Видение ме води
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Исторически романи , Романи и повести
- Страници: 179
Завършил българска филология в Софийския университет. Специализира френски език и литература в университета на По, Франция. Специализира с диплом писателската програма на Университета в Айова, САЩ. Завършва с диплом Писателското училище на университета в Айова Сити, САЩ. Работил е във вестниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, в БНР. Бил е главен редактор на в. „Пулс“ и на в. „Факс“, и заместник-главен редактор на в. „Труд“. В момента е главен редактор на вестник „Нощен труд“. Автор е на 17 книги сред които романите „Такова мълчание, такава война“ (1975), „Дървото“ (1987), „Пари за умиране“ и „Тресавището на Абдовица“ (1983), „Приют за лисици“ (1985), „Любовно досие“ (1987, в съавторство с Наташа Манолова), „Меден капан“ (1988), „Роман в буркан“ и „Речни духове“ (1989), „Любовта на крокодила“ (1990), „Геена“ (1991). През февруари 2004 г. излезе книгата му „Феродо“, която според критиката носи автентичния дух на 60-те години. Творби на Шумналиев са превеждани на английски, руски, немски, френски и др. За сборника „Влюбени разкази“ (2002) Димитър Шумналиев получи авторитетната литературна награда „Балканика“ за 2004 година.
Виж повече...
Видение ме води
Димитър Шумналиев
„Когато пророчествувах гласно което вие чухте, видях славен ангел, не по славата на ангелите, които винаги съм виждал, но който имаше друга, по-велика и света слава, която не мога да изкажа. И като ме взе за ръката, въведе ме нависоко“
Апокриф „Видение Исаево“, I
И ето: те идват насреща ми; като ги съзирам в тъмнината, като слушам беснуванията им, в душата ми не пробягва тревога, понеже съм предвкусил бъдното и знам цената му; гласовете се навързват в остри звуци, гняв бие словата им — от тях се източва вой, натежал от ярост. Знам, ключалницата ще изщрака, ще повдигнат мандалото и ще нахлуят, а заптието уж ще ги възпира; после туй ще наченат да ме млатят, щото съм изпросил участта си и веригите ще отежнеят по краката ми, раните ще зейнат и като яд ще хвъргат върху тях суха сол; страданието ще изпълва душата ми с благина, светлина ще блесне в открития поглед, те ще беснуват над мъките, докато издържа, докато сетната сила крепи непомръкнал взора ми. Тъмнина ще окади душата — ще съм изпаднал в несвяст, — сенки като кучета ще легнат в ъглите на мазата и само благината ще се скротне в мене, ще заниже топли думи, понасяйки ме с лекокрилите спомени. И времето, като довее най-ярките мигове, ще остане като надежда и с нея ще се разбудя, та да чуя отново псувните им, горчиви от ярост, та да вкуся гнева им, натежал от отчаяние.
Ето, ключалницата оживява и през отворената врата съзирам как мандалото се клати на халката, как заптието сторва крачка встрани, та да им открие път и да наченат гаврата; един от тях, с червена поясница и овче яке, ме хваща изотзад и мърсува, другите ме държат, а от благината в душата ми идват неочаквани ридания, сякаш поруганието е нещо повече от мъка; навикнах, все така става — дойдат, наситят се, пък наченат да ме бият, с ножовете си дращят по тялото, чегъртат съсирека върху раните и бъркат в тях. Тогава в мазата падат онези сенки и само времето затрептява с бързоногите спомени, с лъчезрението на поибренските утрини, с вихъра на невкусеното блаженство, дето все още препуска из копненията ми с целия си хаос, с опиянението и с неясните грешки, по които в общия захлас позволихме да се довлече измамата. Сетне и таз благина се скрива и в тъмнината зейват многото ми питания, дето все не мога да подредя, та да си уясня и спомените, и лудостта. Ако ги нанижа в прав ред, ако ли ги свържа едно по едно, ако ли във всеки възел вложа по няколко истини, ще успея да възстановя опиянението и лудостта, ще успея по-дълго да държа светлината в погледа си, раните ще избледнеят, щото ще остане само благината, а срещу й няма нито суха сол, нито остър нож, значи нищо не може да я погуби: знам, с нея ще издържа повече, само дано открия истините и ги навържа в лудостта си, тъп както и във вихъра на болките, дето все не мога да си простя, понеже са вътре в мене и разнежват светлината, сторват я по-топла, като че идва от моминска пазва.
Ето, провесил крак връз гърба ми, онзи с червената поясница си прибира мръсотиите, вади нож и го прекарва през рехавите си мустаци, за да опита остротата му. Сетне го мушва в най-разлютената ми рана, тая на плещите, и от светлината литват няколко сенки, нетърпеливи и дългокрили, спускат се като птици и вместо месо начеват да ядат душата ми, олекнала от страдания, натежала от невкусени истини и от онези възли, в които все искам да вдяна по някоя и друга поука, по една сълза или тънка утрин над Поибрене.
Нали ги знаете тия поибренски утрини — толкова мечтани и така малко имани! Нашата махала отстоеше на един залез път от селото и рядко се случваше да слизам, и то само в дните, когато от Панагюрище пристигаха със стоки и вощеници; не, това не са утрини, това са слънчеви дантели, вдигнали от реката бяла пяна, за да изтъкат по всеки стрък, нашир из полето, цвят и ухание.
Утрините на Поибрене ме посрещаха с великолепие и в тяхната бодрост стъпвах по каменния мост наперено, като че идвах да превзема прелестта на селото; а пък сърцето лудуваше.
Този копнеж рядко се насищаше — Игнасий ме държеше близо до себе си, за да не вкуся от хорската суета; пущаше ме само когато болест го събаряше и тогаз с петнистото магаре тръгвах от Стоилките в тъмна доба, пресичах витите усои на Бели вир и подир малко селото лягаше отведнъж пред стъписания ми взор; ширнало се между шепите на планината, то кротуваше в неподвижното си спокойствие, огърлието на реката хващаше пазвата му и там блестеше до залез, когато слънцето извръщаше чело зад планината и си прибираше всичките цветове. Тогаз реката потъмняваше, също като налян от мъка поглед, а селото се сгушеше във вечерната си тръпка и заспиваше чисто и бодро, с глуха надежда.
Веднъж, както вървях към селото, сипнато пред жадния ми взор, в реката се чу плясък, като че птица се блъсна о водата. В миг оребрих магарето. Зад клоните на върбите съзрях Василена да влиза в реката гола, посипана със слънце, капки и ухание; водата я прегръщаше бавно, вече хващаше гърдите й отдолу, а по моминските устни се утаяваше удоволствие, като усещаше как бързеят гъделичка съсците й; закован зад върбите, гледах с нетрепкащи очи и не найдох сили да се отместя; после се проклинах, дълго таях сладостта на съзряното, не смеех да я отпусна в душата си, понеже козните на суетата ме дърпаха към себе си, викайки в развълнуваното изживяване невъздържани примамки: виждах се да влизам и аз във водата, където косите на Василена плуват като платно. Затова се проклинах.
Вечерта Игнаснй ме поглеждаше подозрително и аз се губех в страховете си; в погледа ми трябва да са блестели наслаждения. От тях Игнасий ще да е изплел съмненията си, щото после, като се вдигна на крака, месец не ме пусна в селото. Чувствувах се виновен, помежду ни легна недоверие и аз все отмахвах съзряното, пък то все идваше с блясъка на водата и гърдите на Василена.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.