Малката Божана се събуди. Надигна се, седна на леглото и се огледа. Щорите бяха плътно спуснати и мрак изпълваше стаята ѝ. „Къде съм“, почуди се тя. Напрегна се и успя, макар и трудно, да различи познати предмети и нейни любими играчки. Това донякъде я успокои, но не отговори на въпроса „Навън ден ли е, или нощ?“. Тогава тя стана и отвори прозореца. Тъмнина покриваше всичко наоколо, а съседските къщи бяха застинали в прозявката на нощния сън. Само едно клонче леко се полюшваше и раздвижваше тъмнината, която набъбваше, пулсираше, завърташе се в кръг и поемаше в неизвестна посока, за да се върне отново като мрачна сянка, настръхнала и плашеща. Точно в този момент Божана го видя. Беше някакво ужасно чудовище с две глави. Едната плешива, или може би гладко обръсната. Някъде от тила ѝ се издигаше разклонен израстък, чиито краища се мятаха и всяваха страх. Очите му, огненочервени, бяха сякаш забучени в тъмни орбити, които подчертаваха и подсилваха яростта в тях. От огромната му уста стърчаха два извити зъба, наподобяващи яки глигански бивни. Другата му глава – с мятащи се насам-натам змии вместо коса и с очи, хвърлящи пламъци от време на време – имаше толкова дълъг врат, че с темето си блъскаше върха на дървото, а от това се раждаха нови видения. Онемяла от изненада, Малката Божана не смееше да помръдне. Кожата ѝ бе настръхнала. Не усещаше тялото си. Не чуваше мислите си. Все едно беше парализирана.