„Когато пророчествувах гласно което вие чухте, видях славен ангел, не по славата на ангелите, които винаги съм виждал, но който имаше друга, по-велика и света слава, която не мога да изкажа. И като ме взе за ръката, въведе ме нависоко“

Апокриф „Видение Исаево“, I

И ето: те идват насреща ми; като ги съзирам в тъмнината, като слушам беснуванията им, в душата ми не пробягва тревога, понеже съм предвкусил бъдното и знам цената му; гласовете се навързват в остри звуци, гняв бие словата им — от тях се източва вой, натежал от ярост. Знам, ключалницата ще изщрака, ще повдигнат мандалото и ще нахлуят, а заптието уж ще ги възпира; после туй ще наченат да ме млатят, щото съм изпросил участта си и веригите ще отежнеят по краката ми, раните ще зейнат и като яд ще хвъргат върху тях суха сол; страданието ще изпълва душата ми с благина, светлина ще блесне в открития поглед, те ще беснуват над мъките, докато издържа, докато сетната сила крепи непомръкнал взора ми. Тъмнина ще окади душата — ще съм изпаднал в несвяст, — сенки като кучета ще легнат в ъглите на мазата и само благината ще се скротне в мене, ще заниже топли думи, понасяйки ме с лекокрилите спомени. И времето, като довее най-ярките мигове, ще остане като надежда и с нея ще се разбудя, та да чуя отново псувните им, горчиви от ярост, та да вкуся гнева им, натежал от отчаяние.

Ето, ключалницата оживява и през отворената врата съзирам как мандалото се клати на халката, как заптието сторва крачка встрани, та да им открие път и да наченат гаврата; един от тях, с червена поясница и овче яке, ме хваща изотзад и мърсува, другите ме държат, а от благината в душата ми идват неочаквани ридания, сякаш поруганието е нещо повече от мъка; навикнах, все така става — дойдат, наситят се, пък наченат да ме бият, с ножовете си дращят по тялото, чегъртат съсирека върху раните и бъркат в тях. Тогава в мазата падат онези сенки и само времето затрептява с бързоногите спомени, с лъчезрението на поибренските утрини, с вихъра на невкусеното блаженство, дето все още препуска из копненията ми с целия си хаос, с опиянението и с неясните грешки, по които в общия захлас позволихме да се довлече измамата. Сетне и таз благина се скрива и в тъмнината зейват многото ми питания, дето все не мога да подредя, та да си уясня и спомените, и лудостта. Ако ги нанижа в прав ред, ако ли ги свържа едно по едно, ако ли във всеки възел вложа по няколко истини, ще успея да възстановя опиянението и лудостта, ще успея по-дълго да държа светлината в погледа си, раните ще избледнеят, щото ще остане само благината, а срещу й няма нито суха сол, нито остър нож, значи нищо не може да я погуби: знам, с нея ще издържа повече, само дано открия истините и ги навържа в лудостта си, тъп както и във вихъра на болките, дето все не мога да си простя, понеже са вътре в мене и разнежват светлината, сторват я по-топла, като че идва от моминска пазва.

Ето, провесил крак връз гърба ми, онзи с червената поясница си прибира мръсотиите, вади нож и го прекарва през рехавите си мустаци, за да опита остротата му. Сетне го мушва в най-разлютената ми рана, тая на плещите, и от светлината литват няколко сенки, нетърпеливи и дългокрили, спускат се като птици и вместо месо начеват да ядат душата ми, олекнала от страдания, натежала от невкусени истини и от онези възли, в които все искам да вдяна по някоя и друга поука, по една сълза или тънка утрин над Поибрене.

Нали ги знаете тия поибренски утрини — толкова мечтани и така малко имани! Нашата махала отстоеше на един залез път от селото и рядко се случваше да слизам, и то само в дните, когато от Панагюрище пристигаха със стоки и вощеници; не, това не са утрини, това са слънчеви дантели, вдигнали от реката бяла пяна, за да изтъкат по всеки стрък, нашир из полето, цвят и ухание.

Утрините на Поибрене ме посрещаха с великолепие и в тяхната бодрост стъпвах по каменния мост наперено, като че идвах да превзема прелестта на селото; а пък сърцето лудуваше.

Този копнеж рядко се насищаше — Игнасий ме държеше близо до себе си, за да не вкуся от хорската суета; пущаше ме само когато болест го събаряше и тогаз с петнистото магаре тръгвах от Стоилките в тъмна доба, пресичах витите усои на Бели вир и подир малко селото лягаше отведнъж пред стъписания ми взор; ширнало се между шепите на планината, то кротуваше в неподвижното си спокойствие, огърлието на реката хващаше пазвата му и там блестеше до залез, когато слънцето извръщаше чело зад планината и си прибираше всичките цветове. Тогаз реката потъмняваше, също като налян от мъка поглед, а селото се сгушеше във вечерната си тръпка и заспиваше чисто и бодро, с глуха надежда.

Веднъж, както вървях към селото, сипнато пред жадния ми взор, в реката се чу плясък, като че птица се блъсна о водата. В миг оребрих магарето. Зад клоните на върбите съзрях Василена да влиза в реката гола, посипана със слънце, капки и ухание; водата я прегръщаше бавно, вече хващаше гърдите й отдолу, а по моминските устни се утаяваше удоволствие, като усещаше как бързеят гъделичка съсците й; закован зад върбите, гледах с нетрепкащи очи и не найдох сили да се отместя; после се проклинах, дълго таях сладостта на съзряното, не смеех да я отпусна в душата си, понеже козните на суетата ме дърпаха към себе си, викайки в развълнуваното изживяване невъздържани примамки: виждах се да влизам и аз във водата, където косите на Василена плуват като платно. Затова се проклинах.

Вечерта Игнаснй ме поглеждаше подозрително и аз се губех в страховете си; в погледа ми трябва да са блестели наслаждения. От тях Игнасий ще да е изплел съмненията си, щото после, като се вдигна на крака, месец не ме пусна в селото. Чувствувах се виновен, помежду ни легна недоверие и аз все отмахвах съзряното, пък то все идваше с блясъка на водата и гърдите на Василена.