ПАЗАЧЪТ НА ФАРА

Свободно е, свободно е, братле, сядай и се не бой! Аз душичката си измъчих от мълчание. Не съм от приказливите, но все да си сам на този остров, не е работа. Ето на, видях те и се разбъбрих. Чакам днес да дойде смяната и хайде – пайдос!

Преди година хвърлих тука котва. Викам си, тук, на фара, ще съм като на кораб, отвсякъде море. Но къде ти! Корабите минават, свирят за поздрав и подминават, а аз, старият морски вълк, все тук си оставам. Затова и подадох молба до началството. Стига толкоз, идва смяна, поема фара и аз вдигам паросите. Ще отида при началството и ще приплача, че то има ли капитан и кораб, който да не помни стария боцман Мастиката!

Аз, момче, от дете съм закърмен с морето. Когато духнеше драмоданата и вълните вземеха да налитат към брега, направо заливаха къщурката ни. Още недорасъл, се цаних на аламаните. Дребен бях, тежах колкото греблото! Ама гребях! Гребях и плачех. Облизвах с език сълзите си и не можех да разбера те ли са солени, или е от пръските на водата.

Като поотраснах, се хванах на гемията на бай Ставро. Серт мъж, ама курназ. Нямаше моряк като него, ти казвам. Пренасяхме контрабанда от Истанбул, Александрия, Констанца и Одеса. Когато пропукаха пушките и чорбаджиите побягнаха, ние бяхме в Истанбул. Връщаме се у дома и ето ти на, всичко вече било за народа! И така, един ден ме викат на пристанището и ми казват, чакай тук! Пуша си аз кариочката и си блъскам главата. Дали пък тези, новите, нашите де, не са подушили нещо за контрабандата? Препотих се, вир-вода станах! Не чаках дълго. Повикаха ме. Влизам, значи, и се оглеждам. Дали и тези няма да ме пердашат като стражарите?

Там зад бюрото – трима. Единият ми се струва познат. Та той ми вика:

– Виж какво, момче, сформираме наш, български флот. Решихме да те вземем за моряк. Първият ти рейс е Одеса и Бейрут.

Бре, керата, викам си, късмет ми изскочи! И ето ме след седмица, застанал на бака. Ляво на борд и – курс към Одеса. Цялата махала ме изпращаше на кея, че то не е шега. Къде е гемия, къде е параход! Навиваха ме едно време аверите да уча за механик, но аз – твърдо не! Волен гларус съм, останах си в палубна команда. И така започнах да навивам миля след миля.

Спряхме веднъж в Пирея. Слизам аз на брега и докато си пия виното и се чудя с него ли да продължа, или с гъркините, вече съм се матирал. Къде съм ходил, какво съм правил, не помня. Но курса към кораба не загубих. С малко крен на левия борд и божията помощ се прибрах.

Сутринта ме събужда нежен глас на мадама. Отивам до филистрина и слухтя. Чувам я – вика: Тук ли е годеникът ми? Всички апапи се налепиха на борда, ще тумбят кораба. Гледа ги тя, оглежда ги, не, та не! Блещи ги едни, не ти е работа. Името му не знае, ама помни, че годеникът ѝ цяла нощ дъвчел мастика. Така гърчолята викат на дъвката. И оттогава ми остана Ицо Мастиката. Защо не си дъвках дъвката, вместо да ѝ дъвча устните!

Хубава беше тази Елени! Оттогава, братле, на всяко пристанище си имам по една Елени! Не ме гледай сега такъв! Тогава бях каярта с черни къдрави коси. Викнех ли срещу бурята, вятърът стихваше. Пасна ми този волен живот. Аверите все ме подкачат: „Бре, Мастика, ожени се!“. Не ща бе, керати, още не са ми ръждясали бордовете, бяло косъмче нямам.

Тогава и не мислех за пестене. Носех джиджавки и подарявах на тужарите в махалата. Та имаше и едно завързаче, Соня ѝ викаха. Заминах на рейс и докато се върна след годинка, то вече набъбнало. Ама гледа ме с ония ми ти черни очи, направо ще ме стопи!

Заведох го на кораба, черпих го с кока-кола, дадох му чифт чорапи и му взех акъла. Беля си отворих обаче с него! Честно беше и го пропуках. И стана тя една! Аз уж му взех акъла, а то на мен – паричките. Морал имаше тогава, момче, морал!... Цяла нощ баща ѝ и тримата ѝ братя пиха на муфта. Аз – кротък, тих, благ, само и само да не писнат. Накрая се спазарихме за 20 метра плат за пердета, два персийски килима и три шушляка. Оттогава спрем ли на наше пристанище, спирам да пия, че нали като джапна, веднага женитба обещавам.

А наоколо мадами – бол! От хубава, по-хубава! В Мароко имах една африканска пантера, Сандра. Не жена, а огън, братле! Силиците ми вземаше, всичкото гориво от танковете ми изпразваше. А гърбът ми надран, досущ моряшка фланелка. С право му викат горещ континент на Африка. И хората му такива.

Но аз, братле, си направих режим, нещо като график. Ето, днес сме в Мароко, това значи пълно изцеждане. После преход и ей ти Мурманск и усмихнатата Маруся Ивановна. Пелмени, водка, руска баня, благодат! Отново възстановяване и вдигай паросите за Бременхафен. Бите, данке, я, гут, вундаба, въобще официалности! Правим се на интелигентни. И така – като в омагьосан кръг. Днес си в Халифакс, утре в Панама. Разходиш се по веселата уличка на Лас Палмас и туп – в Сингапур, за да набереш скорост за Хонконг. И навсякъде вечният моряшки атрибут – жените.

Но само една боготворях и тя беше майка ми. От дете си я помня, бедната! Щом излизах в морето, все ме кръстеше и шепнешком изпращаше всички светии да ме закрилят, за себе си закрила не остави, горката! Връщам се веднъж от рейс и още отдалече нещо терсене ми се вижда къщата ни. Пердетата усукани, прозорците не греят.

Влизам вътре, бардак. Старият седи на масата и се клатушка. Брадясал, мръсен, изоставил се. Онемях! Ей тука ме стиска нещо и ни гък, ни мък! Само зъркелите ми опулени и шарят като на луд. Не ме дочака, горката! Умряла си тихо и кротко, както бе минал целият ѝ живот. Нямаше я вече ласкавата, отрудена и толкова нежна майчина ръка.

Взехме си със стария дамаджанката и легнахме на курс – гробищата. Там през могилата той прошепна: „Трябва женска ръка вкъщи!“. Две седмици се мъчихме да удавим мъката в мискета, ама не става.

В това време ме викат на рейс. Тръгвам и все туй ми е в акъла, че върна ли се, ще трябва да заведа невеста вкъщи. Така, ама как се връща от оня край на света! Цели две години блъскахме чартър Япония – Канада.

Като минавахме на връщане Босфора, спомних си заръката. Хвърлихме котва на рейда и чакаме санитарните и митницата. Такъв е редът при нас, свят голям, болести – бол! Да, ама с катера дойде и лошото. Още не беше паднал на борда ни и гледам там един апап от махалата. Маха ми с ръка и нещо вика. После пердето падна...

Главният лекар ме заведе до леглото му. Лежи старият, не можеш да го различиш от чаршафите. Стопил се, горкият. От рак бил болен. Морски човек, от морето болест си прихванал. Тупвам по кревата и си го вземам. Че един и два ли са случаите там да объркат конците?!

Две гледачки наех, три дузини пилета изклах, ама знам защо! Гледам го стария вълк, даврандиса се! Почна да червенее, да пълнее. Лицето му грейна. Значи прав бях, като си го отнесох. Ама още щом се осефери, смръщи вежди. Знаех си го аз него, нали неговата кожа и сертлък бях одрал.

Грабнах си чукалата и хайде в бара. Избрах две-три по-благонадеждни и им открих картите. Стотачка гюндюлюк давам само и само за няколко дни да се прави на булка и айретен дрехите, дето ще отнесе.

Та Милка ме разбра. Взе капаро за седмица и ме помъкна по магазините. Че рокля ли не щеш, че було, че обувки. Пълен екип. Оттам – право при стария. Гледа ме той строго, ама е доволен дяволът. Проговори и отреди: „Вдругиден сватба!“.

Аз и Милето обиколихме съвета и хайде с аверите вкъщи. Целият двор фрашкан с народ. Че шега ли е – Ицо Мастиката се жени! Ех, братле, само един кусур имаше сватбата – не бяхме се разписали. Иначе всичко друго тип-топ! Два оркестъра, пет агнета, мезелъци, вина, ракии, че и бой накрая.

По едно време жената изпищя. Станала Милето да целуне стария, а той – студен! Стиснал зъби, хванал здраво чашата и край.

Погребах го до старата и се запилях по широкия свят. Сам. Самичък си останах, нямах дертове. Да, ама взех да остарявам и да поумнявам. Сега разбрах какво е да жениш син, да знаеш, че родът се продължава. Прав беше старият, ама нейсе. Сега си кукувам сам на острова и все на философия ме избива.

Абе, момче, ти що не пиеш, бе? Аз квото се разбъбрих и не се сещам да те каня. Я виж, то навън вече се стъмнило. Хайде, момче, аз ще тръгвам за острова, че фарът трябва да свети. А и невестата ме чака. Само тя си ми остана, моята лодка! А пък онова, за молбата до началството, да знаеш, ще я напиша тези дни, ще им я напиша! Че то е срамота, корабите все си минават и заминават, а аз все си оставам.