Дядо Съйко

– Та ти казвам, Диди, човек иска да напише разни неща още преди да се е научил да пише. Това...

Нали разбираш, казвам човек, а имам предвид себе си. Винаги правя така. Май всички хора, като кажат „човекът това, човекът онова“, имат предвид себе си. Че какво друго?

– Точно това щях да ти кажа – засмива се Диди и поклаща утайката на някакво малко кафенце в пластмасова чашка. – Все говориш за хората, а имаш предвид само себе си.

– Та кой познава хората толкова, че да каже какво искат и какво харесват по принцип? Тия обобщения са само защото възпитанието ни и образованието ни пречат да казваме Аз. Някак по-сериозно звучи, като кажеш „Човекът обича сладолед!“ – нали така? Или „хората обичат сладолед!“. По-внушително е някак си. Всички лъжци и демагози – пък и ние заедно с тях – говорят за хората и за човека. А това е защото ни е забранено да казваме Аз. Нали се сещаш – даже в училище – да използваш „аз“ в изреченията, когато пишеш съчинение, се смяташе за нещо... хм, за нещо грозно и неправилно.

– Хаха, тоя пример със сладоледа! Човекът обича сладолед! Така де, разбрах какво искаш да кажеш.

– И аз се опитвам да се измъкна от това вечно повтаряне на Човекът това, Човекът онова – и да казвам Аз това и Аз онова. И като разказвам – да разказвам без никакви угризения само и единствено за своите преживявания за света. Защото само те наистина са ми познати... но ми е трудно!

Усещам се несигурен...струва ми се прекалено лековато! Казвам си – та кого го интересува какво Аз съм открил, какво Аз харесвам и каква е истината според Мен?

Като се облегнеш на фалшивите, но достолепни обобщения, че Хората по принцип обичат Светлината или че Хората по принцип са зли, или че Хората по принцип са добри – думите ти придобиват тежест. Да, Диди – отучиха ни от Аз! И то не напоследък. Така е от хиляди години...

– Да, но... Ти ми каза да прочета една статия за постмодернизма. Там се казваше, че Големият разказ – тоест, доколкото схващам – тоя, който е за Хората, за Човека въобще, е отстъпил мястото си на множеството Малки разкази. А в малките разкази не става въпрос за Човека и за Събитията, които са променили историята – ами за разни дребни случки, които са преживени от обикновен човек, от разказвача... Който съвсем спокойно си казва: „аз преживях това, аз бях там, аз пих едно мартини с Петър в осем сутринта...“ – ...нали това е постмодернизмът? Тоест вече, откак има постмодернизъм – може и да не се разказват истории, които са променили света, ами такива – малки...

– Да де, обаче, от една страна, постмодернизмът вече остаря, а и ние никога не сме го обичали... пък и...

– Е да де, но аз точно това обичам! – възмущава се Диди и пали нова цигара – да пиша без претенция, че разказвам неща, които са важни за Всички! Пиша си моите момичешки истории...

– Точно това е! Ей това го кажи на един мъж писател... Кажи го на един такъв... нали се сещаш? – мастит писател! Законодател в литературата. Брадат, космат, мъжествен, вмирисан на пот и фасове, писател-тореадор, писател-мъдрец, фалоцентричен литературен архимандрит... кажи за твоите малки момичешки истории на един такъв писател-тежкар!

– Е, и? – гледа ме учудено тя.

– И като чуе за твоите „интимни, малки момичешки истории“ – и направо ще експлодира! Мъжът не обича личното. Той обича световното и оставащото в Историята. Ето, сега пак обобщавам – проклет навик! Но ти казвам:

За стария, ретрограден писател, за тоя, който приема литературата като вид вторичен полов белег и като оръжие за налагане на власт – за него идеята да се смесва литературата с „малките момичешки истории“ е като да му предложиш да носи дамско бельо... не, не... по-скоро – като да участва в ревю на дамско бельо, което се излъчва по всички световни телевизии!

Та тия „интимни, малки момичешки истории“ са унижение за неговата грамадна като надървен кур Литература! Той иска, Диди, литературата да е величествена, да е закон за всички, да е смазващо универсална, да е Голяма и разни такива работи... Хаха, мъжка литература! Да разказва велики, брадати саги!

И ако някой се опита да противоречи на тия саги – да му се отсича пенисът! Нали се сещаш каква е реакцията на тоя тип стари писатели – към които по някакъв начин се причислявам и аз – когато чуят за „малките, интимни момичешки истории“? Направо ревват и забучават – като йерихонски тръби, надути от Исус Навин; като сирени за атомна война!

Какви са тия момичешки почесвания, бе?! – така ревват писателите на Голямата Литература... Какви са тия интимни...? Какви са тия розови будоарни подмивания и попипвания?! Така казват Писателите Патриарси и Владетели на голямата Литература-Пенис!

Те искат всичко да е Централно...И искат също така литературата да е власт. Да им носи власт. И да говори от името на всички и за всички...

Затова те винаги казват: Човекът е ангел и дявол. Човекът това. Човекът онова. Никога не казват Аз!

А всъщност само за Аз-а си мислят.

Те не говорят от свое име, Диди. Защото не искат да снижат нещата до лично усещане или предпочитание. Искат всичко да изглежда като някаква фатална универсалност.

Всъщност те пробутват именно личните си наблюдения и представи – но ги представят за общочовешки!

Някои от тях даже не осъзнават, че това, което предлагат на хората, идеи и представи, са чисто и просто техните лични, малки и интимни идеи и представи!

Но те – от позицията на господари и самозабравили се жреци, изконно упълномощени да говорят от името на преебаното човечество – си въобразяват, че не – това не са си техни лични идеи и представи... а универсални, общочовешки истини!

Ужас, майчице!

Нали разбираш какво глупаво нахалство е това?!... Дори идеята, че литературата може да се създава не от премъдри старци, а от пълни с розови фантазии момичета, за тях – традиционните писатели – е ужасяваща! И затова никога не казват Аз. За тях важно е какво става в Света, а не в личните им спални или души! Майната им...

– Да, майната им... ще помисля върху това... Хайде, разкажи ми за това, как си започнал да пишеш още преди да можеш да пишеш... и ми разказвай, моля, точно твоите си истории, а не някакви... обобщения. Освободи се от тая натрапчива мисъл, че трябва да разказваш неща, които са общочовешки... всъщност – ти знаеш, че точно личните неща са най-общочовешки.

٭ ٭ ٭