Три месеца след самоубийството

ВЪН ОТ РАЯ, психодраматична сесия. Начало

ХЕНЗЕЛ: Странна е тази музика! С дъх на море…

ЕМА: Барток – струнен оркестър, перкусии и челеста.

ХЕНЗЕЛ: На Кораба сме, къде другаде, люлеем се, мачтите скърцат… Струпани сме край перилата и се взираме с надежда, но морето бучи… Дотегна ни тоя залив!

ЕМА: Може би оная далечна светлинка вещае отплаване? Виждаш ли я?

ХЕНЗЕЛ: Дали ако по-рано бях видяла предстоящия край на ДИКЕНС, бих го мразила толкова, ЕМА? Туй се питам напоследък. Смъртта е нелепа независимо дали си я извикал, или е дошла свише… ДИКЕНС живя хазартно, самоубийствено, видях го като проснат труп и го алармирах, а той се изсмя. Може да е скривал смущението си, а? Може да не е бил кофти човек? Чудя се… (пауза) Наричаше живота студен джаз…, дали не е бил прав?…(пауза) Дано светлинката не е мираж… Веднъж да вдигнем котва…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Нямай угризения, който не обича себе си, не обича никого, как да го предпазиш?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Видя го мъртъв? Да не си ясновидка? (Смях.)

ХЕНЗЕЛ: Не знам. Моля, не ме прекъсвайте, говоря с ЕМА. Може наистина да не е бил гадняр, в края на краищата колко са мъжете, които биха устояли на упорита съблазън, а акъла на МАГДАЛИНА все в гащите, очите ѝ – нимфомански премрежени, устните – емблема на оралната перверзност… Наясно съм: постоянно незадоволеното животно между краката, сексуалната и психическата ѝ извратеност идат от грозотата ѝ – външна и вътрешна. При това е стара. Тъй че, ако се търси вина, не е у него, защото мъжете нищо не влагат, нали, за тях любовта е обикновена фрикция на половия орган… Плюс ядене, нали?…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Доста натуралистично! (Одобрителни възгласи.)

ХЕНЗЕЛ: Ама е така.

ЕМА: Днес МАГДА и ИОНА не са на Кораба, мила ХЕНЗЕЛ, някой ден заедно с тях ще обсъдим естетическите категории грозно и красиво, съгласна ли си? Знам, че не можеш да изпиташ задоволство от края на когото и да било, включително от тъжния край на ДИКЕНС, още повече, че ти изпрати и скъп за теб човек, надникна в отвъдното… и претърпя метаморфоза…

ХЕНЗЕЛ: Какво ли не претърпях. Искам да се махна, знаеш ли. Дълго се колебах, но почвам да мисля, че заминаването с ИОНА е шанс за мен? Да изчезна от тук, нищо да не ми напомня за разврат, страдание и мъртъвци! Ама и на Сатурн да забегна, едва ли ще се отърва от психическия баласт... Още избивам чивия… Жалко, че не останах в амнезията!… Ако трябва да съм честна, ЕМА, не асимилирам тези връхлитащи ме странности. Някой път – да, карат ме да се усмихна, но друг път… не ме кефят. Като например нашепваната вероятност отново да съм с МАГДАЛИНА! Объркана съм. Знаеш ли – бих искала пак да съм като другите. Но не точно като тези хора.

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Срамуваш се от нас, така ли?

ХЕНЗЕЛ: Не-не, извинете, че прозвуча така! Защото сме доведени тук от проблеми и… от бляна по синия океан… Химера, естествено… Ама ще се оправим… може би…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Действителен случай: Млада жена отива при учител-адепт да се жалва колко я е страх да не ѝ лепнат етикета „луда“ заради консултации с психиатър. Учителят ѝ рекъл: „Не се безпокой, всички, които са вън от рая, са луди. Ако някой ти каже, че си луда, ти му отговори: И ти си като мен!“

ХЕНЗЕЛ: Моля ви, съвсем не исках да кажа, че… Опитвах да споделя с ЕМА, че тези мои необясними състояния ме правят неспокойна, вие нищо не знаете! Страх ме е да не се изморя. Не съм сигурна в себе си, разбираш ли, ЕМА, ти за съжаление, не си ми майка да си цял живот до мен!

ЕМА: Знам, с времето ще намериш отговор защо точно с теб се случи и тогава загадъчното няма да те плаши. Научи се да разпознаваш съдбата си, мила, вече си пълнолетна. Който се ръководи от интуицията си, той е затворен за шумовете на външния свят и сам напипва пътеката си.

ХЕНЗЕЛ: Досега не си ме лъгала, но макар и лекар, си човек, не си Господ нали. Само в Него не се съмнявам. Дано не ми се сърдиш.

ЕМА: Отнасяй се към себе си както Господ се отнася към теб – обичай се. Не изобличавай, нямай подозрителност и страх и ще видиш как всичко около теб неусетно ще се промени към добро.

ХЕНЗЕЛ: Добре звучи...

ЕМА: Мисля, че загряхме. Предлагам да почнем с размяна на ролите – ти да си МАГДАЛИНА, а ХЕНЗЕЛ да е представена от ПОМОЩЕН АЗ, съгласна?

ХЕНЗЕЛ: Добре, но спираме уредбата, предпочитам… жива музика и без думи! Аз на тимпаните, о’ кей?

ПОМОЩЕН АЗ КАТО ХЕНЗЕЛ: Аз ще свиря на металофона…

ЕМА: Нека не забравяме биоенергийното дишане. Първо ще се заредим с кислород и една тогава ще изпеем песента на гласните – за концентрация и повдигане на вибрациите. Ще акомпанирам на пианото. Музиката е съединителното звено между човешкия и ангелския свят… Започваме ли?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Готови сме!

І. Относно ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

                                                                                   Ало, психиатрията!

                                                                                   Бързо! Тук на един му

                                                                                   стана добре!

                                                                                              Анонимен сигнал

Това, уважаема, е една психарска история, финалът на която избухна неотдавна със сцена на егоистично задоволяване на половия нагон. Въздържам се да започна с описания на генитални изживявания, макар че, мен ако питаш, си струва, защото те по своята същност бяха следствие на рядко срещано по своята безскрупулност изнасилване от страна на така наречения нежен пол! Обещавам да ти пусна тоя словесен клип, но преди това бих се ограничил с констатацията, че разривът, следствие на това изпъстрено с неприлични думи, опипване и телесни тръпки деяние, бе логичен, ала колкото и да е парадоксално, бе пожелан и предизвикан, именно, от насилника, който на всичко отгоре смяташе, че между двама им е имало връзка. Ако в теб мъждука нещо сантиментално, недей се коси, защото финалът на историята и последвалият разрив се оказа едноактова (и в единия, и в другия смисъл) пиеса, представляваща по-скоро прелюдия към нова интрига. Но ако на пуританското в теб всичко това му дойде в повече, приеми версията на единия от партньорите, според когото съвкуплението по принцип не е животинско („по принцип“ – как ти звучи?), в случай че физическата възбуда е резултат на душевната, следователно телесните страсти са деликатен начин за поддържане на мирогледното равновесие, което, в противовес на негативизма и отчаянието, стимулира духовното – сиреч, когато един секс има възвишени цели, той е антипод на разврата... Бла-бла.

Колкото до другата страна в горепосочената изчанчена история, с чиста съвест мога да отбележа: беше по-дистанцирана от подобни еквилибристики, защото се имаше за епикуреец, извличащ единствено и само удоволствието от мига и мислеше, че, подобно на паяк, нарцистично се храни от емоционалните и телесни тръпки на своята жертва, оплетена в еротичната му паяжина. Тази страна имаше съзнанието, че диктува правилата на играта, че е готова на петинг и в по-широк смисъл...

Докато ролите не бяха разменени...

Що се отнася до взаимоотношенията с третия компонент на триъгълника, госпожо, уверен съм в погрешните ти преценки и заключения – следствие от рутинно предубеждение. Като слон съм злопаметен, но само в бизнеса си. По-скоро съжалявах тоя рогоносец. Защото колкото и навремето да се давеше с атоталитарна риторика (той поначало си е кух теоретик), на него хич не му и мина през акъла, че уравниловката бе рай, именно, за неудачниците и вместо да рипаше по митинги, какъвто бе и болнав, трябваше да бленува по изгубения рай... Сега, когато политическите страсти на прехода вече са отшумели, дано го е осъзнал. Мъничко съжалявах и нея за орисията ѝ, но само мъничко. Наскоро, не помня по какъв повод, се сетих за младежките си фантазии в далечната мезозойска ера, когато халюцинирах въздушни замъци, обитавани от мен и нея в качеството ѝ на моя съпруга. И изпитах неочаквано задоволство по простата причина, че ако този досаден сценарий се бе осъществил, повестта не би била хумористично еротична (не предвидих мистично-криминалния привкус), а отблъскващо прозаична и следователно – отдавна да е хвръкнала в небитието. Дето се казва, като губиш, не знаеш какво печелиш. Към днешна дата си давах сметка, че колкото и да бе евтин тоя забранен плод, не исках да се отказвам от него (да не се лишавам доброволно от каквото и да било бе станало моя втора природа). И докато гадаех за истинската причина за театрото, което тя ми изигра в боксониерата след последното ни чукане, поколебах се дали да не намина у тях и лично да проверя има ли някаква реална промяна в семейния им ландшафт, или е била плоска провинциална куртоазия от типа „За каква ме мислиш, не съм от тях, как’ Сийке!“. Но нещо ме възпираше и нито се обаждах, нито отивах у тях. И слава богу, защото ако вярвах на досегашната периодика на сношенията ни, всеки момент трябваше да очаквам вагиналното глождене автоматично, със затворени сомнамбулни очи, да я доведе в любовната ни квартира със снети и сгънати в чантичката прашки. Знаех, че вече съжалява за така лекомислено обявената сексуална диета, несъизмерима с волевия ѝ стоицизъм – изпитание от този тип не беше препоръчително за жена с трептящо чувствителни органи за възпроизводство като нейните. И не се излъгах. Е, тя нямаше да е тя, ако елементът на изненадата изобщо липсваше – в очакваното обаждане все пак имаше и нещо неочаквано – позвъня на мобилния в тъмни зори. Нея нощ спях с як махмурлук и не зная дали преценката ми е била правилна, но гласът ѝ отново ми се стори тревожен. Ако не се лъжа, поисках от нея да ми отговори трябва ли непременно винаги да се прави на тревожна, когато ѝ се е язди та две не вижда? Препоръчах ѝ да се държи естествено с мен, защото една еротоманка би била най-добре разбрана именно от сексист. Тя кресна, нарече ме Дан Колов, държал съм се дибидюс като герой от вицовете за дебеловратите, но това изглежда не ѝ стигна, та изплю обръщението „господин Доцент“(!), след което, вече изпуснала парата, кротко се поинтересува дали не познавам някой добър лекар (това била истинската причина за обаждането), който да ѝ препоръчам, ставало дума за девойката, било сериозно. Напрягах се да вникна в думите ѝ, едва се ориентирах. Както казах, бях сигурен в прозрачния претекст на обаждането ѝ, зад който се криеха неприлични помисли на сегрегация към гащите ни, но това, че на края взе да заеква, ме накара да се замисля – и друг път бе пелтечила, но само щом истински се панираше. И точно тук, уважаема, в пристъп на пиянско остроумие (наистина не бях изтрезнял) ѝ дадох твоя телефон. Знаех, че няма намерение да се обажда на когото и да било доктор и че много скоро ще кацне у нас, за да изпее плиткото си съчинение като увертюра към екстаза на таза. Ако пък наистина ѝ хрумнеше да ти позвъни, бях с чиста съвест в убеждението си относно необходимостта това семейство да се диспансеризира групово при теб. След което, уважаема, забравих за случката. За да мине почти нов месец от тогава – време без вест, без кост от нея, освен новината, че девойката ще ти става пациент.