УЛИЦА „ДЕВИЧЕСКА”

Привечер, през горещ юлски ден на 1889 г. един раздрънкан файтон дига прахулеците по Цариградския път към София. Вътре седи четиринадесетгодишен хлапак, който иде от Самоков, гдето току-що е завър­шил III клас на народното училище.

От стария мост на Перловската река едва се виждат вдясно няколко дребни къщи, между които коминът на една фабрика, а вляво – трапища и трънаци. Коларят е софиянец и разправя с достойнство на новия столи­чен жител:

— Това тука е Народното събрание, а онова там Държавната печатница.

Тия сгради са почти на самата градска граница. От тук на изток има много малко къщи и то дребни, пръснати тук-там.

Файтонът продължава да дига пушилката. Коларят просвещава момчето:

— Тука се учат за офицери – сочи той на две тесни дълги, паралелни с улицата, еднокатни здания, прилич­ни на малки казарми, точно на мястото, гдето днес се издига Военният клуб. — Сега ще минем край Двореца на княза – продължава червеноносият, с нависнали вежди и весела усмивка колар.

Догдето хлапакът зяпа, веднага след Двореца, край една голяма джамия, файтонът хлътва в лабиринта от тесни, криви улички. Мръсни паянтови къщурки и дю­кянчета, повечето открити, с кепенци вместо прозорци, се притискат до задушаване. Гъмжило от хора, мнози­на с дълги бради.

— Еврейската махала – сочи нашироко коларът. — Ей го и „Свети Крал”.

Кривите улички и мръсните паянтови къщурки се навират чак до самата черква околовръст.

Но ето файтонът излиза на една малко по-широка улица, макар също тъй овъртяна ту насам, ту нататък.

— Сега отиваме към „Куру-Чешме”. Татък е твоята улица „Девическа”.

Тая „Куру-Чешме” не е никоя друга улица, освен днешната „Алабин”. Тя може би и тогава е била вече кръстена така; но за всички остана, и то дълги години, все „Куру-Чешме”.

Още по-голям мравуняк от граждани, селяни, офицери, войници, слугини с котли, с тенекии за вода, дори с кобилици. Хлапакът не е виждал никога толкова много хора по улиците – като че всички излизат от черква, от едно и също място. Той се дзвери в припадащата дрезгавина. В това време колата минава край множество дъсчени дюкянчета – гостилнички, кебапчийници, бозаджийници, бакалнички – точно гдето е сега широкият плочник пред парадния вход на величествената Съдебна палата – и завива по „Куру-Чешме” на запад. Отминава две-три улички вдясно и пак кривва. След двадесетина крачки отново завива, сега вляво, и се озозвава в улица „Девическа”.

Тесен турски сляп сокак, сто, сто и двадесет крачки в дълбочина. От дясно, като се влиза, единствено ново зданийце на един кат, което и досега е останало, свито плахо между големите „кооперации”, днес почти развалина. Там, струва ми се, по него време се е помещавало Стопанското училище; може би затова уличката е наречена „Девическа”. През летните месеци стопанките, разбира се, са били по домовете си.

На втория прозорец от ъгъла се мярка една светлоруса глава с големи сини очи, но, за жалост, с лошо изрязани уста, с дебели устни. Това е французойката Бланш, за която на отсрещния ъгъл през целия ден до късно вечер се събират разни каталясали момчетии и пеят отвратително песни като тая:

Излез, излез, душо златна,

Край вас, край вас минавам аз.

Другите къщички в уличката са дребнички, паянто­ви, едни навън, с прозорчета на две-три педи над земята, с хасени бели перденца, стените замазани със слабо посинена вар, другите вътре в дворчетата, пълни с овощни дръвчета и оградени с дъсчени стобори. В самото дъно на уличката, в един по-широк двор, две къщички. Едната нова, гивгирена; в нея живее важен майор или подполковник. Другата стара, паянтова, направо на земята, без стъпала. Като се влезе в антренцето, отляво е приемната, отдясно две стаички и кухня. Тая къщичка се наема от моя вуйчо, също офицер, на чиито ръце аз бях останал от двегодишната си възраст и който преди няколко месеца бе преместен от Самоков в София. В тая съвсем не столична къщица аз прекарах първото свое софийско лято.

Вратнята отдясно, като се излезе от дома, води в зашумено дворче, гдето едва се забелязва една синкава къщица. Там живее немският инженер Щ., висок човек с италианска козелска брада, жена му, момиченцето им Анна, приблизително на моята възраст, може би годи­на по-малка, и братчето й Франц, около двегодишен. Госпожа Щ. и момиченцето й се познават с нашите и макар да не си ходят, често те са в нашия двор и ние в техния. Между мене и Анна се завърза едно от най-хубавите приятелства в живота ми. Макар вече да се чувствувах поет, аз гледах с почит на това хубаво и кротко във всяка своя дума и движение дете; при туй за пръв път виждах момиченце на тая възраст да говори освен български и немски, още и френски.

Нашите срещи биваха съвсем кратки и то обикновено не насаме. Изключения имаше само две-три, в лунни нощи, когато сляпата уличка пустееше и заспеше. Ние вървяхме един до друг, не смеейки дори да се уловим за ръце и приказвахме за най-незначителни неща, само не за това, колко много се обичаме.

Ако е вярно, че продължителността на времето се измерва само с количеството на новите впечатления, тогава обяснимо е защо тия първи два летни месеца, прекарани в София, изглеждат в спомените ми едва ли не като две години.

Постилаха ми да спя в приемната стая. Сутрин след като се повъртях из двора и по улицата, да зърна съседката, да си кажем макар две-три незначителни думи, отивах у своя приятел Стоян, син на преводача на Илиадата даскал Филип Велев, ако той до това време не бе вече дошъл да ме повика да скитаме по София и из близките й околности. Стояновата майка бе леля на вуйна ми. Момчето беше с година по-възрастно от мене, един клас по-напред, но аз бях чел повече български и руски книги от него, та някак се изравнявахме. Често с нас идваше и един негов съученик, Бошков, който пишеше предълги стихотворения на патриотични теми и не се никак стесняваше патетично да ни ги чете.

Когато се уморявахме да се лутаме из тесните криви улички, пълни с дюкянчета, съчетани най-разнообразно, както човек може да си представи – бакалница или манифактура до ковачница, бръснарничка до бъчварница и пр. – ние отивахме из пущинаците на Куру-Баглар – днешния Лозенец – гдето тогава нямаше ни една къщица, ни една барака; гдето софийските ловци ходеха, от днешната улица „Патриарх Евтимий” нататък, за зайци и друг дребен лов. През горещите следобедни часове аз пущах пердетата в приемната стая и четях Лермонтов или написвах някое стихотворение. Към 4-5 часа отивах да се окъпя в Боянската река, зад Вайсовата воденица, недалеко от обширните еврейски гробища, които бяха някъде юго-западно от християнските, а тия – на мястото на днешната Окръжна палата около и зад нея. Между няколко стари върби тая невидима днес река си бе издълбала – или бяха изкуствено издълбали – един неправилен басейн до гърди, който винаги през летните дни бе пълен с деца и хлапаци. Обаче надвечер аз бързах да се прибера дома, гдето ме чакаше най-голямото мое удоволствие. Щом вуйчо ми пристигаше от лагера и ординарецът улавяше грамадния червен кон, да го заведе назад, аз изскачах на улицата с него. Стремената биваха скъсени, войникът отиваше да гони слугините, а аз се метвах на коня, уж да го закарам в лагера. По онова време – както на Куру-Баглар – между Руския паметник на юго-западния край на София и Княжево нямаше ни една къщица. Аз, още от дете добър ядач, дори на гол кон препусках по полето към Витоша и крещях от радост, мислейки как светкаха очите на кротката Анна, като види яхнал на едрия хубав кон.Но тъкмо тая мисъл за съседката не ме оставяше дълго да се бавя. Аз знаех, че тя ме чака, седнала пред техните пътни врата с братчето си на коленете. Завеждах и предавах коня в обора на лагера и бързо се връщах пеша дома. Как Сърдечно се стисваха ръцете ни, често без да кажем думица, и как светло ми биваше после през цялата вечер на душицата.

Но в тая идилична къщица се случи и нещо, което на влакно остана да не се превърне в страхотна трагедия. Бях си купил един пищов, който се пълнеше, като старите, с барут и сачми и се възпламеняваше с евза. Вземах го със себе си, кога то отивах из Куру-Баглар, гдето можеше да се гърми колкото иска човек. Дома го криех на дъното на своето сандъче. Един ден, когато ме нямало в къщи, вуйна ми подирва не знам що между моите неща и го намира. Виждайки, че петелката е дигната – дявол знае, защо съм я оставил дигната! – тя помислила, че е празен и натиснала спусъка. Претъпканият пищов изгърмява и на стената, под прозореца до миндера, на който си играело голямото й момиченце, 4-5 годишно, се отваря една дупка в мазилката колкото цяла шепа. Баба ми, вуйна и детето изпищяват. Само една педя по-вляво и малката Пенка би останала на мястото си.

Колко сърдечна доброта е нужна от страна на моята вуйна, да не съобщи на вуйчо ми това, по чудо избягнато премеждие. Дупката се запуши с вар, дръпна се върху нея възглавница от миндера и станалото се обрече на забрава. Иначе аз бих бил грозно набит и веднага бих се озовал в Железарското училище в Княжево, с което вуйчо ми ме бе заплашвал вече на няколко пъти, при разни мои палавщини. Как съвсем по други пътища би тръгнал моят живот.