Според мен, том втори
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Есеистика , Политика , Мемоари. Документалистика.
- Страници: 141
Писателят Александър Томов споделя своите размисли за предателството на българските интелектуалци и отмъщението на политиката. Като активен участник в политическия живот на страната през годините на прехода той анализира личната си драма на творец и поддръжник на синята идея през взаимоотношенията си с хора като Николай Хайтов, Евгени Михайлов, Иван Андонов, Николай Волев, Иван Костов, Петър Стоянов, Надежда Михайлова и много други, добре познати общественици, политици, журналисти и творци.
Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ
И ПОЛИТИКАТА
Не познавам български интелектуалец, който да не е участвал пряко в политиката и да не е бил по един или друг начин разочарован от нея. Все са ми пред очите писателят Георги Мишев и сатирикът Марко Ганчев. Преди време един приятел ми разказваше какво им се е случило на двамата на площад „Славейков“. Тълпа седесари щяла да ги линчува. Храчили масово по тях двамата. И всичкото това, защото се бяха осмелили да застанат срещу Едвин Сугарев. Той обвини навремето бившия ни президент Жельо Желев в предателство и в знак на протест срещу него обяви гладна стачка, а Георги Мишев и Марко Ганчев, като верни приятели на Желев, решиха да се пошегуват с Едвин и напук на неговата гладна стачка обявиха стачка с преяждане. Майко мила! Синята тълпа полудя. Един вестник призова от първата си страница, който ги срещне тия двама, публично да ги заплюе. И тълпата ги хванала натясно тогава на площад „Славейков“ и изпълнила буквално призива. Плюла ги до припадък. Да не повярваш просто. Георги Мишев е добър писател и кинодраматург, може би един от най-добрите от всички нас, сценариите му на миграционна тема са знакови за киното ни. Освен това прояви навремето и смелост. Никога няма да забравя едно отчетно-изборно събрание на Съюза на писателите през преломната 1989-а година, което кой знае защо се проведе в залата на парламента. Тогава бяха нарочени Георги Мишев и Марко Ганчев и още неколцина да бъдат отлъчени от гилдията по причина, че са си позволили да говорят и дисидентстват по радио „Свободна Европа“. Георги Мишев застана на трибуната и дръпна смело и силно слово, изпъстрено с горчив хумор. Ръкопляскахме му много. Лично аз се възхитих от него. А по-късно Марко Ганчев, в предаването на Кеворк „Всяка неделя“, си хвърли публично партийния билет. И отведнъж тази сцена на площад „Славейков“, това храчене срещу тях, закани за линч... Какво е това, по дяволите! Интелектуалците първи застанаха на страната на демокрацията, те първи оглавиха прехода ни към свобода и капитализъм. И първи бяха отлъчени и безмилостно поругани. Жельо Желев, който според мен е парекселанс интелектуалец, да си спомним забележителната му книга „Фашизмът“, за която бе дори навремето интерниран, а да не говорим за другото, пръв видя кладите, на които бяха горени собствените му творби. На това се вика кошмар. Да гориш връз аутодафето, което сам си си запалил, собствената ти душа да гори връз него. Това само в България можеше да се случи. Родният интелектуалец не бе подготвен за онова, което стана у нас. Интелектуалецът никога не е бил краен. Интелектуалецът преди всичко е мислещ. Иначе не би бил такъв. Интелектуалната душа иска да разбере, да обхване ставащото около нея. Да го анализира и преосмисли. Тълпата никога няма да разбере, а и не иска да разбере, трагичния жест на Сократ, който изпива чашата с бучиниша в името на една идея. Да не говорим за Платон, за онова негово Време, което е разбунена картина на Вселената, а непознаваемият човек, пак според него, е само „сянката на един сън“. Тълпата е била и ще си остане винаги цялостно първична. Тя, както се е изразил нашият национален поет Ботев, „силно люби и мрази“ - толкоз, а за разлика от нея работата на интелектуалеца е да преосмисля, да търси първопричините за явленията и да ги тълкува според собствените си възможности. Тъкмо поради тази причина българският интелектуалец се размина с тълпата, която се е формирала винаги политически, и следователно и с политиката като такава и се разочарова напълно от нея. Българският интелектуалец си въобразяваше, че политиката е работа за моралните и почтените и остана жестоко излъган, когато разбра, че политиката може да е и гадна, и подла, че може да се използва за всичко и най-вече за обсебването на властта и парите. Ама какво всъщност излезе - казва си днес родният интелектуалец, - ама те тия уж идеи, тия митинги, тия гневни изблици за свобода и за демокрация не били нищо друго, освен камуфлаж, който да прикрие човешката алчност, завист и злоба. Ама те, политиците, чисто и просто ни употребиха, за да забогатеят, а след като забогатяха, не искат вече и да чуят за нас. И какво излезе? Оказахме се в дъното на обществото... Да, точно така излезе. Винаги е излизало и ще излиза така. Революциите открай време изяждат децата си. Българският интелектуалец прекрасно го знаеше, но едно е да го знаеш от книгите и от филмите, а съвсем друго когато си участник, когато ти се стовари връз главата и когато наистина си изяден от въпросната „нежна революция“, която неусетно се превърна в свирепо криминална. Наскоро един приятел ми разказваше как някакъв естраден певец се тюхкал пред някакъв преуспяващ наш чичка.
- И за какво пяхме - роптаел певецът, - за какво викахме и скачахме на оня наш син митинг?
На което невъзмутимият нашенски чичка преспокойно и много мъдро му казал:
- Сбъркал си бил митинга, младеж. Това е...
Да. Едно е да се бориш за свобода и за европейски стандарт, за какъвто всички мечтаехме в началото на нашата демокрация, а съвсем друго днес, в 2007-ма, да се чудиш как да си платиш сметките за ток и парно и едновременно да прочетеш във вестника, че семейството на Иван Костов, в когото някога си се клел, и който на свой ред е заявявал по митингите, че никога няма да те предаде, посочва в декларация за доходите си официално, че си е закупило за сто и двадесет хиляди долара акции. Извинете, но какво общо вече може да има синият интелектуалец, какъвто бях навремето аз, с такъв като Иван Костов и семейството му? Аз написах повече от хиляда статии във вестник „Демокрация“ за европейския път на България, а по този път минаха единствено такива като Костов и себеподобните му, а нас ни оставиха в трънаците и сокаците. Било е неминуемо. Костов и себеподобните му не са и никога не може да бъдат интелектуалци. Той е примитивен по своему, първичен по своему. Той по същество се идентифицира с тълпата, с най-крайната част от нея. Един приятел ми разказваше как телевизията поръчала да направят за Костов и семейството му документален филм, който впоследствие, по непонятни нему причини, не бил излъчен. Изглежда височайшето семейство се е усетило и го е спряло. Все едно. Приятелят ми е видял този филм. Гледал е Костов и семейството му, Костов в домашна обстановка, Костов в кабинета си...
- Усетих, че нещо там липсваше. Нещо осезаемо - разказваше ми той. - И отведнъж осъзнах. В дома на Костови не видях нито една книга.
- А ти видя ли вътре някаква книга? - запитах един свой колега, който също е гледал филма.
- Не - каза удивен и той. - Не, бе, нито една.
Ето това е целият Костов без остатък. Действащ и цялостен, което също е качество, но от съвсем друг, абсолютно неинтелектуален характер. Или ако се изразя високопарно и напълно интелектуално, типът Костов е типът Александър Македонски. Той е мечът, или му се иска да бъде мечът, и няма нищо общо със своя учител, с великия Аристотел, от когото произхождаме всичките ние, интелектуалците. Затова ми се иска да започна политическите си размисли в този том тъкмо с него, с Костов.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.