Когато го зърна за пръв път, се смая. И не от блясъка на магазинчетата и кокетните му къщички. Те бяха все тъй безлични както навред из тоя край. Красотата му не се дължеше и на природата му, на удивителното му местоположение между две планински вериги, чиито склонове грееха в теменужени оттенъци. Имаше нещо друго. Сякаш бе попаднал сред град-макет в Холивуд, където се снемат ковбойски филми за дивия Запад. Почувствал се бе в град на пионери. Северната територия не е Австралия, а австралийска колония, непозната, неизучена и дива. Около пивниците, под евкалиптите и палмите се лутаха брадати мъже с ботуши, тесни панталони, шарени ризи и ковбойски шапки, които, види се, току-що се бяха завърнали от пустинята. По улиците препускаха въоръжени конници. Из тълпата се провираха свещеници в черни раса и полицаи, възседнали камили. В Австралия само полицаите носят нещо като униформа, затова се познават лесно.
Камионът спря. Джовани благодари и опита да се промъкне незабелязан до общинското управление. Не му се удаде. Че какъв град е Алиса – по-малък от всяко италианско село. Познаваха се, кажи-речи, всички. Бил Скитника го видя пръв и се впусна насреща му.
– Откъде доскача, бе Кенгуру?
Джовани стисна зъби. Ами сега? Днес беше петък. Управлението щеше да работи още час. Пропуснеше ли, трябваше да чака до понеделник. Чиновниците най-много тачат седмичната почивка. Нали само през тая почивка и те могат да покопаят в златоносните си дупки?
– Имам работа! – отсече решително новодошлият. – Ще дойда след половин час.
– Ще се чукнем само по една и тогава върви където щеш!
Намесиха се и другите. И Боб Уискито, и Плешивия Хари, и Скорпиончето, наречен тъй заради дребния му ръст и свадливия му нрав. Едва сега Джовани разбра, че има приятели на всяка крачка. Не можа да им откаже. Влезе в бара.
– „Дръж се! – помисли си той. – Ни думичка! Изтървеш ли се, всичко отива но дяволите!“
Успя да се сдържи след първата чаша бира. Тя го подмами за втора. И при втората продължи да си напомня: „Мълчание!“
После забрави, всичко. Стана му леко-леко. И безкрайно весело. Престана да се бои от хората. Те вече не му изглеждаха гладници, които дебнат да му грабнат богатството, а братя. Как да ги мами повече? Обичаше всички, много ги обичаше.
– Момче! – провикна се Джо. – Дай по една на всеки!
Посетителите се обърнаха учудени.
– Какво, бе Кенгуру? Да не си набарал златна буца?
– Не питайте, а пийте! Джовани Гато плаща. Не Джо Кенгуруто. Вече няма Джо Кенгуруто. Има само сеньор Джовани Гато, милионера. Може и мистър Гато...
Тълпата се струпа край него озадачена. Единствен келнерът оставаше недоверчив. Не за пръв път му правеха поръчки, които остават неплатени.
– По-напред парите! – изсумтя той.
– Как! – изкрещя Джовани. – Не вярваш значи? На мене?
– Че ти да не си първият голтак, който ме е завличал?
Тази обида преля чашата. Джовани измъкна опала от джоба си и го завря в лицето му.
– Туй какво е, бе хлапак?
Ей така, без да разбере как, Джо Кенгуруто пропусна да запази периметъра, а вместо това разправи на приятелите си всичко, което бе решил да крие. Оставаше само да опише точно къде е находището. Чак тогава се сепна. Някаква задръжка изплува и в неговото пияно съзнание, заприщи като савак1 словоохотливостта му. Стисна зъби. Тръгна залитащ към изхода. Само че приятелите му не мислеха да го изпуснат тъй лесно. Прегърнаха го и го дръпнаха назад. Бяха стари търсачи на щастие. И на тях им се щеше да пипнат златната птичка.
Внезапно вратата на пивницата се отвори и вътре се намъкна суров и заплашителен, със строг израз на лицето инспекторът Том Риджър. Имаше нещо властно у него. И в яката му фигура, и в движенията, и в стоманения поглед. Бояха се от него всички – и нарушители, и невинни.
– Осемнадесет часът! – рече той тихо. – Защо не затваряте?
Собственикът погледна часовника. В улисията беше пропуснал да отпрати клиентите си. А това беше голямо нарушение. В осемнадесет часа мъжете напускат бирариите и се прибират по домовете си. Само най-закоравелите продължават почерпките в бетл-департаментите кръчмите, където сервират по-силни напитки. Том Риджър мълчеше, вторачил поглед в Джо. Изучава го така цяла минута. После отсече, сякаш изплющя камшик:
– А ти, пияницо, тръгвай с мен! Да изтрезнееш в участъка!
Тълпата зашумя.
– Ама той... – обади се Бил Скитника. – Намерил опали.
Инспекторът го сряза:
– Пиянски брътвежи! Хвана го здраво подръка.
– Тръгвай с мен!
Отведе го отсреща в участъка. Вкара го в кабинета си и затвори вратата.
– Глупак! – изруга го той веднага. – Тъп си като кенгурова торба! Как не можа да си сдържиш езика? Сега цяла Алиса знае. Където мръднем, и ще се помъкнат подире ни.
Пияният смотолеви:
– Защо пък подире ни? Опалите са си мои!
– Щяха да бъдат твои, ако бе мълчал. Сега са наши. Двама трябва да си блъскаме главите как да ги запазим. Кой знае какво може да стане до понеделник. Я ти, я аз, я съдията? Остава едно – най-старото. Да избързаме, да оградим периметъра с въженце и да натиснем лопатите.
– Не ща! – дръпна се Джовани. – Мои са си! Какво се месиш и ти?
Том Риджър се усмихна.
– Избирай! Или с всичките, или само с мен? И докато арестантът се колебаеше, добави:
– Ако ми откажеш приятелството си... Знаеш, нали...
Джовани изведнъж изтрезня. Знаеше. Не можеше да забрави. Беше в ръцете му. Притиснат тъй натясно, без избор, отвърна:
– Няма що!
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.