Отместени времена
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 130
Майя Динева има завършени четири семестъра българска филология и ВИТИЗ, актьорско майсторство. Била е актриса във Видинския, Благоевградския и Ботевградския, пътуващ театър.
Работила е като редактор-драматург в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио.
През 1999 г., печели конкурс и работи като сценарист на поредицата "Човешка комедия" в Българската национална телевизия до 2001 г.
Пише от седемгодишна. "Часът на вещицата" е първата й публикувана самостоятелна книга. Има две пиеси, играни в театър, документални и радиопиеси, също и около сто документални филма за телевизията.
Романът "Отместени времена" е криминална история, поема в проза за любовта и самотата, нещо повече от обикновен разказ за сложен интимен триъгълник. Майя Динева рисува неповторими характери на фона на драматичната епоха. Ненатрапливо и без следа от дидактика тя постига много силен нравствен катарзис, принуждава ни да се замислим за смисъла на собственото си битие.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
...Отвори очи, но мракът наоколо стана по-дълбок. Можеше да го пипне, да го докосне и разкъса...
Опита се да повдигне глава и изрева от болка... Болеше го всяка костица, всяка частица, всяко косъмче...
- Какво става? - попита, но никой не му отговори.
Миришеше на... Постепенно тази миризма го обви като одеяло, покри лицето му, носа му, задушаваше го... миришеше на... кръв!
- Каква кръв? - каза си. - Къде се намирам?
Отново опита да се надигне, паникьосваше се, опитваше се да контролира паниката, но пристъп на клаустрофобия стегна гърдите му, ускори дишането...
- Не се панирай! - прошепна. Мракът се разстилаше все пo-сив, нещо просветляваше. Пулсиращата болка в главата обхващаше постепенно цялото му тяло.
- Какво е станало? Да не съм пиян? Аз не пия... - каза си...
Вдигна ръцете си, видя очертанията им в просветляващия мрак, приближи ги към очите си, лъхна го силна миризма. Вече познаваше този лъх, познаваше тази миризма, това беше кръв.
- Каква кръв! - просъска...
Ако се беше родил на друго място и в друго време, Стоимен Ст. може би щеше да стане отшелник или астронавт, а може би и двете.
Може би щеше да живее сред ледовете на полюса и да открие нови земи. Може би щеше да овладее пустинята, да я залее с вода и засее, кой знае.
Можеше да бъде полиглот и да обиколи земята пеш, можеше да оцелява на пустинен остров или да живее в небостъргач, без да напуска етажите и очертанията му с месеци.
Можеше да лети с делтапланер, да се спуска в огромни пещери, да опознава океанското дъно с подводница или с месеци да гледа Земята от Космоса, затворен в безвъздушното пространство, неподатлив на клаустрофобия и лудост например. Това също са дейности, достигащи пределите на човешкото, Стоимен Ст. може би щеше да се справи с невиждани и нечувани натоварвания, кой знае.
Той самият също не знаеше.
Знаеше само, че хич не му харесва това късче живот, което му бе отредено.
Роден с „татко Сталин“, израснал с „Рапорт даден, рапорт, приет!“, но точно когато навлизаше в зрелостта с „Нашата партия“, нещата се преобърнаха, срутиха и... Стоимен Ст. дори нямаше определение за това, което се случи.
Неговият баща беше фактор в провинцията, председател на ОК на БКП, бивш ремсист, нелегален, когото преврата на 9 септември за едни или революцията за други спасява от екзекуция. В годините на социализма той често се хвалеше как са му връчили пушка и заедно с още двама гимназисти е бил изпратен да ликвидира народен враг, негов съсед. Историята спираше дотук, Стоимен Ст. не се беше интересувал какво е извършил родителят му.
Но майка му се обръщаше у дома, в компании и дори в интимни моменти към него с нелегалния прякор, та момчето накрая забрави истинското му име. Е, не че го забрави, то просто не го интересуваше. Младежът гледаше да избяга от провинцията, самочувствието му на специален, на богоизбран, макар че у тях бяха атеисти, го тласкаше към столицата, към университета. Стоимен Ст. не беше глупав, просто беше посредствен, макар че не го разбра до края.
Засега, в красивия залез на живота си, той беше горчиво разочарован от битието. „Красив залез“ е философско понятие, нищо красиво няма в остаряването. Тялото му започна да натежава, краката го боляха при промяна на времето, коленете му скърцаха, често се будеше с главоболие и леко сърцебиене. Хората наоколо и животът започнаха да му омръзват. Дните и нощите му се изпълваха с постепенно натрупван и дълго потискан в душата гняв.
В малкото градче, където беше се родил и израснал Стоимен Ст., родителите му минаваха за каймака на обществото. Макар и неособено интелигентен, баща му общуваше с местните интелектуалци, посещаваше театрални представления и концерти, когато идваха на гастрол в града, дори участваше в местната ловна дружинка. Не го биваше в отстрелването, но пък в разпивките нямаше равен. Свиреше на китара и пееше македонски песни, от забранените, стари градски и, разбира се, руски частушки, също от забранените.
Майка му всеки последен четвъртък от месеца се събираше на домашно гости с жените на другите отговорни другари, носеха си в тенджерки според сезона сарми от кисело зеле или пълнени чушки и плетяха на прясна клюка.
Стоимен Ст. мразеше този затъпяващ, провинциален ритъм на живот. Ненавиждаше високопарните приказки около себе си, смяташе за нормално особеното отношение на учителите към него, така и не разбра, че дори влизането му в университета беше предварително уредено.
Татко му се славеше като широко скроен човек, имаше много връзки навсякъде, държеше единственият му син да навлезе в живота като учен човек. „Учи, мама, да не работиш!“, както повеляваше тогавашният принцип за децата на по-специалните люде.
Стоимен Ст. живя като другите, малко по-разточително наистина, в първите години на следването се наложи няколко пъти да дава сведения за някои състуденти. Даваше ги с удоволствие, не обичаше никого около себе си, беше хубавец и жени не му липсваха. Неговите сведения, сега ги наричат доноси, бяха написани на жлъчен, забавен език и се ползваха с особено внимание.
Може би така се затвърди у него мнението, че трябва да стане писател.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.