Злочеста голгота
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Исторически романи
- Страници: 196
Тракия и Македония – нашите болки и кървящи рани, изстрадани с купища жертви. Няма друг народ, който да е платил толкова скъпо и прескъпо за своето обединение, което така и не успя да види реализирано на практика. Напоихме земята със собствената си кръв. Застлахме я с костите си, за да дойде време да разберем, че това не е вече нашата земя. Че близките ни там не са точно наши близки, защото се зоват по-различно от нас. Че тези земи и малкото останали там българи не са вече наши сънародници и няма как да попаднат в границите на отечеството ни. Разделителните маркери са поставени. Остави ни само споменът за тях. Бледият спомен, който все по-малко българи могат да възстановят.
Когато един злочест народ, какъвто е нашият, лелее вековна мечта за своето териториално и политическо обединение в едно свидно отечество България, то той е готов да прояви безпрецедентен героизъм, да извърши чутовни подвизи, за да осъществи този свой национален блян. Затова Първата балканска война от 1912 година придобива типичните характеристики на справедлива освободителна война на поробените ни сънародници от Тракия и Македония, в която армията ни лети и громи врага по бойните полета, за да се окичи с непреходна слава, мъжество и бляскав триумф. Така храбрият български войник увековечава името си в пантеона на безсмъртните, отдали живота си за родината, покрит със светлата почит и неувяхващите лаври на признателните поколения.
На този фон се раздипля историята на една обикновена тракийска девойка, уловена в безжалостната примка на времето и традицията. Уж случайната й среща с млад български войник завинаги ще промени линията на установения й живот, ще разчупи догматиката на рутината, за да ги лашне и двамата в жестоката месомелачка на живота. Ще оцелеят ли Ирина и Антон, попаднали в страховития ураган на войни, бедствия, гонения и един катастрофален апокалипсис, повлякъл във водовъртежа си целия български народ?
А ние, техните потомци, следва да помним родолюбивите дела на предците си, несломимият им дух и юначните им подвизи в името на родината, за да вървим с гордо вдигнати чела по трънливите друмища на историята. Защото България и народностното име българин оцелява до днес благодарение на онези, на пръв поглед обикновени и никому неизвестни люде, пренесли храбростта и саможертвата си като нетленен мост през времето. Да не забравяме никога, че в нашите сърца пулсира тяхната древна и силна кръв! Поклон пред светлата им памет!
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Топъл ветрец подухна от Беломорието и бързо прогони облаците. Слънцето дружелюбно намигна към групата любопитни деца.
- Ние, момичетата също няма да останем по-назад от вас. Вижте, полето е осеяно с каруци и палатки на червения кръст – прошепна почти четиринадесет годишната Надежда.
- Винаги съм искала да бъда доктор, да помагам и лекувам хората – възкликна единадесетгодишната Димитра и преметна плитките си през гърба.
- И аз. Предстои война, ще има много ранени! – поклати глава Надежда, цитирайки думите на майка си, чути наскоро.
- Всички възрастни така казват – обади се колебливо друго дете.
- Предпочитам да умра в битка! Ама да съм свободен! – процеди твърдо Георги.
Изведнъж странен, пърпорещ звук ги накара да замълчат и да се прилепят към мократа земя. Притихнаха. Над главите им се издигна странен летящ обект с две хоризонтални една към друга плоскости. Зад опашката му се виеха облаци пушек.
- Това е наш самолет. Май носи нещо в два коша, закачени отзад – несигурно измърмори с половин уста като на себе си Митко, който беше по рождение далекоглед.
Децата се умълчаха и наблюдаваха с изопнати шии и отворени от изумление устни. Нямаше как да знаят, че това след време щеше да се превърне в историческо събитие. Сега те съпроводиха със страхопочитание в очите първия български самолет от серията биплан Албатрос Ф-3, използван във военното дело въобще с цел разузнаване и военни действия.
- Ами да, със сигурност е наш самолет. Прави разузнавателни полети над позициите на врага. Така в щаба знаят всичко – обади се Георги, горд от осведомеността си.
- Кой ти каза тия неща на теб? – останалите бяха зяпнали от изненада и само Митко се сети да попита.
- Е, как кой? Нали батко ми учеше във военното училище в Одрин, преди да избяга и да се запише в опълчението?!
- Стига, бе! – направи Митко недоверчива гримаса.
- Говорил е там той с учени хора! Хем ви казвам да знаете, хем пак не вярвате – тросна се най-голямото момче.
За момент групата деца просто стаи дъх и се умълча, всеки замислен за предстоящото. Странната пърпореща птица правеше широк кръг над главите им. Когато достигна гарата на близкото село Караагач, където се намираше гарата на Одрин, внезапно два оглушителни гърмежа раздраха тишината. Оставените в долчинката животни се разбягаха панически насам-натам с тревожно блеене. Без да се наговарят предварително децата скочиха като един и презглава си плюха на петите. Забраха доколкото можаха разпиления добитък и го подгониха към къщи. Търчаха по обратния път с пресъхнали от бързане гърла, уплашени да не би точно тяхната къща да е взривена. Вече нямаше съмнения, че бяха хвърлили бомби от чудатия български самолет.
Месеци наред групата местни хлапета щеше да се промъква и да наблюдава обсадните действия на българската армия край Одрин, прелитащите разузнавателни балони и да гадае развоя на събитията със сковани от страх, надежда и любопитство сърца. По това време, а и след оттеглянето на нашата войска от завоюваната с толкова кръв и жертви крепост, много народ влезе в затвора на Одрин, гладува и бе подложен на жесток побой с метални пръчки. Османлиите не жалеха тъдявашните българи и вкарваха в кауша всичко от мъжки пол, което бе съмнително или малко по-будно.
Някои от наследниците на тези сегашни деца, имали късмета да оцелеят след войните, щяха да узнаят доста по–късно, че на 17 октомври 1912 година поручик Христо Топракчиев извършва разузнавателен полет над Одрин. Той лети ниско, всявайки ужас у обсадените. На 19 октомври при облитане със самолета си „Блерио“ пилотът загива, като е обявен за първата жертва от страна на българската бойна авиация. Тогава малцина пък въобще бяха обърнали внимание на факта, че на 30 октомври 1912 г. българската милосърдна сестра Райна Касабова полита на самолет, пилотиран от подпоручик Калинов. По време на 45-минутния полет тя хвърля позиви на турски език над Одрин, превръщайки се в първата жена в света, извършила полет във военни условия.
За онова време историята пази спомена и за пилотите Радул Милков и Продан Таракчиев, които за пръв път на 16 октомври 1912 година от летище Мустафапаша /днешен Свиленград/, извършват разузнавателен полет и осъществяват първата въздушна бомбардировка в историята на българската и световната авиация. С четири пробойни в корпуса на самолета летците все пак успяват да се приземяват благополучно в Свиленград. Така те съвсем навреме разкриват турските резерви при село Кадъкьой.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.