Астероид. Триптих за края на света
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 250
Този роман за края на света може да се чете и като три отделни новели: „Забравихме си очилата в друга епоха“, „Изгорелият Младежки театър“ и „Сам в Града на безсмъртните“.
Хронологически действието започва във втората част, в края на XX век, продължава в третата, в края на XXI век, и завършва в първата част, през XXIII век. Но има и един астероид. И нещо друго, което остава отвъд времето.
"Владимир Левчев играе с жанровете, като преплита фантастиката и поезията, мистиката и науката. Дистопичният разказ приказва за международните проблеми, само че и за проблемите на битието. В него има концепции и хрумвания и доста самотност." - Светлана Дичева, редактор на романа
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Астероид
Той беше сам и гол на ръбата скала, осветена като планинска преспа в лунна нощ. Но наоколо, в черната вселена, нямаше луна. Далечни звезди се преместваха бавно с годините. Беше сам на някакъв астероид.
Струваше му се, че този плътен камък, на който е стъпил, всъщност е заседнал в гърлото му. Само когато някой друг камък преминаваше наблизо (но това се случваше много рядко), той усещаше, че лети с голяма скорост през мрака.
Астероидите нямат атмосфера. Но на този можеше да се диша. Имаше и гравитация, така че той се разхождаше по твърдата скала, не по-голяма от спалня, и спеше на нея. Беше гол и нямаше храна. Но не чувстваше нито студ, нито глад. Чувстваше само ужас.
Не помнеше кога и защо се е озовал на това място. По движенията на далечните звезди съдеше, че са минали много години. Беше сам в цялата вселена.
Но щом заспеше, в сънищата му се явяваха различни хора – жители на една далечна планета, наричана Земя. Насън той беше живял на много места, в много времена все на онази планета. Говореше много земни езици. Преживяваше различни човешки съдби. Но неговата собствена съдба явно беше не да живее, а да сънува живота на други.
Той обикаляше бледата си скала, гледаше трептящите светли точици далече в мрака и си мислеше: „Къде ли е Земята, която сънувам? Дали ще стигна до нея някой ден? Но ако този астероид се доближи до нея и гравитацията ѝ го засмуче, може би онази планета няма да устои на сблъсъка... Не! Не искам да се чувствам виновен за края на света! По-добре да остана сам. И само да сънувам Земята“.
Измори се от дългото разхождане по астероида, който имаше обиколка от точно трийсет и три крачки. И пак легна да спи. Този път сънува тъмна хладна стая с глинен под и ярка светлина, която идваше от вратата. Отвън се чуваше бризът в летните дървета и гласовете на птиците. Небето беше плътно синьо и в него плуваха бързи бели облачета. „Елохим! Елохим!“ – извика някой отвън.
Забравихме си очилата
в друга епоха
Забравих си очилата
в миналата епоха.
И не ми се връща да си ги взема...
Любомир Левчев,
„Удоволствието да губиш“
1. Всесъжението
Това тяло в пепелта пред него прилича на човешко: черно, мускулесто, със стиснати юмруци и челюсти – но ако ги духнеш, от мускулите се отделят облачета прах. Половината лице хлътва, а гръдният кош се пропуква и разпада. Масивна изпепелена цепеница: толкова е останало в студеното огнище, където е пламтял животът – вихрил се е огънят на слепите страсти. Животът е остаряване. После – пепел – торф: милиони години студено вкаменяване на въглища.
В ужас той отдръпна крака си от пепелището, в което беше стъпил. Дали все пак това не е човешко тяло? Отдалечи се от опожарената сграда, на която внезапно бе попаднал, щом превали този баир с вид на огромна жълта костенурка. Седна да си поеме дъх под един широк буцест орех. В безбрежната тишина отекваше кукувица. Едно, две, три, четири... „Толкова години ли ми остават да живея сам в пустинята?“ Годините напред са скрити от нас. Той не можеше да преброи и годините си назад, но те не бяха много. Сякаш вчера беше детето в бащиния дом.
Наляга го безтегловна следобедна дрямка. Чува вятъра в стария орех, на който се полюшва въжената люлка. Чува кукувицата в ореха, но не знае нищо още за годините, които ще минават като сън, не знае още за смъртта, която се крие зад ъгъла и тихо, с котешко търпение го наблюдава. Смъртта не съществува. Тя е само злата баба с кьопави пръсти от приказките на мама. Никой в света край него никога не е умирал. Никой никога не умира, освен в приказките.
Клепачите му се затварят блажено, а светът си е все там – завинаги. Под шумящия орех слънцето го оплита в магическа златна паяжина. Чува как пее водата от чешмата на двора. Старата варосана къща има тъмен дървен чардак, на който спят през лятото. Всичко е в полусън, всичко е близко, топло и родно. Всичко е вечно. В мига на заспиването.
Майка му бута въжената люлка под сянката на ореха и тихо му пее. Тя винаги ще го люлее и приспива. Тя има снежнобяла коса, вързана отзад на плитка, разрошена сега от вятъра. Има добро лице с дълбоки бръчки и тъмни очи като кората на ореха. В просъница чува свадливите свраки. Чува и смеха на козлето. То е негов малък брат. Дяволито тропа с крак по калдъръма и се киска. Той знае, че е имал и друг брат освен козлето, който е заминал за далечна страна с една прислужница на баща му. Заминал е много отдавна, преди той да се роди. Но го е сънувал много пъти.
Тича през двора и си представя, че язди камила през пустинята в тази далечна страна с неговата майка, слугинята. Замечтан, се блъсва в мек дънер – тялото на татко. Той се е върнал от жътва. Усеща родната миризма на пот и биволи от скъсаната му космата блуза с цвят на вехнещи магарешки бодили и сено. Миризмата на татко! Той му разрошва косата с твърди дебели пръсти:
– Хей, козльо! – целува го и небръснатото му лице го боде. Той се смее. Баща му отива към каменната чешма и пие вода с меден черпак на синджир. Полива с лъскавия черпак потната си глава. Зачервен и задъхан е след работа. Детето го чува да говори. Татко му обича да си говори с някакъв Невидим. Диша тежко, бърше водата от голото си теме, протяга ръка към варосаната стена и говори на сянката.
– Вие си изпълнихте обещанието! – казва. – Чаках толкова години! Колко години чаках? Колко години минаха? Откакто ми се явихте. Не съм забравил гласа ви. Обещахте ми! И повярвах. Ама тя не ми повярва. Вика: „Глупости! Нещо си сънувал! На нашата възраст чудеса не стават!“. Сънувал съм, ама друг път!
Баща му се смее и разперва ръце към стената, варосана, ослепително бяла в слънцето, сякаш там има някой. Всъщност е сянката му, но детето знае, че тя е жива.
– Знаех си аз, че никога не лъжете! Казана дума – хвърлен камък! А тя ми вика: „На нашата възраст чудеса не стават. Нещо си сънувал!“. Не ставали чудеса, ама стават! Ей го на!
Татко му се обръща към него и го сочи с пръст. И се смее. Той се затичва към прегръдката му. Татко го вдига високо, завърта го сякаш е падащо от небето гълъбово перце, смеят се. Страхът от падането е приятен гъдел. После го пуска, диша учестено и се хваща за стената. Но пак се усмихва и мърмори:
– Да, изпълни се казаното от Вас!
Спомня си миризмата на старата им селска къща с глинен под. Навън е жега, пеят в транс жътварките, тези гигантски прозрачни щурци по листата на акациите. Вътре е тъмно и хладно. Вратата е открехната и ярко грее. Има кафяво-червена глинена стомна с вода в ъгъла на сивия глинен под. Майка му полива с нея, когато замита, за да не се вдига прах. Той играе на протритата черга със зелен олющен дървен войник – с отчупена в бой ръка. После следи пътя на мравката, която тича нанякъде с голямо зърно в устата по пода. Нощем от ухаещото чамово легло гледа как свети кандилото. И се притиска до майка си. Страх го е от това червено око на граблива птица в мрака.
Кандилото свети денонощно. Веднъж баща му обикаляше в треска стаята. Пак си говореше с Невидимия. Забързано, неразбираемо бърбореше и жестикулираше към стената. После падна на колене пред кандилото и удари чело в пръстения под. Майка му го гледаше с тревога. А той запелтечи:
– Как... как... как се казваха? Как се казваха? Как им беше името? Саро!
– Кой как се казваше? – попита майка му с неспокойна усмивка.
– Те! – и татко посочи към тавана, като я гледаше с разширени очи.
– Елохим – отговори му тя.
– Елохим! Елохим! – запелтечи баща му, като си удряше главата в глинения под. – Искате ми жертвоприношение. Курбан ми искате. Курбан да стане най-милото ми! Тежко ми е... Но няма как. Ще бъде волята Ви!
– Авраме, съвземи се! Пак нещо си сънувал! – каза майка му угрижено. Стана от леглото и отиде да сложи стария му баща да си легне. А той остана сам с това червено страшно око в мрака.
После дойде и страшният ден. Последният. Който не се познаваше от сутринта. Той играеше на двора по изгрев слънце. Вдъхваше упояващата миризма на крава, треви и роса. А баща му приготвяше магарето за път. Събра клони за огън под навеса, върза денк на гърба на магарето. През цялото време нещо си мърмореше, жестикулираше с резки движения и бършеше потта от челото си. Както винаги си говореше с Невидимия. Детето не знаеше кой е Той, но усещаше, че е там, когато баща му говореше с Него. А мама не го виждаше и се усмихваше с крива усмивка. Той знаеше, че Невидимия съществува, че не е само плод на отслабващия ум на баща му, както казваше белокосата му майка.
После татко го повика:
– Ела, сине! Ела да отидем на Божия баир! Така ни казаха, да отидем там днес. Значи – трябва.
Той се зарадва. Обичаше да ходи на Божия баир, откъдето се виждаха далече долу селото, равнината и целият топъл свят. Затича се към баща си и магарето. То пляскаше с опашка по мухите и се усмихваше с наведена глава.
– Стой тук! Никъде няма да ходиш! – извика майка му пребледняла.
Но той не я послуша. Обичаше да ходи на Божия баир с татко и бързо се метна и покатери на магарето с боси крака. Татко го подкара пеша. Минаха реката, която клокочеше тихо и едва покриваше копитата на магарето, а цървулите на баща му потъмняха от размътената вода. Поеха нагоре по пътеката през ухайни хвойнови храсти. Той – високо горе на магарето, далеч от бодливите зелени игли. Смееше се и пришпорваше с боси пети животното. Татко беше странно умълчан. Днес изглеждаше още по-стар, отколкото беше.
– Татко, какво ще правим на Божия баир? – попита той.
Татко му мълчеше и гледаше в прахта пред краката си.
– Всесъжение ли ще правим? А? А? А? – заподскача той на магарето.
– Да. Всесъжение.
Той се успокои, че всичко върви по реда си, и щастливо продължи да пришпорва магарето. Скоро стигнаха гърбицата на Божия баир. Вятърът шумеше в пожълтялата трева, разрошваше косата на баира. Той видя селото долу: Ехей – колко е малко! Къщите са като бели играчки! Но това някак не го зарадва както обикновено. Нещо започна да тревожи и него, защото усещаше, че нещо тревожи татко му. Спряха. Татко, навъсен и мълчалив, го свали от магарето. После разтовари клоните. Започна да ги нарежда за огън. Беше мълчалив и бледен. Той изведнъж се замисли и каза:
– Татко! Ти донесе дървата за огъня, ама къде е агнето за всесъжението?
Странно наистина! Баща му каза през зъби:
– Бог ще си предвиди агне.
Ясно – всичко е под контрол. Бог си предвижда всичко! И той продължи да гледа покривите на селото, като се опитваше да намери тяхната къща. Представяше си, че вижда майка си там долу да извежда козлето на паша с една пръчка.
Тогава изведнъж стана ужасното нещо. Баща му го сграбчи и започна да го връзва с дебело въже.
– Татко, какво правиш?! – попита той изненадан, но татко не отговори.
Той се уплаши, започна да се дърпа и да хленчи, но татко му сякаш не го забелязваше. Започна пак да си говори сам. Върза го здраво и го сложи върху клоните. Той онемя от ужас. Баща му беше като в транс, вглъбен в онова, което правеше. Опита да запали клечка кибрит, но не успя. Ръцете му трепереха. Лицето му беше бледо и мокро като ризата му. Едва тогава детето разбра какво баща му се опитва да направи. И нададе страшен рев. Беше като лош сън. Бореше се да се изплъзне от въжето, но то се стягаше още повече около тялото му при всяко движение. Страшен сън, който се затяга около гърлото ти и не можеш да се събудиш.
Изведнъж от клека по баира се чу истеричният глас на майка му:
– Авраме! Авраме! Какво правиш с детето! Ти луд ли си!
– Правя всесъжение! За Тях! Те поискаха тази жертва!
– Това е синът ти, Авраме! Луд ли си!
– Така ми наредиха! – каза като в транс баща му.
Той се задушаваше, свит в ужас. Накрая видя майка си да идва отдолу запъхтяна. В ръцете ѝ беше козлето, неговото братче, което риташе закачливо и се смееше.
– Ето! – каза тя. – Ето ти козлето за всесъжение!
Баща му падна ничком, удари чело в тревистата пръст на Божия баир и извика:
– Пратихте ми Ангел спасител! Милият ми Исак е помилван! Благодаря Ви! Благодаря Ви, Елохим!
Баща му задъхано го развърза, без да го поглежда в очите. Трепереше. Пусна го и грабна козлето от ръцете на жена си.
Какво е станало после – само можеше да предполага, защото веднага побягна бясно надолу по пътеката.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.