Водовъртеж
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 100
В продължението ли е смисълът? В това да оставиш след себе си следа? По-дълбока или по-плитка, но да оставиш на другите най-доброто от самия себе си. Да се превърнеш в пресечна точка за поколенията, в брод, през който да преминат от твоето време в тяхното. Без да се прекъсва връзката. И също като теб да осъзнаят по-рано или по-късно в живота си, че нито славата, нито властта, нито парите ще им донесат онова пълно удовлетворение от преживяното през годините, ако не са обичали някого повече от самия себе си и не са били обичани от някого, готов да се жертва за тях. Разказите в тази книга са за обикновените хора, но всеки от тях е необикновен по своему. Добре ги познавам, живеят на моята улица. Радвам се, че ги познавам, защото всеки от тях е препълнен с обич, а няма по-голям стимул от любовта, за да останеш, да оставиш следа. И да кажеш като Малкия принц, преди да се върне на своята планета: „Ето, това е всичко!“
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
ГЕНА Когато тя слезе от джипа си, ние пушехме на балкона и мъжът ми каза: – Каква царствена жена! – Наистина! – съгласих се веднага. Изпънатият гръб, вдигнатата глава, начина, по който пристъпи към слезлия вече мъж и пъхна ръка под лакътя му, преди и двамата да вперят погледи в апартамента на втория етаж на съседната до нас сграда. Тогава видях и лицето й. Беше като на онези красиви българки, които рисуваше Майстора. – Навярно това са новите ни съседи... През двата месеца на ремонта не дойдоха нито веднъж. Чула ли си нещо за тях? Баща ти все казваше: „Човек не избира къща, избира съседи”. Само повдигнах рамене. Никой не знаеше на кого небезизвестният тогава поет Вихров, който сега никой не помни, е продал жилището си. Продължих да мисля за жената, с нещо ме бе покорила. Навярно с достолепието, което излъчваше. Не знаех коя е, но исках да науча. И научих. Още на следващата сутрин. Проветрявах стаята на момичетата, когато чух най-ангелския глас, който идваше от втория етаж на съседната сграда и вече бях слушала в операта. Приседнах на едно от леглата, гласът отвори врати към рая, изпълни стаята, изпълни ме и мен самата с онова неподозирано щастие, което само изкуството, голямото, истинското, може да ти даде. Реех се в него, летях, докосвах слънцето, безтегловна и щастлива. Гена само репетираше, повтаряше едно и също упражнение, разпяваше се, достигаше с гласа си до дълбини и висоти и ме омагьосваше, както бе омагьосала света. Не помня колко време седях и слушах, не знаех дори къде се намирах, толкова силна бе магията на този глас толкова покоряващ и насищащ те с доброта. Опомни ме настъпилата внезапно тишина. Изчаках да запее отново. Не запя. Навярно съм чакала дълго, защото вперила очи в прозореца й, я видях да мие стъклата му. Невероятно! Тази необикновена жена, дарена от Бога с ангелски глас, се превръщаше в най-обикновена домакиня. – Да ви помогна! – извиках към нея, а тя се засмя. – Така си почивам. Обичам да готвя, да чистя, да пазарувам, да ходя пеша, всички делнични неща, от които може би другите се оплакват, а аз ги върша с удоволствие. Качете се да пием чай, ще си поговорим. Два месеца, освен с мъжа ми, не проговорих нито дума българска. – Ще дойда – махнах й с ръка. Развълнувана и с разтуптяно сърце, само хвърлих един поглед в огледалото, помислих за миг да сменя роклята си и се засмях, тя бе толкова естествена, защо исках да се докарвам? Все още бях препълнена от гласа й, все още вратите на рая чакаха отворени и аз летях към тях. Тя ме посрещна с усмивка, попита ме за името ми. Казах й го, а тя се изненада, да не би да сте... Да, да, явно обичате и да четете. Времето не стига за всичко, но обичам. Само за няколко дни съм тук, още вчера поразместих някои неща и като че ли внесох нещо свое, мъжът ми обича да усеща присъствието ми дори когато ме няма, макар че винаги пътуваме заедно. Знаете ли, оженихме се само три дни след като се запознахме, и тогава, и сега той ми е най-скъпият човек. Без него не съм същата, толкова го обичам. Но аз много говоря, разкажете ми вие за хората, които живеят на нашата улица, все интелектуалци, архитекти, режисьори, писатели, художници и още... – Май доста знаете за нас. – Вихров ми е разказвал от тук, от там. Улицата е наречена на голям актьор, и това ни привлече. А и апартаментът е хубав... – Слушах ви, докато се упражнявахте. Беше празник за мен. – Обещавам ви празници, когато съм тук, ала ангажиментите ми са много. Щастлива съм да пея на световни сцени, но съм най-щастлива, когато Жоро е сред публиката и пея за него. Той го знае и не пропуска... А също и когато пея в нашите опери – все едно в Бургас, Варна или София... Беше толкова приятно да разговаряме, да й разказвам, да ми разказва за света, дори не изпихме чая си, бяхме минали незабелязано на „ти“, разменихме телефоните си, обещахме си да се видим отново, а тя ме накара да й обещая, че ще напиша разкази за хората от нашата улица, толкова добре съм й ги описала, та чак има чувството, че ги познава. – И още... докато те слушах, имах усещането, че на нея живеят само ангели! Нима няма и други? – Навярно, но аз не ги познавам. – Или не обичаш да говориш за тях? Гена наистина рядко се задържаше в София, но появеше ли се джипът, всички знаехме, че е пристигнала. За ден, за два, никога повече от седмица. Когато малката ми дъщеря я видя, помоли да я нарисува. Тя не отказа, но погледна графика си. – Като се върна от Милано. Не, не, по-добре след Япония, тогава ще съм тук цели десет дни. Ти все още учиш, нали? Къде? В художествената гимназия? – В академията. Почти завършвам... Портретът стана изключителен. Гена – такава, каквато си беше. Красива, одухотворена и излъчваща достолепие и доброта. Не зная къде се намира сега този неин портрет. Дъщеря ми й го подари, тя искаше да си го плати. Накрая все пак успя да й го подари. Докато живееше на нашата улица, бяха щастливи години. И за нея, и за всички нас. Макар да се прибираше рядко и все по-рядко, колкото повече растеше признанието й. Докато се случи нещастието с мъжа й. Не бях в София, когато голямата ми дъщеря се обади късно вечерта: – Прибирай се веднага! – от вълнение започна да заеква. – Жоро е катастрофирал! Починал е на място! И само след някакви минути телефонът отново иззвъня. – Не идвай! Ще го погребат в родното му село. Гена е съсипана... И как нямаше да бъде? Приседнала до прозореца, и аз бях съсипана. Припомних си как още на първата ни среща призна колко много го обича и ако не е до нея, тя не е същата. Припомних си как слезе от джипа, как го изчака да слезе и той, как пъхна ръката си под лакътя му с много нежност. Припомнях си нашите срещи, понякога присъстваше и той, имаше невероятно чувство за хумор, винаги ни разсмиваше, и често разказваше как са се оженили само след три дни познанство, и колкото повече се опознавали, толкова по-силно се обичали. Припомних си, че в града шофираше само Гена, защото... казваше тя, Жоро кара сигурно, но много бързо, като че ли е роден за международните магистрали, а не за нашите лоши пътища. И все трябвало да му напомня... За да остареят заедно. Когато се върна на десетия ден, все едно видях една непозната. Гена бе неузнаваема. С вкаменено лице и очи, изплакали всичките си сълзи — За твоята болка думи няма – и я прегърнах, а старата жена зад гърба й допълни. – И за моята няма. Син загубих. В разцвета на силите му. Няма още петдесет – и заплака, а Гена се отскубна от прегръдката ми и загърна с ръце свекърва си. Все така мълчалива и вцепенена. Как щеше дз преодолее болката и да се върне на сцената? Изтръпвах... Баба Мара, така казвахме на майката на Жоро, слизаше понякога при нас. Питахме я винаги как е Гена, а тя се тюхкаше: – Все тъй. Мълчи и гледа в една точка. В началото мислех, че е онемяла от скръб. Сега казва по някоя и друга дума, най-вече отказва един след друг ангажиментите си. И заяви, че повече няма да пее. Не може тъй, дъще, викам й, Жорето не би искал това, ще се съвземеш. Лека полека. Болката няма да мине, по-силна ще става. В работата е спасението. Не я виждахме. Прозорците й бяха затворени. После пак заминаха за родното село. А на третия месец баба Мара се върна сама. – Къде е Гена? Как е? – въпросите ни валяха един след друг. – В Торонто е... – Значи отново е пропяла? – Пропя. На гроба му. На четирийсетия ден. Пя на него. А всички от селото се събраха да я слушат на гробището. Пя като славей. Пя, както никога не я бях чула да пее – въздъхна и се разплака горчиво. – Млада е, длъжна е да продължи. Всички от село й го казаха, благодаряха й, целуваха я, просто я обичаха. И някак я посъживиха. Друг път признаваше: – Не иска да живее вече тук, където е била щастлива с него. Купи друг апартамент в „Червена звезда”, като се върне, ще ме отведе в него, ама аз ще си остана, тук ми мирише на Жорето, тук го усещам, като че ли всеки момент ще влезе и ще ми рече: „Пак ли си се забулила? Махни я тази забрадка! В столицата ще живееш...” Ама аз... Гена наистина не се върна. Дори да идваше при свекърва си, идваше късно вечер с друга нова кола, избягваше хората, а баба Мара ни казваше: – Ще се поболее милата. Ще се поболее от мъка. Не иска нищо, ни слава, ни пари, само син ми да е до нея. И подарява, подарява... Този апартамент ще го дари на братовчеда, за да се грижи за мене, онзи в каква звезда беше – на момичето на сестра си, което осиновиха с Жорето, все по-рядко си иде, мъката я е изпила... – и се разплакваше. – Толкова много се обичаха милите. Не може без него, види се... За смъртта на Гена научихме по телевизията. Гледахме нейни интервюта, гледахме нейни изпълнения по света. Купихме си скоро и дискове с опери. „Бътерфлай“, „Тоска“ и още други. Често си говорим за нея и за него, и за обичта, която ги свързваше. Утешаваме се с мисълта, че вече от години са заедно и продължават да се обичат. А аз едва сега изпълних обещанието, което й бях дала при първата ни среща. И най-мъчително ми бе да пиша за нея.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.