Част първа

„АЛСИНА“ И „НАДЕЖДА“

I

И тая нощ на парахода ще има кино.

Над океана се свлича безлунната вечер и стихналата вода потъва надолу под железния корем на „Alsina“. Моряците издигат рамката с екрана и я привързват до задната мачта. Електрическите лампи по палубите и стълбите угасват, звездите изведнъж блясват над заключения простор, вечерта се качва горе задушна и знойна, от върха на кърмовата мачта безучастно гледа напред бяла светлина, а отдясно и отляво на кормчийската кула неподвижно будуват над разблъсканата искряща вода зелените и червени очи.

Отгоре, от киноапарата под капитанския мост, тръгва светло ветрило, намира екрана, наместя се в него и пред пътниците гордо се изправя името на големия филм.

Nоelорan

Не е име на жител от незнайни страни, не е и дума от непознат език. Най-обикновен ням филм е, взет на безценица от някоя филмова къща. Състои се от шест части. Днес се представя третата. Странното в тоя филм е само това, че зрителите — пътници от емигрантската класа — са се накатерили по стълбите и по високата кърма и гледат филма иззад екрана, поставен пред пътниците от първа и втора класа. Името на филма е Napoleon. Горе, пред екрана, седят в плетени столове хора в летни дрехи, пушат, скучаят и ухажват младата жена на плешивия англичанин, която тъй хубаво умее да се белее в платнения си стол.

Долу, в емигрантската класа, триста и петдесет мъже и двадесет жени пътуват от Новия за Стария свят. Плещести испанци подновяват за малко прекъснатия свой вечен спор. Французки работници смучат къси лули и плюят през борда. Весели италианци се прибират в родината си. Млади, обгорени от слънцето на Южна Америка, здрави и силни, шумни и горещи са пътниците от долния етаж на „Alsina“.

А по екрана се точат опаки надписи, които никой не може да прочете, движат се армии, развиват се страхотни сражения и ту на разпенен кон или стъпил тежко върху някоя могила, ту до димящи топове все наново се явява ниският човек с тикнатата под борта на мундира лява ръка, докато в нощта над океанския параход застава „Край на третата част“. Платното потъмнява. Хората се раздвижват. Всеки се намества по-удобно. Тук-там светват цигари. Едно дете заплаква и майка му го люлее. Екранът наново заработва и сега не е вече грандиозният филм от миналото десетилетие, сега на пътниците се показват изгледи от разни страни и градове, но изгледи без никакви над­писи.

Тесни улици. Между високите къщи опънати въжета с накачени ризи и гащи, стари чаршафи и пъстри нощници. Всички стихват. Къде ли е това? В коя страна? В кой град? После някой се обажда:

— Napoli…

Отвсякъде подвикват радостни гласове. Италианците познават своя Неапол. Но картината се сменя. На бялото платно сега е шумна улица, с много кафенета, с маси и столове по тротоарите, с безброй омнибуси и автомобили по асфалта, с много хора, залели и кафенетата, и тротоарите, и асфалта. И пак всички заглъхват, а някъде отстрана някой казва през луличката си:

— La Ganebiere de Marseille.

Ла Канебиер, ла Канебиер…

Всред няколкостотин скитници по чужди светове винаги има някой, който да познае и най-забравеното място, и напразно се надява операторът, че не ще се намери кой да реши безнадписните му ребуси.

Сега на екрана се движи изглед с далечни планини и гористи склонове. Планините наедряват, склоновете се нарязват от долини и пътища, през целия екран се разстила просторна котловина с високи храсти и цветове по тях. Мъже и жени работят из храстите, ръцете им бързо шетат по дългите вейки и късат цветовете. Тъмноока мома се изправя. Тя носи на рамото си широк кош, придържа го с мургавата си ръка. Това са розови храсти, хората са розоберачи. Цяло море от розови храсти, цели планини от цвят се редят на екрана и като че над тъмния океански параход се разстила далечно благоухание.

— Roses… — казва някои на френски.

— Dovѐ questo luogo? — питат на италиански.

Тa няма ли наистина да се намери в тоя океански параход поне един човек да познава и тоя земен край?

На фалтборда се обляга безучастно един моряк. През живота си навярно е виждал много пътници. В тоя параход непременно е имал случай неведнъж да изгледа целия сандък от стари филми. Облегнал се е сега на фалтборда заради своята вечерна почивка, че няма по-голяма радост за моряка от тая да бъде с много хора и да слуша много езици. Тоя моряк се обажда гласно:

— La vallee des Roses en Bulgarie!

Ha екрана вече се редят други страни, градове, улици; пътниците, увлечени в своя спорт, забравят и България, и нейната Розова долина. По-късно екранът потъмнява и на кърмата остават само морякът, който знае, че Розовата долина е в България, и няколко тъмни сенки, насядали край фалтборда на пода, който в океанските параходи замества и скамейката, и леглото на емигранта.

— А вие — обажда се Жоржета съвсем тихо — да не сте оттам?

— Аз съм българин.

— Аз съм левантинка, но познавам и други българи.

Морякът познава Жоржета, пътничката за Бейрут. Но сега се навежда, за да я види съвсем отблизо. Тя седи на пода, подпряла се е с опнати назад ръце и гледа право към него.

— Вие се качихте в Монтевидео.

Отдолу се разнасят викове. Испанците играят своята национална игра. Насядали са в кръг, а един слага пестник, изведнъж удря и вика:

— Три! — но показва четири пръста.

— Две! — отвръща едновременно съседът му и показва два пръста, но губи, защото не е познал колко пръста другият наистина показва. Победителят играе със следващия от кръга, победеният губи и чака и до късна нощ долу блъскат по пода и викат: две! пет! четири! едно!

Пет дни вече пътуват по екватора. Моряците са изнесли одеялата си в своя малък двор на носа, пушат и до разсъмване си разказват любовни приключения. Пътниците скитат из долните етажи, по кърмата и носа, през коридорите и около капаците на хамбарите. Никой от тия млади и силни хора не смее да заспи в общите кабини, защото заедно със съня из за̀духата никнат спомени, раждат се героините на чути и четени истории, тълпят се видения от тропическия еротичен свят, сънят се превръща в желание и кошмар, почивката в мъка и умора. Затова и морякът с пътничката за Бейрут замлъкват, когато погледите им се преплитат, и все пак остават горе, дето често от носа към кърмата тича прохладен ветрец.

Жоржета е винаги и с всички сдържана и внимателна. Има топли тъмни очи и набъбнали устни. Говори с французите френски, с испанците испански, с италианците италиански. Дните си прекарва със съседката по кабина — италианката с двете болни близначета, — плете дантели и прави студени компреси. Но след тая вечер тя все по-често оставя приятелката с децата ѝ сами, излиза из парахода, винаги случайно се натъква на своя познайник и още по-случайно те почти всяка вечер остават сами, сядат един до друг и повисват крака над кипящата под кърмата вода.

— А какво правехте в Монтевидео?

— Работех. Бях продавачка в един бар.

— И в Бейрут ли ще работите в бар?

— Там няма барове.

Те слагат лакти на железните перила на фалтборда, мълчат, мълчат, после той се размърдва и пита:

— И английски ли знаете?

— Знам.

— И аз знам.

Откъм носа се разнасят камбанни удари.

— Довиждане — става той.—Трябва да вървя на пост. Наблюдател съм. След два часа пак съм свободен.

Жоржета дълго гледа след него. Тя все още се обляга на едната си ръка, в другата върти ключа от кабината. Става, оправя косата си и тръгва надолу. Стъпките ѝ са безшумни и меки, като стъпките ѝ безшумно и меко лазят първите лъчи на луната по далечния океан.