"Вторият том на „История на българския народ“ се сложи под печат след смъртта на нейния автор. Ръкописът остана недовършен и, както Мутафчиев сам казваше, – без да е хвърлил последен поглед върху него. Тоя последен поглед за автора значеше на много места основна преработка. Към написването нито на една своя работа той не пристъпваше, докато не се усетеше напълно готов. Всяка мисъл у него трябваше да е съвсем ясна и затова, когато я сложеше на книга, тя имаше съвсем точен и завършен вид, но чувството на самокритика у него беше толкова силно развито, че той поправяше и допълняше ръкописите си до часа, в който те отиваха в печатницата.

Понеже съдбата така поиска, настоящата книга трябваше да излезе, както Мутафчиев я написа от първи път. Чувствах, че не бива никой нищо да промени след него. Защото редовете на тоя том с последните следи на мисълта му – на неговата ръка.

И все пак, едва ли това го гнетеше най-много в последните дни на живота му. Будното до край съзнание беше измъчвано от друго, – че не се издължи към народа си така, както той чувстваше, че трябва да го стори, – че не написа поне заключителната глава на втория том, за която винаги говореше с вълнение. Без нея ще останат, може би, не добре разбрани някои въпроси, които той искаше на края да изясни, като съпоставяше по-интересните явления с такива от историята на първото ни царство.

При повечето от своите работи по българска история, вниманието на Мутафчиев се спираше на моменти от живота на нашата държава до византийското робство. Там той намираше наистина „големи събития“. – „С малки изключения, често казваше той, историята на второто ни царство е нерадостна. И все пак, добавяше веднага, колко жизнен трябва да е бил нашият народ, за да издържи всичко, а след това и едно тежко и толкова дълго робство“.

В заключителната глава на тоя том Мутафчиев смяташе да обясни и подчертае и тая си мисъл. Да изповяда вярата и надеждите си в силите на народа ни. По негови думи тя щеше да бъде „ободрителна глава“.

Не било писано да чуем думите, които, може би, точно сега щяха да ни накарат да вдигнем глави.

След втория том трябваше да следва и трети. Сегашните ваканционни месеци авторът бе отредил за неговото написване. Остана само планът му. При едно пълно събрание на съчиненията на Мутафчиев, може би, и той ще бъде даден, та, ако някой иска, да продължи това, което той с болка остави недовършено.

Краят на тоя том, библиографията след всяка глава, както и обясненията на бележки, намерени по полето на ръкописа, са написани от д-р Ив. Дуйчев."

2. Август, 1943 г.

Н. Мутафчиева

Няколко думи за автора:

Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на Българската академия на науките (1937), редовен професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1937). Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“ (1927), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „История на българския народ“ в два тома (1943), „Книга за българите“ (1987) и други.

Баща е на автора на исторически романи и учен османист Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.