Господ е създал този свят хубав
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Разкази и новели , Съвременна проза
- Страници: 182
Сборникът с разкази на Румен Шомов „Господ е създал този свят хубав“ не е просто съвкупност от отделни истории, групирани според някакъв тематичен или сюжетен принцип. Не е и някакво монолитно цяло, наподобяващо роман. Той е именно „сборник с разкази“, т.е., смесица от истории, които нещо удържа, събира, сбира. Това е похватът, според който са изградени разказваните истории. Той включва преплитането на два елемента: от една страна се „изобразява“ едно ежедневие с неговата историческа, почти документална конкретика, от друга – необяснима реалност. Двете – ежедневието и тази реалност – непрекъснато влизат в отношение една с друга. Както става в съня или предсказанието: сънуваш своето обикновено „аз“, но всъщност то е друго, защото е поставено в различен контекст, в необяснима ситуация; предсказанието пък говори за твоето познато ти „теб“, но те описва в едно бъдеще, което ти не можеш да си представиш. Неслучайно сборникът носи подзаглавие „Сънища и предсказания“.
Румен Шомов е роден на 04.03.1951 г. в София. Завършил е висше образование през 1973 във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК), гр. Москва, специалност икономика на киното и телевизията. Работил е като редактор в Научно-изследователския институт към Комитета за телевизия и радио; редактор в Детска редакция и направление Драматургични програми на БНТ. Бил е ръководител на направление Драматургични програми на БНТ; драматург на Сатирично-вариететен театър, гр. Габрово; редактор в Българското национално радио - програма "Хр. Ботев". От 2002 г. е на свободна практика. В периода 2001-2003 г. е преподавал драматургия в Артколеж по аудиовизуални и сценични изкуства - София. Автор е на детски пиеси и пиеси за възрастни и на книгите: "Котаракът Тилилей" (1981), "Сънуващият трамвай" (1987), "Огънят на зимата" (1991), "Ускорителят на растежа" (1994), "Кукувицата заеква" - стихове за деца (1997), "Спомен за алчната душа" (2001), "Приказки за котараци, кучета, трамваи и прахосмукачка" (2006). Сценарист е на филма "Бибипкащият нос" и документалните - "Стара Загора - лица за бъдещето" и "Търговище - в три сезона"; преводач. Има мнобройни публикации и интервюта в печата. Участия в радио и тв предавания. Редактор на предавания за Националната телевизия и Националното радио. Член на сдружението на кинодраматурзите към СБФД и Сдружението на българските писатели.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
ЯЙЦЕТО
- Какво!? ...Я, виж какво ми говори тука някакъв, не знам какъв си...
Поех слушалката от ръката на обърканата си колежка:
- Ало.
- Елиа, Елиа! Има письмо от мене за тебе! – Акцентът беше невъобразим.
Затътрих се надолу по безкрайното стълбище на телевизията със само два асансьора, които и без друго едва скрибуцаха под непосилната задача на обслужват безспирните човешки мравуняци.
Долу на служебния вход – сред същите тези мравуняци – светеха две черни очи върху сияещо шоколадово лице с добре оформени устни, чип нос и нимба от къдрава коса с цвета на черен пясък.
- Айя Антони! От Нигерия. Студент...
„Писмото“ се оказа стихотворение за Асамблеята „Знаме на мира“.
Тогава телевизията все още не беше четвърта (всъщност, първа, в най-лошия случай втора) власт, каквато е сега. Телевизионерите не бяха силните на деня, а просто обслужваха силните на деня – партийци, техните деца, ченгета, писатели – обслужвахме дръзновените им пориви. Най-великият сред тези пориви целеше за 7-14 дни в годината тук да се създаде такъв рай за утрешния елит на планетата – бъдещите й писатели и художници – „истинските законодатели на света“(Шели), та веднъж израстнал, той да изрита от власт капиталистическите си управници и да въведе „единний светъл комунизъм“ (Ботев) – същия демократичен режим като в китната ни татковина.
Това правех тогава – предавания за движението „Знаме на мира“. По време на тези 7-14 дни снимах талантливи деца от целия свят, а през останалото време – от България, като не пропусках да поддържам огъня с обекти от вече състоялите се Асамблеи.
Никога не ме е заразявал патосът на това начинание. Не съм вярвал и не вярвам, че масовизираното потикване към творчество води до нещо смислено – просто финансира ли се нещо добре, келепирджиите подушват и се скупчват като хиени на леш. Въобразявах си обаче, че мога да дам рамо на онези деца, за които творчеството е предопределен живот.
Огромен наивитет! Дори нахално предупреждавах техните родители, че щом едно дете има литературен талант, животът му няма да е лек... Колко му е да познаеш толкова очевидно нещо, но да оставим тази тема за по-нататък.
И така за моя изненада, сложеното от Айя в ръцете ми, първо надвишаваше значително неговите знания по български, второ, не изглеждаше превод и трето, конюнктурата на Асамблеята, този млад човек беше използвал, само за да даде простор на своята препросторна африканска душа. Реши ли да дава – Господ дава и не пита кой си, нито от кой кьош на света идваш! Тези умозаключения ме накараха да кажа: „Да“, което значеше, че Айя Антони... от Нигерия ...студент и неговото стихотворение за Асамблеята ще влязат в следващото предаване „Звънче“. (Асамблеята си имаше „Камбани на мира“, аз – бях звънче от тези камбани, нищо че то не огласяше простора оглушително, ами напълно в тон с големите си метални каки, въпреки моя скептицизъм и без никакъв шанс да бъдат отчетени здравомислещите ми намерения...)
Айя застана пред камерата и още на втория дубъл почувствах, че плува в свой океан – там и акулите бяха на негова страна. Излъчваше очарование, естественост. Айя Антони. От Нигерия. Студент...
И работата се завъртя. Започнах да срещам негови неща в печатни издания – в-к „Знаме на мира“, в-к „Студентска трибуна“... Над някои – без никаква свян – се мъдреха посвещения на Людмила Живкова. Айя яздеше без да е наясно що за жребец е възседнал. Спестявах му заключенията си. Момче от друг свят. Как да проумее, че в този добре прошнурован и политически закопчан стремеж към единство, творчество и красота, само фасадата е от цветя и рози, а подтекстът, написан със симпатично мастило, изобщо не благоухае!?
Езиковите му знания нарастваха. С тях – стихотворенията, взетите семинари, колоквиуми и сесии с изпити. Продължи да се обажда. Говорехме предимно за поезия. Нито той, нито аз разпитвахме за лични неща. Обажданията му бяха благодарност с елементи на респект и любопитство. Случваше се да не се видим цяла година. Това завършваше винаги с появата на Айя около Коледа. Звънеше по телефона, след което идваше с букет цветя за жена ми и коледна картичка, нарисувана от самия него. Даже тъща ми му симпатизираше, въпреки изостреното й обоняние и смута от различията на телесните ухания...
Четях стиховете му и първичната им сила продължаваше да работи в мен и да ме смайва. Що се отнася до моите стихотворения – дали ги харесваше, дали изобщо разбираше какво му чета!? Господ знае...
Все пак поиска да преведе няколко на ...английски. Работи около половин година и един ден цъфна с едно-единствено стихотворение много доволен от себе си. Както звучаха неговите неща на български, така звучеше и моето произведенийце на афроанглийския му – със свръхдоза езикова екзотика.
Между третата и четвъртата година веднъж както пиехме ментов чай в някакво капанче в парка и аз вероятно съм хленчел, с цел да го въведа в несретите на българската ни действителност, той ме погледна внимателно и рече:
- Хей, хей, чуй ме добре! Представи си, че ти носиш в ръце сурово яйце! Трябва на всяка цена да го пренесеш от единия край на града до другия. Вървиш, а пред тебе някакви се сбиват. На следващата улица пиян мъж те блъсва. На по-следващата – някакъв луд ти крещи обидни думи, заплюва те в лицето, обвинява те... Ти ще отговориш ли? Ще се намесиш ли?
Само повдигнах рамене.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.