Аполо 21

В Созопол съм, на „Аполония 21“.

Седя сутринта на една пейка, пред още неотворилото магазинче за алкохол и тютюн, от което възнамерявам да си взема кафе. Алкохолът и тютюнът отдавна вече ми звучат чуждо. Кафе.

Спира се пълничка дама и казва: „О, вие сте тук в най-творческия сезон! Колко се радвам!“.

Аз приятно се смущавам, ако бях по-млад, щях да се опитам да се изчервя, но кожата ми е на 51 години – изчервява се само детската ми, суетна душа. И казвам: „Ах, ах, наистина прекрасно! Чудесен е Созопол през септември!“.

И допълвам: „Ето, излязъл съм, за да пиша!“ – и показвам лаптопа си, защото наистина имам намерение, след като си взема кафе, да попиша на пейката.

А госпожата ми казва с чудесен глас: „Разбира се, че ще пишете!“.

И ми разказва, че била от Бургас, че веднага ме познала (как, писателя Терзийски!), че работела в една детска градина тук (и показва с пръст „някъде наоколо“), че сега наистина било най-хубавото време, че сега си отивали всички... и използва една малко соленичка дума за „хора от село“, че това бил наистина най-творческият сезон и т.н., и т.н.

И се разделяме, а аз правя малки, смешни реверанси, защото искам да ознаменувам тая хубава, ранноутринна среща. Дамата е просветен и бодър човек – пък и ме познава: а кой не обича да го поздравяват непознати по улицата! Как всички обичаме някой да ни „знае“ и да има отношение към това, което е важно за нас! И колко заобичваме тия, които покажат неочаквано и необичайно за нашите краища уважение!

В една индианска притча се казва така: У всеки човек живеят два вълка – добър вълк и лош вълк. Те са в непрекъсната борба. Какъв ще бъдеш самият ти... зависи от това кой от двата вълка храниш!

Аз съм на „Аполония“ през 2021 година и искам да храня добрия вълк.

И виждам, че добри вълци има твърде много – България е страна на добрите вълци. И като разказах за госпожата от детската градина, срещнала ме преди моето първо кафе – разказах точно за това, – как просто, докато си стоиш пред някоя сутрешна будка за кафе, можеш да се натъкнеш на някой добър вълк.

Някой ще каже: ти решаваш съвсем суетно и наивно, че е добра, защото те е познала и поздравила и сте си казали няколко бодри думи?! Ти, Терзийски, си глупак – хората са лоши и прости, а ти не ги познаваш и си готов да ги одобриш веднага – достатъчно ти е само лъжичка сутрешно внимание!

Ех, да.

Живял съм, удавен в българска хитрост и подозрителност, 51 години. Като умен и хитър българин, който смята, че „не е прост“, защото е подозрителен и никой не „може да го мине“. Умният е хитър и зъл и подозира всички в лоши намерения. Това се нарича „българин“. Хитър като овца, надлъгваща се с лисици. Писнало ми е от това.

Ще ми се вече да виждам „добрите вълци“ и да ги черпя не само с месо и хляб – но и с кафе – и да си говорим и да си споделяме, и да се почувстваме най-накрая като едно цяло ние – добрите вълци на България! Да се храним едни други. Да не се подозираме, а да се угощаваме с внимание, уважение и бодрост!

Веднага се сещам, че „храним“ в някои видове нов жаргон означава „грубо критикуваме, обиждаме“ и въздишам: Ех.

На „Аполония 21“ съм – и вчера вечерта съм слушал Брамс на голямата сцена, на амфитеатъра – камерни квартети на Брамс – чудесен, както винаги, изпълнен от музиканти, красиви като призраци – така вдъхновени и така приповдигнати, че чак нереални, тънки в черните си ризи и панталони – начело с една тънка и грациозна млада дама – цигуларка. Цигуларката Лия. Докато свири – тя се гърчи от Брамсово вълнение – тънките и силни ръце се извиват като бели питони – тя е в екстаз!

Важното е кой вълк храниш!

След Брамс аз съм уверен, че в България „добрият вълк“ не е гладен. И ако „лошият вълк“ е също добре нахранен – то той е нахранен с люто, мазно и разни чипсове, и разни трансмазнини, и разни боклуци – защото тия, които го хранят, не разбират дори и от хранене – и той, клетият лош вълк, е и перманентно леко къркан – защото лошите хранят своя лош вълк, но най-вече го поят. С мастика. Не че има нещо лошо в мастиката... но от нея лошият вълк на България е станал съвсем страшен, сутрин на нищо не прилича, а черният му дроб е като Санстефанска България.

А в галерия „Ласкариди“, в руините на Римската империя (не се лъжете, че тук е била някаква „Византия“ – името „Византия“ е измислено през XVI век от един ревнив германски учен – някой си Волф, служител на тъй наречената Свещена римска империя на германския народ – всъщност по нашите земи винаги е имало единствено и само Римска империя и ние сме нейните наследници!)... та там, в галерия „Ласкариди“, всяка вечер – сред тухлите от VI век – се провеждат литературни срещи! И защото това е самото сърце на Стария град – лека-полека – половин час след началото на срещата – се събират цели истински тълпи! Тълпи, които слушат думи за Литературата! Славно, а?!

Важно е кой вълк храниш!

Единият ден вървим с моята мила жена покрай плажа, всъщност е вечер, привечер, а изсред разните ресторанчета и капанчета се провира и гърми чалга. Една чалга се сблъсква с друга чалга, а трета чалга ги залива от трета страна и става някаква какофония от чалги и ние се хилим, изпълнени с налудничава досада, ето – казваме си – така изглежда Чистилището, в което пращат слушателите на Брамс – да изкупват греховете си. Като вълни в шизофренично море се сблъскват три или четири чалги, идващи от четири страни; и в центъра, там, където звуковите вълни се сливат в чалга резонанс – ние стоим и се смеем. Като Героя на Камю – ние сме между смъртта, лудостта и играта. И все пак тая чалга шокова терапия ни идва в повече – и ние побягваме и се скриваме в стаята си. В момента хранят лошия вълк.

Най-трудният и най-важен (но и най-мъчителен) въпрос на нашите дни е все пак този: Кой е всъщност добрият и кой е лошият вълк?

Кое му е „доброто“ на Брамс? След като неговите огромни почитатели само преди стотина години са замарширували по улиците на Мюнхен и Берлин с кафяви ризи и са почнали да трошат витрини на еврейски магазини и бръснарници (като във „Великият диктатор“). Или – хайде не на Брамс, но на неговия по-стар колега Вагнер. Почитателите на Вагнер са марширували и са влизали с тежки картечници в бирариите. А почитателите на чалгата още нищо лошо не са направили, те са хора на мастичката и на кротките моабети. Най-много някое улично сбиване, нали така?

Европейският път ли е „добрият вълк“? Културата? Във вида, в който я познаваме?

Аполон все пак е предводител на музите – един вид китарист (с неговата лира!), нещо като архетипов Джими Хендрикс, – но Аполон е и ужасно зъл и ревнив понякога. Спомням си с какъв хладен ужас гледах преди години в Брюксел картината на Хусепе Рибера „Аполон одира Марсий“. В картината светлоликият, напълно спокоен Аполон (същински западноевропеец с всичките му ценности, маниери и бледи, благородни черти) одираше методично един космат, мургав и страшен, ревящ от болка, козлоног Марсий (същински див балканец). Защо? Защото Марсий нещо го подкачил на тема свирене.

Кой вълк е добрият и кой вълк е лошият?

В „Аполония 2021“ аз все пак имам усещането, че знам кой е добрият вълк. Интуицията е това, което ме спасява.

Някой ще рече: за бесния и освирепял чалгаджия също интуицията е това, което му казва: Доброто на тоя свят е яката чалга, пиенето на ракия, псуването на всичко... а пък ако падне отнякъде и пара – хаирлия да е! И да преебем някого, за да му гледаме сеира – това също е готино – ей тъй майна, за фън! За беснеещия Роланд на чалгата туй, майна, е Ценността. Туй, майна, е Доброто. И малко българщина за прокарване на ракията също така.

Но като вървим на следващия ден из същите тези крайбрежни пространства с моята мила жена – какво да чуем – няма никаква чалга! А часът е същият, времето е същото... но нещо се е променило... Може би защото наистина идва „най-творческият период“ на тоя град. Идва септември. През септември не е така горещо и чалгата отлита на юг. По крайбрежните улици се чува джаз. Хей, викам аз, все едно сме в Лос Анджелис, все едно гърми навсякъде бибопът, за който така славно разказва Джак Керуак в „По пътя“!

Някой храни и добрия вълк.

Казвам си: Може пък „лошият вълк“ да е това твое наивно и доста нагло желание да разделяш нещата на „добър вълк и лош вълк“?!... Мммм я бъди малко повече дзен! Я се откажи от това категорично оценяване на добро и лошо! Който така строго съди – той изпада в глупост!

И аз навеждам глава: да, няма нужда така пък жестоко да разделям, естествено.

Човек има и лява, и дясна ръка. Светът има и ден, и нощ – и диво, и питомно, и тъмно, и светло – във всяка двойка има хармония и единство. Никога не е светло, ако не е било тъмно. Никога джазът не е звучал така хубаво, колкото след бомбардировка с чалги!

Вървя през „Аполония 2021“ и имам много добро чувство. В България има всичко – включително и надежда!