За те­зи, ко­и­то на­джи­вя­ха без­с­мър­ти­е­то си.

За те­зи, чи­я­то един­с­т­ве­на ди­ря в жи­во­та е леп­ка­ва ка­то спер­ма в чар­шаф.

Спер­ма, от ко­я­то ня­ма да се прък­не ни­що.

То­ва е кни­га за тая жи­вот­но­въд­на фер­ма, ко­я­то на­ри­ча се­бе си БЪЛ­ГАР­С­КА ИН­ТЕ­ЛИ­ГЕН­ЦИЯ.

За­що­то та­зи ин­те­ли­ген­ция кви­чи са­мо то­га­ва, ко­га­то дър­жа­ва­та не й доси­пе по­мия в ко­пан­ка­та.

Та­зи ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то на­пи­са: “Тоз, кой­то го­во­ри скуч­но за ко­му­низ­ма, зна­чи го­во­ри против ко­му­низ­ма.” Та­зи ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то от зад­на­та се­дал­ка на слу­жеб­ни­те мер­це­де­си раз­пит­ва­ше за це­на­та на би­ле­та до Кре­ми­ков­ци.

Май­ка ми ня­ма­ше те­ле­фон то­га­ва и се по­мо­ли­ла на съ­се­ди­те да ми се оба­дят в Со­фия.

Оба­ди­ли се и ка­за­ли вед­на­га да тръг­на за Смо­лян. И зат­во­ри­ли те­ле­фо­на.

Бях вто­ра смя­на в Кре­ми­ков­ци. Ани, май­ка­та на дъ­ще­ря ми Иван­ка, ми ка­за.

Бе­ше по­лу­нощ. И аз, два­де­сет и пет­го­диш­ни­ят, тръг­нах на ав­тос­топ.

Не зная с ка­къв акъл съм тръг­нал на ав­тос­топ то­га­ва, но и до­се­га се чу­дя на те­зи, ко­и­то ме кач­ва­ха по пъ­ти­ща­та.

То­га­ва се за­ре­кох, че ако ня­ко­га се сдо­бия с ко­ла, сто­па­джи­и­ и на пок­ри­ва ще кач­вам.

До­там не се сти­га, раз­би­ра се. Но за­дъл­жи­тел­но спи­рам на ав­тос­то­па­джии.

Тръг­нах, за­що­то как­во мо­же да си по­мис­ли един си­рак ос­вен най-ло­шо­то. Още по­ве­че, че не се е оба­ди­ла май­ка ми, ни­то мъ­жът й.

За­ва­рих я да пър­жи кюф­те­та. Тя ме поз­на­ва ка­то ни­кой друг. Зна­е­ла е, че ще тръг­на.

Как­во има, пи­там, а тя:

- Се­га ци­га­ри в зат­во­ра тряб­ва да ти но­ся. За­то­ва ли се бъх­тах цял жи­вот, си­нът ми да ме из­ла­га та­ка?

Брат й й бил ка­зал, че след ка­то ня­мам об­ра­зо­ва­ние и пуб­ли­ку­вам в цен­т­рал­ния пе­чат, съм щял да вля­за в зат­во­ра.

За не­го ця­ло­то се­мейс­т­во се е бъх­та­ло да го изу­чи. Ма­ма е по­луг­ра­мот­на, той - уче­ни­ят в се­мейс­т­во­то.

По-къс­но го на­ре­кох “уй­ко изед­ник”. По сти­ха на Бо­тев. На­ис­ти­на е ге­ний ада­шът.

- Ше­па жи­вот имаш, бе ма­ма - на­реж­да май­ка ми. - За-къ­де по-нап­ред?...

Пре­со­ли­ла е кюф­те­та­та. А е гот­вач­ка.

То­ва ра­бо­ти май­ка ми и оби­ча про­фе­си­я­та си.

До­ка­то ми сла­га по­ред­но­то кюф­те, съл­зи­те й ка­пят вър­ху не­го.

Ето как ги пре­со­ля­ва, си каз­вам.

При­би­рам се към квар­ти­ра­та си на “Ма­йор Агов” 9 в Со­фия.

Ве­че съм се раз­вел и с чет­вър­та­та си же­на.

Че­ти­ри раз­во­да и ед­на сти­хос­бир­ка.

Би­ло е към де­сет ве­чер­та. Вре­ме­то на меж­ду­на­род­ни­те пи­са­тел­с­ки сре­щи.

Един от те­зи слу­жеб­ни мер­це­де­си, в ко­и­то се зада­ваха въп­ро­си за це­на­та не на чо­веш­кия жи­вот, а за це­на­та на би­ле­та до Кре­ми­ков­ци, спи­ра. От­ва­ря се вра­та­та.

- По­е­те, кач­вай се да те по­во­зя.

Лев­чев пак се е ска­рал с шофьо­ра си Иван и пак шо­фи­ра сам.

Ся­дам вът­ре. Не му каз­вам “Дру­га­рю Лев­чев”.

Ба­те Лю­бо е об­ръ­ще­ни­е­то ми.

Шест го­ди­ни след то­ва во­зе­не той ще ми ку­му­ва.

И си­на си ще кръс­тя Лю­бо­мир.

На не­го.

Как­то и дъ­ще­ря ми Иван­ка е кръс­те­на на Иван Дин­ков.

Ако имам тре­то де­те, то ще бъ­де Кон­с­тан­тин.

На Кон­с­тан­тин Пав­лов, раз­би­ра се.

Но­ся в се­бе си сиг­нал­на брой­ка от “Ше­па жи­вот”. Ня­ма да му я дам. Лев­чев и не пре­пи­ра.