Мечтател

Като се пазеше от слънцето, гологлав и по чехли, началникът на пощенската станция Боянов тръгваше най-напред надлъж из пруста, слизаше след това под сянката на акациите на двора и, все тъй бавно и с ръце отзад, продължаваше да се разхожда. Това беше една обиколка, която той, също като затворник, повтаряше по стотина пъти на ден. Станцията - малка крайгранична станция - заемаше едното крило на селския хан, наречен от стопанина му с примирителното име „Международна странноприемница“. Все пак тая сграда беше нова още и, боядисана бяло и зелено, изглеждаше твърде приветлива.

Когато Боянов достигнеше противоположния край на хотела, мъчно можеше да се удържи там и като излагаше на слънцето оголялата си глава, която блясваше за миг като огледало, отиваше да понадникне в кръчмата. Разочарованието му идваше веднага, защото пред него се изпречваше това, което беше виждал хиляди пъти вече: на тезгяха, зад една барикада от шишета, напълнени с разноцветни течности, стоеше съдържателят на международната странноприемница, Алекси, и прелистваше тефтерите си, но тая работа той вършеше не вече с това усмихнато и сладко лице, с което посрещаше гостите си, а с друго, начумерено и почти свирепо, защото една-две страници само от неговите тефтери го принуждаваха веднага да напусне международното съгласие и да преминава, с други думи, в положение на война. Лошото му настроение, може би, беше причината, задето малкото посетители по това време също тъй мълчаха. Боянов се завъртяваше из кръчмата, без да каже или да му кажат нещо, отправяше се уж да седне на някоя маса, но от несметените динени кори и семки се подигаше цял рояк мухи, в лицето го удряше горещата светлина, която идеше през прозореца. И като се заглеждаше за миг, разсеяно и уморено, към стената, отдето, както всякога, му се усмихваше едно женско лице от рекламния афиш на някаква бирена фабрика, Боянов излизаше навън с още по-пораснало отчаяние. Той минаваше пак под сянката на акациите, изкачваше се на пруста и като че ли уморен от тежък път, хвърляше се и лягаше на една пейка, удобно и меко постлана. Очите му не виждаха нищо друго, освен едно поле, изгоряло, сухо, пресечено с прашни пътища, из които от време на време пробягваха вихрушки. Страшната горещина съвсем го разслабваше, разтапяше сякаш мозъка му, и обхванат от непобедима леност, той лежеше без ни една мисъл в главата си, без всяко желание за каквото и да било, отпуснат, апатичен, с тъпа и неясна болка в душата си.

Понякога, стреснат от тракането на апарата, той скачаше, довличаше се до станцията, но веднага всичката му енергия отпадаше и като забелязваше от прозореца, че раздавачът Ангел се връща, дочакваше го, колкото да му предаде разгънатата лента, а сам или започваше бавната си разходка из пруста и под акациите, или най-често - лягаше пак на пейката си. Той не усещаше никакво гризене на съвестта си, защото работа в станцията почти нямаше, пък и колкото имаше, раздавачът я вършеше сам, с готовност и с някаква скрита амбиция. Наистина, това го правеше високомерен и надут, но Боянов малко искаше да знае за тоя глупав и извънредно противен човек. Оженен наскоро, той беше толкоз подозрителен и ревнив, че заключваше жена си и тъй дохождаше на работа. „Глупец! - възмущаваше се в ума си Боянов - кой знае каква хубавица е кривогледата му жена, та я и ревнува пък!“ Но неговите мисли за раздавача и за жена му спират на тая точка и натежалите му клепачи от само себе си се затварят.

Тъй минаваше денят. Надвечер беше друго: горещината намаляваше, въздухът ставаше прозрачен и мек, прохладен ветрец милваше лицето, ободряваше, вълнуваше кръвта. Боянов не пазеше вече главата си от слънцето и стоеше или пак на пейката. Или се разхождаше назад и напред из двора, не беше вече тъй отпуснат и ленив. Мозъкът му се раздвижваше, той започваше да живее, да мисли, а главно - да мечтае. Прекарал младостта си в денонощна служба над апарата, изпитал много неволи и много нужди, живо свидетелство на които бяха хлътналите му гърди и без време прегърбената му фигура, той усещаше сега трескава и неугасима жажда да живее, прекарваше през ума си всички възможни радости, които не беше изпитал, всички наслаждения, които не познаваше. И малко по малко в душата му вземат връх тия необуздани желания, тази опожаряваща мъка за любов и за жена, която изпитва всеки самотник. Крачките на Боянова започват да стават по-бързи, той гледа прехласнато, очите му са запалени и горят. Отсега нататък в неговото въображение неотлъчно стои и го омайва с неотразимата си съблазън образът на една жена, която той добре познава. Това беше Маруся, дъщерята на Остап Петренко, един от ония казаци, които бяха се настанили в едно съвсем близко, едва на три-четири километра оттук, село. Всеки празничен ден Маруся дохождаше на станцията сама и пеш и червеният й чадър отдалеч още се люлееше и блещеше измежду нивите, като голямо някакво цвете. Тя пристигаше малко заморена и пламнала от слънцето, но весела, бодра, разменяше с Боянова някоя и друга дума, докато си починеше, след това поискваше перо и мастило, сядаше до една маса под акациите и започваше да пише писма. Тя пишеше много писма, често пъти това траеше два или три часа. Когато свършваше, Маруся пущаше писмата си в кутията и отново приказваше с Боянова, смееше се и го гледаше доверчиво със сините си очи. Тя имаше руси коси, беше висока и стройна. Боянов ставаше свободен, говореше много, като постоянно разсмиваше Маруся със своя руски език, и твърде често и продължително спираше очи върху облите гърди и силните бедра на момичето. Най-после тя си отиваше и Боянов със скръб гледаше как червеният й чадър потъва и се губи из нивите. Нейният образ продължаваше да стои във въображението му и вечер до късно не го оставяше да заспи. Той се обвиняваше в нерешителност и несръчност, измисляше хиляди хитрини и лукавства, които биха му осигурили пълен успех, ако беше си послужил с тях. Даваше си дума да бъде по-смел и по-нападателен и, наред с най-идиличните си планове - да предложи ръката си на Маруся, да живее в село с нея и дори да ходи с рубашка и да пусне брада като същински казак, - кроеше и други, много по-опасни и рискувани: решаваше да излезе някой празничен ден в нивите извън село, да чака там, докато се покаже червеният чадър на Маруся, и да я срещне. По това време в полето рядко има хора. Но още на другия ден, наедно със слънчевата светлина, всички тия планове се изпаряваха, той нямаше нито куража, нито желанието да ги изпълни, толкоз повече че твърде на място си припомняше, че Маруся е яка и храбра мома и нейният чадър, въпреки копринения си плат, има доста здрава дръжка.

Освен посещенията на Маруся, Боянов имаше и други малки развлечения. Той обичаше да следи и да наблюдава пътниците, които минаваха и спираха за повече или за по-малко време в хотела. А особено лятно време те бяха доста много. Селото беше на самата граница, имаше пропускателен пост и оттук минаваше главният и най-работен път за Кюстенджа. Минаваха кола, файтони, нерядко и автомобили. Но преди всичко двама кираджии-татари работеха най-вече по тоя път, бяха известни по цялата околност и техните странни привички, както и пълната противоположност помежду им, даваха повод за най-забавни разговори. Името и на двамата беше едно - Яхя, - но единия бяха нарекли Кара Яхя, защото, сам черен, той караше изключително черни коне, докато другият, наречен пък Ак Яхя - караше само бели. Кара Яхя имаше проста открита каруца, но рядко можеше да се намери като него кираджия, който да кара бързо и безмилостно конете си, както него. Той пристигаше и заминаваше като вихрушка и неговите дръгливи и измъчени коне ту галопираха, ту се носеха в най-силен тръс, като постоянно размахваха опашките си, и то не да се бранят от мухите, а защото камшикът на жестокия Кара Яхя постоянно играеше по гърбовете им. Ни дъжд, ни кал, ни каквото и да е лошо време можеха да спрат тоя черен дявол. Ценяха го най-вече за бързината и затова с него пътуваха търговци и изобщо хора, които имаха важна и неотложна работа.

Ак Яхя, напротив, беше спокоен, уталожен, нелишен дори и от известен шик. Каруцата, която той имаше, а също тъй и конете му сякаш не бяха толкоз за печалба, колкото за лично удоволствие и от една любов само към спорта. Той впрягаше всякога три коня, всички чисти и бели като лебеди, охранени, спокойни, разглезени почти от нежните грижи, които ги заобикаляха. Те се приближаваха към хотела отмерено, равно, обкръжени от облак прах и от звуци, които разсипваха звънците им. И когато те спираха пред хотела, ония, които се случеха там, не можеха да не се спрат и да погледат тия красиви животни, натруфени с великолепна сбруя, окичени с гердани и разноцветни ширити. Колата на Ак Яхя също не беше лишена от удобства и разкош: тя беше покрита бричка, облечена отвътре с червен плюш, с малки околчести огледалца по стените, нещо необходимо, тъй като с Ак Яхя пътуваха най-вече жени.

Пристигането на бричката с белите коне беше същински празник за Боянова. Дори щом я забележеше отдалеч още, той прибързваше да си тури единствената гумена яка, да посреше косите си, да постъкми дрехите си. И имаше защо. Щом бричката спираше, Ак Яхя слизаше, минаваше отстрана и откопчваше кожените завеси, които затваряха двете вратца. И ето, една след друга наслизваха млади туркини, с копринени ферджи, възбърнати от кръста нагоре до над челото, открити дотолкоз, че все още можеха да се виждат кръглите бели лица и изписани вежди, дяволити очи и червени като цвят устни. Те пристигаха обикновено към обяд, влизаха направо в градината, сядаха под акациите и почваха да се хранят, като затрупваха масите с провизии. В един само миг от всички страни ги заобикаляха кокошки, ту прекалено смели, ту боязливи. Но двете кучета на Алекси, Кина и Мечо, едното малко и черно, другото голямо и жълто, успяваха вече да завържат най-близко познанство с гостите. Дори и тия животни чувстваха добре разликата между пътниците, защото, докато търговците на Кара Яхя, погълнати от грижите си, приказваха помежду си и се хранеха, без да обръщат ни най-малко внимание на двете кучета, които ги гледаха с умилителни очи и не преставаха да въртят опашки на хляба им, сега всички бяха добре: кокошките се гонеха из босилека заради някоя троха, а Кина и Мечо поемаха лакомо залъци направо от къносаните пръсти на ханъмките. Младите жени, възбудени от любопитството, което ги обгръщаше, изненадани от тази особена прелест, която сами добиваха сред тоя див селски кът, се оживяваха от минута на минута, чуруликаха като птички, смееха се и най-хубавите от тях, които бяха и най-смели, отправяха загадъчни погледи към Боянова, който стоеше в пруста и с престорено равнодушие гледаше към тях.

Всичко това, за жалост, траеше час, най-много - час и половина. Веселата дружина отново се качваше в бричката, строгата ръка на Ак Яхя закопчаваше пак кожените завеси, той се качваше сам и белите коне потегляха, все тъй хубави и стройни, още по-горди сякаш от скъпия товар, който носеха. Последните гласове и весел смях заглъхваха в шума на колелетата и на звънците, но Боянов продължаваше да гледа след бричката и като че виждаше още изписаните вежди и лучистите погледи под тях. Той се връщаше и с една дълбока въздишка, която съвсем неволно се откъртваше от гърдите му, тръшкаше се на пейката. Надвечер дохождаше началникът на митницата Топузов и те дълго приказваха за пътниците, които бяха видели и двамата.

Напоследък Маруся, кой знае защо, престана да дохожда и Боянов, изгубил всяка надежда да види червения й чадър някъде из нивите, започна да следи само пътниците. Равнодушно, ако не и с омраза дори, той посрещаше Кара Яхя и неговите клиенти. Но едното появяване само на бричката с белите коне стигаше, за да затупа от радост сърцето му и някакви сладки и смътни предчувствия да се разлеят в душата му. Не всякога неговите очаквания се сбъдваха. Много често от бричката на Ак Яхя, наместо млади ханъми с писани вежди, слизаха стари баби, грозни татарки с жълти лица и продълговати очи, или пък някой болен лежеше в колата, затрупан толкоз много с възглавници и завивки, че не можеше да се познае мъж ли беше, или жена. Боянов лесно се примиряваше с разочарованието си и чакаше да изминат тия три или четири дни, след които бричката на Ак Яхя отново щеше да се появи.

Веднъж, излегнат на пейката и захласнат в мислите си, той чу зад себе си познатия и тъй любим звън на звънци, скочи като ужилен и се обърна: пред хотела беше спряла бричката с белите коне. Чудно нещо: друг път той я забелязваше още щом се покажеше от баира, следеше я как изминава всяко едно разстояние между телеграфните стълбове, докато се спущаше в дола, за да се появи след малко съвсем ясно срещу хотела. Но сега той съвсем не беше я забелязал, при това точният всякога Ак Яхя беше дошел много късно: слънцето беше превалило вече на залязване. Боянов искаше да отиде да постъкми тоалета си, но не можеше да откъса очи от бричката. Слязоха трима души: възстара жена, доста напълняла, облечена в тъмни дрехи, един висок мъж на нейна възраст, но сух, с бледо и болнаво лице, и най-после - едно младо, най-много осемнадесетгодишно момиче, облечено в бяло, без шапка, с един само тъмносин воал, който, след като забраждаше косите й, спущаше надолу дългите си краища. Че госпожицата беше извънредно стройна и хубава, Боянов беше успял вече да забележи, но туй, което още повече го занимаваше, беше веселата й жизнерадост и палавина. Високият мъж и жената си говореха нещо твърде важно, както се виждаше, защото и двамата имаха загрижен вид и придружаваха думите си с жестове. Младото момиче бързо ги изпреварваше, след това се повръщаше към тях и подхвърляше по някоя и друга дума, на които старите хора не даваха ухо, защото, без да прекъснат разговора си, само я изглеждаха с тоя полусърдит и полувесел поглед, с който се посрещат лудориите на децата. Те дойдоха и седнаха под акациите в градината. „Ах, колко е хубаво тука!“ - извика младото момиче. Тя се завъртя навсякъде, откъса няколко цветя, разбърка целия босилек, и то тъй, че приятният дъх достигна чак до Боянова, подплаши кокошките и за няколко минути само успя тъй да се сприятели с Кина и Мечо, че те вече не се отделяха от нея и вървяха в стъпките й. Изведнъж тя забеляза едвам сега Боянова, вгледа се в него, нещо насмешливо и дяволито мина по лицето й, след това се обърна и заигра с кучетата. Но след малко тя пак се възви и като видя, че той втренчено я гледа, съвсем смело и съвсем свободно каза: „Добър вечер!“ Боянов трепна, смути се, премести се без нужда от единия си крак на другия, накани се да каже нещо, но тя беше се обърнала вече гърбом към него и той глупаво и сконфузено се усмихна. Стори му се, че облите рамене на момичето някак конвулсивно потрепват. „Чудно момиче!“ - помисли си Боянов и продължаваше да се усмихва.

Дойде Ак Яхя и от думите му Боянов разбра, че тъй като часът минава шест, той се съмнява дали ще ги пуснат да преминат границата. Все пак, настояваше той, да се опитат и ако не ги пуснат, ще се върнат да пренощуват тука. Те се качиха на колата и заминаха. Боянов се втурна в стаята си и през прозореца изпращаше с очи отдалечаващата се кола. „Дано не ги пуснат! Дано не ги пуснат!“ - говореше си той, развълнуван, обхванат от безпокойство и радост. Той виждаше още хубавото лице на госпожицата, обърната и загледана в него. „Добър вечер! Добър вечер! -о повтаряше той като луд и правеше смешни поклони към стената. - Добър вечер, госпожице! Добър вечер!“

Те се върнаха. Боянов ги посрещна, сварил вече да тури яката си, постъкмен и сресан. Попитаха могат ли да подадат телеграма - той на часа им услужи. Знаеше вече имената им, отде са и къде отиват. След малко, като отколешни познати, те седяха около една валчеста маса под акациите и приказваха.

- От две години, значи, сте тук - говореше високият господин, който се казваше Лозев. - От две години, в тая пустиня, в тоя Диарбекир. Много. И, струва ми се, господин Боянов, и вие като мене не сте май добре със здравето? Имате малария, може би?

- А, не. Нищо не ми е, здрав съм. Но знайте, лошата храна, седещия живот...

- Е, да, е, да...

- А семейството ви, господин Боянов - пак тъй съчувствено се обърна госпожата, - е в града, нали? Разбирате ли ги, колко деца имате?

- Аз не съм женен, госпожо, ерген съм.

И без да се смути ни най-малко, Боянов погледна госпожицата и се усмихна снизходително някак, като че искаше да каже: „Колко недоглеждат и колко глупави понякога са старите хора, нали?“ Госпожица Вяра му кимна с глава и също се усмихна.

- Ах, мамо! - извика тя - не виждаш ли, че господин Боянов е млад човек.

Лицето й беше сериозно, но в очите й, които обгръщаха цялата фигура на Боянов и като че и през шапката му виждаха, че главата му е без коса - бликаше весел и несдържим смях. Госпожа Лозева се извини, като казваше, че човек всякога може да сбърка.

- Е, да... е, да... - говореше някак смутено господин Лозев.

Вечеряха наедно. Боянов се освободи от всяко стеснение и обхванат от същинска треска, говореше непрекъснато. Разправи откъде беше започнал службата си и в кои градове беше стоял, разпростря се особено надълго да описва скарването си с някакъв си големец, който го преследвал и на чиято отмъстителност се дължи и захвърлянето му в това отстранено и диво село. Той забрави да яде, но не прекъсна нито минута да говори. От време на време той срещаше погледа на госпожица Вяра, все тъй изпитателно и някак зачудено спрян на него, на устните й играеше все тази едва уловима усмивка. Ободрен още повече от нейното внимание, Боянов продължаваше безкрайните си разкази. Старите хора, както се виждаше, отдавна бяха престанали да го слушат, но одобрително поклащаха глава. „Е, да! е, да!“ - често говореше господин Лозев.

Те привършиха вечерята си и едвам сега можаха да забележат навреме, че наоколо е някак много светло. Месецът беше изгрял. По дрехите им и по земята акациите хвърляха черните си сенки, изпъстрени с трептещи, прилични на жълтици петна. Нощта беше топла, тиха и с една неотразима сила зовеше навън. Решиха да се разходят и само когато бяха вече извън селото, пред тях се откри всичката прелест на лунните нощи в полето. Хоризонтът не се виждаше, не се изпречваха никъде масивните и тежки очертания на планини, нямаше ни гори, ни дървета. От всички страни ги обгръщаше само една глуха и млечнобяла пустота, над тях широко се разстилаше небето, запалило сега само най-едрите си звезди, с белия и светъл диск на месеца пред тях. Беше тъй тихо, че отсечено и ясно долиташе всеки звук: чуваха се звънци, но стадата не се виждаха, обаждаше се току пред тях пъдпъдък, изцвилваше някъде кон и след туй също тъй ясно се чуваше как пръхти. Отсреща някъде слизаха кола, навярно натоварени със снопи, защото скриптяха непрекъснато и остро, и изведнъж оттам младежки гласове запяха провлечена и страстна татарска песен. Госпожица Вяра беше много весела. Тя ту изпреварваше надалеч компанията, тичаща сама, и белите й дрехи блещяха като сняг, като че върху тях се събираха всичките лучи на луната; ту се връщаше назад, спираше се и гледаше към небето и тогаз Боянов ясно виждаше цялото й лице, и очите й, изпълнени с възторг и с лучи, и тъмния венец на косите й, и краищата на воала й, които се развяваха под раменете й, също като крила. Господи! Откъде дойде това щастие за него, той буден ли е, или виждаше измамлив някакъв сън? Едно страстно желание усещаше той: да тича наедно с нея, да споделя всичките й лудории и когато тя, спряна някъде, се загледваше в някоя звезда, да бъде близо при нея, погледът му да се слива с нейния и наедно с него да отива към небето - като молитва, като благодарност към бога, като песен! Всичко това минаваше през ума на Боянова, но той нямаше тая смелост, пък и уважението, което дължеше към старите, го задържаше. Все пак никога не му е било тъй весело и тъй леко на душата и загледан в стройната фигура на момичето, която плуваше из лунната светлина, като бяло някакво видение, той говореше безспир, говореше без умора. Обаждаше ли се отнякъде куче, той почваше да говори за овчарство, обаждаше ли се пъдпъдък - говореше за лов, ако пък госпожица Вяра споменеше за името на някоя звезда-започваше уроци по астрономия. И макар че беше еднакво непосветен във всичко, струваше му се, че говори интересно и хубаво, като никога. Ободряваше го преди всичко госпожица Вяра, която го слушаше и понякога му отговаряше. Веднъж дори, когато бяха наблизо, стори му се, че тя твърде интимно, макар и за малко време, го хвана подръка.

Че тая чудна разходка можеше да има край, това и през ум не минаваше на Боянова. Но ето, съвсем неочаквано, госпожа Лозева се оплака, че е уморена и че усеща тръпки. Върнаха се веднага в хотела и като си пожелаха лека нощ, прибраха се в стаите си. Боянов не бързаше нито да запали лампата си, нито да се съблече да си легне. Той стоеше сред стаята си тъй, както беше влязъл, слисан, втрещен, омаян сякаш от някакъв странен сън. Една стена само го делеше от стаята, където беше Вяра - и Боянов напрягаше слуха си, за да долови и най-слабия шум. Изведнъж оттам се раздаде уплашеният вик на госпожа Лозева, след това Вяра високо и весело се разсмя и сред шума и бързите стъпки, които не можеха да бъдат освен нейни, нещо стъклено падна и се счупи. Отново старата жена се развика, по-тревожно и уплашено. Без да чака повече, Боянов изскочи навън. Насреща му беше Вяра, но тя се смееше!